Вера  Симеонова

 

           

 

Aвтобиографични  щрихи

 

 Безсънна нощ изплита на спомена най-фина дантела…

                    О, Боже, била ли съм аз през годините, или е някаква

                    сянка, подобие мое?!

 

 

Кунино – красота и романтика

Любопитно същество, което се взира в света да търси своя-

та мисия, призванието свое.

Първи опити за „разкази“, „роман“ за легендарната Куна Кралица…

 

Гимназия

В град Враца, свързан с ехото от последния гръм в сърцето на

Христо Ботев. Спомени на хазяина, инж. Филипов, за Димчо

Дебелянов, с когото са били заедно на фронта.

Литературен кръжок, „вдъхновени рецитации“ на собствени

„стихове“…

В Дебеляновата Копривщица, красивата и святата, гимна-

зията.

Съзряване. Вглъбяване в национални и общочовешки ценности,

някакви „артистични“ изяви в читалищния салон…

 

Университетът  в столичния град

Навлизане в необозримите дебри на филологията.

Последната година, по принуда, работа в редакция на списание.

В курса – умни и талантливи млади хора, бъдещи учители, уни-

верситетски преподаватели, поети, писатели, но и незбежните

за времето на 50-те години подозрения, „търсене на врага“…

 

Сбогом, детство, юношество, необятни младежки мечти!

 

Семеен период

С много надежди, помрачени от разминаване, разочарование,

раздяла.

 

Майчинство

Единствен светъл лъч, но… кармична предопределеност, стра-

дания, борба за оцеляване и до днес.

„Щастлива звезда“, подходящ човек да ме приеме такава, каквото съм, и да помага „на браздата“ – само мираж.

 

Спасение

Работа по професията. Тринадесет учителски години. Старание, себеотдаване, но … и неудовлетвореност от постигнатото.

Ценна школа. Докосване до детската психика, стремеж към

опознаване, посрещане на всекидневни предизвикателства.

Солидна основа за по-нататъшната работа над учебната литература.

 

Нова страница

Поемане на двете периодични издания и други печатни матери-

али в Профсъюзния дом на културата „Георги Димитров“.

Навлизане в областта на журналистиката. Отговорност, динамично всекидневие, белязано от обществените потребности

в началото на 70-те години.

 

Последно пристанище

Редактор на учебна и научна литература по български език в

две издателства: „Народна просвета“ и след пенсионирането –

„Булвест 2000“.

Още по-голяма отговорност, свързана с основната учебна дисциплина български език. По-късно – усвояване на нови технологии

в подготовката на бъдещата книга.

Своеобразната „болест“, не ме напуснала и до днес.

В работата над текста цялото ми същество е завладяно до

такава степен, че забравям болки, страдания, нерешени битови

проблеми.

 

Да даде Бог всекиму да изпита такова щастие!

Из „Есенни нюанси“ (с. 61)

 

 

Кратък обзор на творчеството на Вера Симеонова

Часът на спомена (Мемоари). София, Мултипринт, 1998

Закъснели птици (Лирика). Първо издание. София, Булвест 2000, 1998

Закъснели птици (Лирика). Второ допълнено издание. София, Булвест 2000, 2005

Моята малка вселена (Дневник). София, Булвест 2000, 2011

Есенни нюанси (Сборник). София, ИК ВАЛДИ, 2015

 

 

 ПРЕДГОВОРИ И ОТКЪСИ ОТ ПРОИЗВЕДЕНИЯ, РЕЦЕНЗИИ, ОТЗИВИ

    Часът на спомена (Мемоари). София, Мултипринт, 1998

Предисловие

 След осем години, от дистанцията на времето, се осмелявам да поднеса на читателя непретенциозно издание, в което да нахвърля някои щрихи към образа на баща ми. Надявам се да не бъда обвинена в пристрастност и безплодна словесност.

     Освен от личните си наблюдения и умозаключения обилна светлина и подтик да пристъпя към това писание получих от огромния архив на баща ми – негова неприкосновена зона приживе. Този архив е многостепенно, многоъгълно и с най-причудливи форми огледало на един наситен с действия живот, на сърце, изпълнено с човечност и доброта, на дух неспокоен, вечно търсещ нови цели за осъществяване. Всеки документ е грижливо събиран и подреждан в хронологичен ред. Всеки документ, с изключение на едно писмо от майка ми, писано преди да се оженят, е свързан с някакво обществено начинание: от замисъла до проектосметната документация и отчета (ако се е стигало до реализация). Има и листчета с мисли на бележити личности, и копия от многобройни писма, в които се подканя този или онзи кунинчанин да помогне за нещо дребно, за нещо голямо, убеден, че за постигането на някаква голяма цел често пъти имат значение и най-дребните неща.

      Прелиствайки и четейки всички тези пожълтели „хартийки“, имам възможност да проникна по-дълбоко в духовния и емоционалния свят на един родолюбив българин, чийто стремеж е бил до сетните си сили да прави добро на хората, без да се смущава от сентенцията на Уилям Шекспир, че „Злото, което вършат хората, живее след тях; доброто често го погребват заедно с техния прах“. Защото се е отличавал с пословичната си скромност, вършел е всичко безкористно, освободен от суетата на тщеславието.

     Дано съм намерила верния тон и да не съм се поддала на нежелана високопарност в изложението си. Което ще бъде най-точният израз на почитание към паметта на обикновения човек с голямо сърце.

Вера Симеонова

 

Откъси:

В болничната стая е светло, но въздухът е тежък, отчайващо тежък. Лежа неподвижен, скован, ням и безпомощен като дете...

Втори ден съм тук. Първата нощ ме държаха на количката в коридора поради липса на свободно легло. Е, вече съм на нормално място, до прозореца. Но светлината идва отзад. Не мога да помръдна. А как ми се иска да погледна небето – представям си колко е красиво с дантеленото си снежно наметало. Да може дъщерята да подслуша мислите ми, ще се засмее: „Ай, татко, ти си станал поет!“. Поет никога не съм искал да стана, но не успях да стана архитект. Архитектурата е несбъднатата ми мечта... През годините, втренчил дясното си око в инструмента за планиране на врачанските села или надвесен над чертожната дъска, често въздишах по тази мечта. Изпитвах особена болка дори и тогава, когато ми присъдиха званието „инженер“.

 ... Колко отдавна беше – цяла вечност сякаш е минала. Ето ме малко момченце – поредното дете в семейството. Нарекли ме Константин, понеже съм се родил на празника „Св. св. Константин и Елена“... (с. 5)

 

Вместо епилог

Читателю, моля бъдете снизходителен към мене – отиващия си от този свят –  за това, че дръзнах да споделя преживяванията си през последните дни от своя живот. Бяха дни на страдания и болки,  но и на възпоменания, видения, въображаеми разговори. Изповедите ми и диалозите не бяха логически подредени, а спонтанни, естествени. Това са вълнения на един много обикновен човек, с много обикновена биография. Въпреки някои моменти на неприятности и разочарования в живота ми, трудности, умора, неудовлетвореност, въпреки че ще се забрави името ми и свършеното от мене, отивам си щастлив. Духът ми от време на време ще се рее над родното Кунино, което независимо от историческите превратности ще продължи да съществува с прекрасните си природни дадености, с ведрите изгреви и уморените залези, съхранило историческата си памет от вековете. Хората ще са други, ще се раждат поколения след поколения, ще се променят нрави и бит, но Червеница, Градището, Николов чукар, Девиче поле все ще съществуват, защото животът е вечен, както е вечна Вселената. (с. 26)

Отзив за „Часът на спомена“

Стопроцентовият кунинчанин*

Коста Симеонов живя, влюбен в родното си Кунино

Всяко от хилядите  български села има своите идеалисти. Те обвързват живота си с неща, за които никак не са задължени да даряват труд и безсънно безпокойство.

Един от тези селски идеалисти е покойният вече Коста Симеонов. Неговото родно село Кунино, сгушено в скалите на Искърската долина, живее и днес със спомена за спретнатия и тих техник-землемер.

 В предсмъртните си записки от 8 януари 1990 година Коста Симеонов моли бъдещите си читатели да са снизходителни към него. Той знае, че е най-обикновен човек с най-обикновена биография, но би ли я имало България без такива като него?

  Дъщеря му Вера Симеонова издава малка книжка, посветена на неговите мечти. Последните дни, прекарани в болничната стая, карат възрастния (83-годишен) Коста Симеонов да си спомни участието си в създаденото за Кунино –  мостът на река Искър, водоснабдяването, електрификацията, читалищната сграда... Последното, направено с негова помощ, била модерната трапезария към Техникума по каменообработване. Подтичвал със старешките си крака насам-натам, пропътувал с камион стотици километри за строителни материали, но силите му не издържали и ... рухнал. А там, в новата трапезария, вдигали тост и поливали придобивката, забравили за Коста Симеонов.

  Нека няма забрава за такива хора, за идеалистите, които и днес живеят в селата наши. Нека кажем добри слова за тях, ала не когато е вече безвъзвратно късно...

Боян Ангелов

в. „Земя“, 20 юли 1998 г.

 

 

Закъснели птици (Лирика). Първо издание. София, Булвест 2000, 1998

Ноктюрно за птици

С поетичната книга на Вера Симеонова се запознах неотдавна. Направи ми впечатление стройната конструкция на стиха, неговата изчистеност до ниво, след което чувствата заживяват с различна полярност. Това усещане не отмина и след прочитане на последното стихотворение, включено в книгата. Забележителното е, че макар и в зряла възраст, поетесата не изменя на емоциите си, носители на ранима душевност. Пределната пластичност на стиха носи определени сполуки за Вера Симеонова. В „Ноктюрно“ тя признава:

      На моята душа в градините

      цветя на нежността посях.

      С тях оцелявах през годините,

      с тях страдах, радвах се, копнях...

   

Тук поетесата е намерила най-верния начин за изразяване на своите видения, толкова често помрачавани от студените вълни на алиенацията. А оптимизмът побеждава неувереността и безпътицата, проправя пъртината на доверието, по която необикновените събития търсят спасение, топлина и утеха. Родният край също присъства в редица от творбите и бих се радвал, ако интимното начало надмогне външната илюстративност.

 В едно кратко стихотворение без заглавие поетесата е уловила магическата реалност на обичта, която е или „хладна усмивка“ и „демонски кикот“, или „пролетна ласка“. Антитезата в случая е използвана умело  за утвърждаване на нравствената виталност, неизбежен спътник на добрите хора.

 Символиката на „Закъснели птици“ може лесно да бъде разгадана, защото поетесата се е движила по лъча на усмихнатата доверчивост. А когато един автор искрено и непринудено разкрива томленията си, не можем да не му вярваме, тъй като вече съществува и причина бъдещият читател да се срещне с един откровен свят, където за лъжи и фалш място няма.

Боян Ангелов

 

Текст на корицата:

    Поезията нито се препоръчва, нито се ракламира. Чете само този, който има нужда от нея, който я обича и не може да я замени с нищо друго освен пак с поезия. „Закъснели птици“ е поетична книга – свят на жена и майка, понесла болката и огорченията на живота без злоба и негодувание, запазила нравствената висота и вярата, че никога няма да пресъхнат изворите на „живата вода“ и няма да спре полетът на птиците във висините. Всекиму се случва да сгреши, да страда и да се измъчва, но силата не идва от страданието, а от обичта към ближния и опрощението.

     От това, което се дава най-трудно, се получава най-много – мисля, че тази житейска философия на авторката пронизва поетичните ù творби и търси съпричастните към тях.

Проф. д-р Венче Попова

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Някои произведения:

 

 

★

 

Всеки ден –

едно очакване,

една надежда,

една Мечта.

 

Всеки ден –

на съзидание

сладостна тръпка

и … Красота.

 

Всеки ден –

може би страдание

в пламъка

на Любовта.

 

Всеки ден –

едно пътуване

към Истината

и Вечността.

 

 

 

 

„Живата“ вода

                      

                     На дъщеря ми

 

Да можех, бих обходила

сама от край до край света.

Навсякъде бих бродила:

по стръмен Чомолунгма,

във непристъпна джунгла,

из снежните пустини,

по китните долини –

да търся

„Живата“ вода.

 

Да можех, бих обгърнала

спасителния слънчев лъч,

не бих за миг престанала,

на порива с крилете,

през деветте морета,

в полярното безмълвие,

под буреносни мълнии –

да търся

„Живата“ вода.

 

Да можех, бих откраднала

от слънчевата светлина,

като Прометей бих грабнала

небесната жарава

да осветя тогава

навред земята цяла

и в трепет занемяла –

да зърна

„Живата“ вода.

 

 

Ще гребна чудни капчици

от извора кристално чист

и със вълшебна шапчица

ще прелетя морета

и планини, полета,

та тебе да открия,

лицето ти да мия,

дете, с

„Живата“ вода.

 

 

 

 

  А теб те няма

                      

                      На майка ми

 

Небето спря сълзи да рони,

препаса спектър на дъга,

а теб те няма…

 

 

И ято птици в миг отрони

последно „сбогом“ със тъга,

а теб те няма.

 

Художник шета из гората

и багри есенен пейзаж,

а теб те няма…

 

Повяхват в спомени цветята

за ведър пролетен мираж,

а теб те няма…

 

 

 

Животът бърза в своя ритъм,

реди поредния прелом,

а теб те няма…

 

Далече нейде, под скалите,

за теб тъгува твоят дом,

а теб те няма…

 

 

 

 

 

 

                                        ★

                  

                  Наричат те със много имена...

                

                   За мене ти си слънце южно,

                   излъчващо вълшебна светлина,

                   без теб ще секне топлият ми дъх,

                   защото ти си въздух нужен –

                   живот дарява твоят ведър лъх;

                   че ти си малък и безкраен свят

                   на страсти, пориви копнежи,

                   които в моето сърце пламтят,

                   че ти си като вярата за мен

                   и тази вяра е безбрежна,

                   изгрява с нея бъдещият ден.

 

                   Наричат те със много имена...

 

                   А ти за мене си Поезия –

                   дошла от вековете Светлина.                 

 

 

Закъснели птици (Лирика). Второ допълнено издание. София, Булвест 2000, 2005

 

Ноктюрно за птици

Преди години поетесата Вера Симеонова издаде своя дебютен лиричен сборник „Закъснели птици“. За някои този дебют може да се стори закъснял, ала за поезията и любовта не съществува възраст, защото чувствата нямат давност.

Ето защо за мен бе радост, разбирайки, че поетесата подготвя допълнено преиздание на книгата си „Закъснели птици“. В новите стихове семантичната конструкция допълва емоционалния градиент в предходните творби.

Там, където волята отстъпва своите пространства на емоцията, а мисълта е доведена до символиката на креативността, започват лирическите послания на Вера Симеонова. И ако в „Ноктюрно“ тя страда за преходността на обагрената прелест:

 

Сега измъчвам се в терзание

за вас, цветя на нежността,

че вместо песен и ухание

цари безмерна сивота...,

 

в една от новите си творби стига до обобщението:

 

Понякога в пълно безсмислие тъна,

сърцето – застинало във празнота,

а друг път успехи и радости жъна

и сякаш че съм покорила света.

 

Оптимизмът побеждава неувереността и безпътицата, проправя пъртина към доверието, а то подарява на душата спасение и утеха.

Символиката на „Закъснели птици“ и в новото издание може да бъде разгадана лесно, защото поетесата продължава да се движи по лъча на усмихнатата доверчивост. Ала това не е ефимерен поглед към реалността и не означава бягство от социалната несправедливост, която е помрачила нежността на сетивата.

За поетесата родината е родното място и не е географско обозначение, а духовна измеримост, където сянката на мъртвите прадеди закриля обезверените и излъгани наши съвременници.

Социалният ракурс в някои от стиховете осъжда несправедливостта във всичките ù измерения и същевременно дарява читателя с увереност,  че едно от най-почтените чувства е милосърдието. А когато един автор непринудено и честно разкрива своите болки и томления, не можем да не му повярваме. Ето защо бъдещият читател ще се срещне с един откровен свят, където моралната интуиция е пресътворила от чувствата цветна градина.

Боян Ангелов

 

 

Някои стихотворения:

 

Утринен зов

 

Какво ми носиш,

утро,

на топлите си длани? –

Спокоен слънчев бряг

или съдбоносен ден?

Ах, дай ми само ти

два жребеца оседлани,

едно другарско рамо,

изправено до мен!

 

Не искам топла ласка

на лъчезарна пролет,

когато снежни бури

раздират мрака вън.

Защото

знам,

че има кокичета наболи,

но има страшни мигове,

кънти тревожен звън…

 

Не искам кули слонови,

неми и студени,

загадката

на приказни,

чудни светове,

а само

дъх солен

на вълните разярени

и бялото чело

на върха

да ме зове.

 

 

 

 

 

Какво ми носиш,

утро,

на топлите си длани? –

Спокоен слънчев бряг

или съдбоносен ден?

Ах, дай ми само ти

два жребеца оседлани,

едно другарско рамо,

изправено до мен!

 

 

Приятелство, което…

 

Приятелството е

като златна монета

и тя блести

със слънчевата светлина.

 

Неотразимото приятелство,

което

е винаги до теб –

и в радост,

и в злина.

 

Дори в приглушения тон

на патината

камбаната

на будната съвест

ехти.

 

Дори в досадната пепел

на рутината

по-живо е

и сякаш

по-силно блести.

 

 

 

 

 

 

Разминаването

 

За доброто приятелство

формула няма.

Просто обич и вярност.

Открити души.

Топлота

на една всеотдайност голяма.

И тях нищо

не би могло да разруши.

 

Ако в някакъв миг

на съмнение

сянка

го покрие

с призрачен таен воал,

значи то е било

разминаване,

само

мимолетна заблуда,

донесла

печал.

 

    

 

 

       Дилемата

             

 Безсмислие на смисъла…

                     Смисъл на безсмислието…

 

Дилемата свредел дълбоко пронизва

покоя на моите есенни дни:

какво отредила е жрица каризма

на безпощадни житейски везни?

 

Ветрило от спомени люшка в ефира

на строгата съвест безшумен кивот,

години наред чудновато събирал

безсмислено-смислено в моя живот.

 

Понякога в пълно безсмислие тъна,

сърцето – застинало във празнота,

а друг път успехи и радости жъна

и сякаш че съм покорила света.

 

Така в броеница от черно и бяло

Творецът подрежда зърно по зърно…

 

Един е ключът на живота наверно:

безсмислено-смислено, сбрани в едно.

 

 

 

                     ★

 

Време разделно обсебва душите ни,

разпъва ги в сложния си кръстопът,

мътният облак подгонва мечтите ни

с ятото на птиците да отлетят.

 

Огънят на Прометей над бездната

в далечния свят на древността

не осветява душата ни, бедната,

останала в плен на бездуховността.

 

Сякаш се сбъдва безумно пророчество

със смъртната схватка Давид – Голиат,

хвърлило цялото бедно човечество

в ужаса на незапомнения ад.

 

Господи, лошия сън на кошмарите,

на пагубна гибел стихията – спри!!!

И не оставяй човека без вярата,

същински слепец, в безразсъдни игри!...

 

 

Заклинание

 

Не докосвайте моята малка вселена –

на душата ми бедна богатия свят,

територия моя, неприкосновена,

осветена от пламъка на огън свят!

 

Не докосвайте моята малка вселена –

на душата ми бедна светая светих,

не гасете лъча на мечта въжделена,

не погубвайте птицата на моя стих!

 

Не докосвайте моята малка вселена –

на душата ми бедна духовен олтар,

не убивайте вярата ми съкровена –

светлината небесна на божия дар!...

 

        

   

 

 

    

 

 

 

 

 

 

Моята малка Вселена (Дневник). София,  Булвест 2000, 2011

Откъси от предпечатен вариант:

 

ВСТЪПЛЕНИЕ

                                          …човек е Вселена, която се е родила с него и с него умира.

                                                                                                                        Х. Хайне  

Решила съм да пиша дневник, но не съм сигурна дали ще имам постоянството да го поддържам. Защото едно е да се върти лентата на спомена за преживявания и впечатления в мисълта, а съвсем друго е този материал да добие писмен вид.

Поредна, но по-специална година в живота ми. Интуитивно и непринудено в съзнанието ми започва да тече потокът на вечните екзистенциални въпроси: защо съм се появила на тоя свят, има ли смисъл съществованието ми, оставам ли вярна на своята същност, недостатъците , грешките ми и т.н.

Опасявам се, че вероятно в някои моменти неизбежно ще се обръщам към „ветрилото на спомените“, чието пламъче все още мъждука в паметта ми. Защото те, спомените, са свидетелство за безпределноно пространство на духа...

А и след като нямам опит в областта на този вид писмена дейност, с каквато съм се заела, дали ще мога да обхвана повече страни от съвременния живот не с безизразния поглед на наблюдател, а със съпричастие към радостта и страданието на другите, с личното си отношение към болезнените проблеми на всекидневието, към всичко, което ме заобикаля?!

 

Вяра, трябва да ти е ясно, че не е лесно да се пише дневник. Необходима е упоритост, точност и искреност. А ти, доколкото те познавам, понякога в старанието си да виждаш повече доброто у хората, премълчаваш или преиначаваш факти. Ще ти го напомням често.

Поезията, чиято пленница си, осезателно присъства в съществото ти – успокоява и окриля, отрича грозното, укрепва вярата ти в доброто и красивото.

Успех, Вера! (с. 5)

 

 

 

2009 година

 

25 декември

Рождество Христово, Коледа. Започвам с понижено авторско самочувствие, единствено с надеждата да получа някакво облекчение на неспокойната си отчаяна душа. Вероятно ще се кръстосват актуални впечатления с ретроспекции, така както са в главата ми.

Ето например днес е светлият християнски празник, а аз съм вкъщи с дъщеря си и не намирам сили да отида на черква свещ да запаля… Само разменени по електронната поща и по телефона поздравления (текст, картини, мелодия) със скъпи и добри приятели… и споменът от навечерието на Бъдния празник.

Дълбоко в подсъзнанието ми са прикътани два наистина тъжни случая, свързани с баща ми и с д-р Славка Чолакова, и те като че ли заключват душата ми на Бъдни вечер. Може би отдавна е трябвало да преодолея тази емоционална натовареност, но не мога да изтрия от паметта си безмълвния поглед на баща ми, неусетно поразен от силен мозъчен инсулт, нито след години агонията на приятелката ми, опитала се неуспешно да съкрати страданията си и изпаднала в кома…

Може би затова в самата привечер на Бъдния празник, когато  бяхме поканени от приятелката ми Венче и дъщеря ù Калина, аз не можах да се отпусна и да изживея истински празничната вечер. А те се бяха постарали да създадат подходяща обстановка и атмосфера – малка елха, традиционна трапеза, предимно постни ястия: боб, „гнетени по врачански“ чушки, чудна сусамена питка (специалитет на дъщеря ми) и други кулинарни изкушения. Яворина произнесе рождественска молитва. Отдавна не бяхме се събирали четирите – двете дъщери и двете майки. Беше ни хубаво да споделим заедно тази вечер. Приятелството ни е издържало проверката на годините.

 Смесени усещания у мене: топлина от приятелската среща, костни болежки, потисната душа. Така ми е при празници. Но предстоеше свята нощ, изпълнена с Вяра и Надежда за нещо по-добро!...

 Да се върна на днешния ден – Рождеството. Рано-рано брат ми Васко  се обади да ме поздрави и да ми отправи коледни благопожелания. В първия момент не го познах (вероятно поради коледната почерпка гласът му беше променен, а и поради факта, че рядко се виждаме, но какво да се прави – аз съм затруднена да пътувам, а пък той –  живее на село в бащиния ни дом, сега вече със спътница, с която още не се познаваме , и е далеч от преживяванията на  по-възрастната му със седем години, болна сестра… Неведнъж съм отбелязвала – като че ли ни разделя разстояние от светлинни години.  Мъчно ми е, че сме толкова раздалечени със собствения ми, единствен брат!... Е, все пак, обади се да даде знак за своето съществуване. Особен, своеобразен характер, по  особен начин изразявани  братски чувства!      

Посетих приятелката си от детинство – Славомира, изпаднала в страхотна мизерия (болести, глад, неподдържано домакинство, болно обкръжение). Чудя се как все още издържа тази изстрадала душа. Тя, дъщерята на свещеник, се крепи единствено от вярата във Всевишния и от мисълта, че все още е необходимо присъствието ù на този объркан и несъвършен свят. (Друг път ще се върна към общите ни спомени от детските години, когато седяхме на един чин в училище…)

 

Вяра, Още на  първата страница се разбира, че празнината в живота ти донякъде се запълва от връзката  с приятели, най-вече приятелки – искрени, безкористни, даряващи те с обич. (с. 6)

 

 

 

2010 година

 

1 януари

 

 

Първият ден на Новата година!

Нали сме ранобуднички, станахме още в седем часа. В ушите ми още звучат приятните мелодии от бенефиса на композитора Стефан Димитров – концерт по случай 60-годишнината му, воден от самия него. Сега научих колко известни шлагери са композирани от този талантлив творец.

Последваха взаимни новогодишни поздравления с приятели, познати и уважавани хора. Иначе – нищо особено. Почти като делнично. И смътни очаквания от предстоящата година. Какви ли още нови неприятности и болезнени състояния и разочарования ще ни съпътстват? Най-съкровеното ми желание е да се стабилизира здравето на Яворина, да има предложения за работа и да се пребори с пагубния навик – пушенето. Надеждата ми се подхранва от факта, че това се е случвало и преди и тя може да го постигне.

За себе си – какво да пожелая? Да са поносими болките ми от всякакъв характер, да не се чувствам безполезна в този свят, да не ме измъчва дилемата: смисълът на безсмислието или безсмислието на смисъла?! Въпреки че окончателно разрешение няма, животът си върви по някакви неписани правила, нареждани от някакъв всемогъщ законодател, наричан от едни „Космически разум“, от други – Бог, всъщност едното съдържа другото, т.е. тези две сили са слети напълно. Всичко останало е второстепенно, отклонение от природния закон. От историята е известно, а и сега се наблюдава, всяко опитване да се противодейства на този закон в повечето случаи води до катаклизми, до катастрофи и несполуки в личен план.

Вчера по една телевизия бяха поканени архитектка ясновидка и учен астрофизик от БАН. Основна тема: появяващите се от време на време (предимно в Англия, а и другаде) концентрични кръгове и разнообразни геометрични фигури всред житни посеви. Сблъсък между спиритически твърдения и научни твърдения – и двете недоказани научно. Става ясно едно – не сме сами във Вселената и вероятно енергийни сили с неизяснена форма (от други вселенски измерения) искат да ни кажат нещо чрез символните знаци, да ни помогнат в този критичен космически цикъл, в който се намира планетата Земя. Всичко останало е предположение, хипотеза и дълбоко убеждение, че ние, земляните, сме подвластни на някаква сила, която нарежда съдбата ни във водовъртежа на противоположностите: добро – зло, светлина – мрак, ценности и добродетели – пороци и злини. И че нищо не се губи във Вселената, а само една форма приема очертанията на друга форма и т.н. Отново се увлякох! Но истината е, че нищо не става случайно, а е предопределено Свише.

И още нещо – прави впечатление, че в последните две години на прехода твърде много ясновидци и гадатели (между тях повече шарлатани и измамници) се народиха и има опасност да попаднем в мътните води на мистицизма. Вместо да се замислим защо сме създадени като човеци, как да предизвикаме в съзнанието и в душата си своеобразен катарзис, при което да се научим да имаме ясен поглед върху случващото се с нас и около нас и да направим анализ на собствените си постъпки, както и на взаимоотношенията си с другите, и доколкото можем, да събудим у себе си задрямалите ценности и добродетели. Укорявам се, че често се отдавам на песимистични настроения, а трябва да мисля повече как да се справям с предстоящите трудни ситуации, да се примирявам с малкото, което получавам от т.нар. семеен статус, и да се моля за още физически и духовни сили, за работни предложения и творческо удовлетворение.

Дали няма да изглеждаш смешна, Вяра – на пределна възраст си, а още за работа пишеш? Може би съжаляваш, че потънала в тресавището на собственото си битие, не отдели време и не организира в подходяща форма материала от безкрайните лабиринти, в които се лутат твоите мисли, впечатления от преживявания, чувства? Само се измъчваш от анализи, съпреживявания, неудовлетвореност от себе си. А пясъчният часовник на живота непрекъснато тече и „отсява добро и зло“:

Часовникът пясъчен сипе ритмично,

пропуска ревниво зрънце по зрънце

и с пясъка невъзвратимо изтича

на мечтата ефимерното слънце.

 

Изтичат от него и дните несретни,

изпълнени с горестна болка и жал.

Изтичат щастливите дни мимолетни –

след тях радостта се превръща в печал.

 

Отсява часовникът пясъчен вещо

безчестие–честност, злина–добрина;

отсява предателство черно, зловещо–

дела, осияни от лъч светлина.

 

А бърза часовникът пясъчен, бърза,

превърта житейското ни колело…

 

Къде ли остана младежката дързост,

нима мечтанието сън е било?!

 

И колкото повече остаряваш, Вяра, толкова по-бързо преминават годините, сякаш времето лети. И някаква незнайна сила отнема от тебе частици слух, зрение, памет… Когато беше млада, смяташе, че нищо не може да ти отнеме това, което е в главата ти…(с. 11)

 

19 май

Поканени сме от Анелия на майско литературно четене в Музея на Земята и хората. Естествено, приехме поканата, още повече, че приятелката на Яворина ще чете свои творби. Може би и защото наближава празник, който е свят за българите, а пък за мен той е свързан със съкровени спомени от ученическите и учителските години.

На входа ни посреща поетът Димитър Милов, един от организаторите. Пристъпваме в голямата зала. От двете страни – експозиция със скулптурни фигури и кристални отломъци в най-причудливи форми и със загадъчни отблясъци.

Бях посещавала залата преди години, когато Художествената гимназия по каменообработване от родното ми Кунино (единствена на Балканския полуостров и трета в Европа) празнуваше юбилей и беше уредена изложба от експонати, дело на ученици и на някои учители. Тогава особено се развълнувах, като видях бюста от розов мрамор на покойния ми дядо Симеон.

Сега, разбира се, настроението ми инстинктивно е свързано с предстоящия празник на българската духовност. Отвлечена от водовъртежа на личния си живот, много, много отдавна не бях попадала в средата на творци поети. В началото ми беше любопитно, тъй като малцина от поетите ми бяха известни. Но постепенно се откъснах от конкретните имена и възприемах и с ума, и със сърцето си поетичните изповеди. Като че в този момент се изолирах съвсем от външния свят, изпълнен с тревожна грижа за насъщния, с пренаситени криминални хроники… Като че за час-два забравих и за мъчителните си болки. С всичките си сетива възприемах поетичните слова, толкова нужни на духовно обеднялата ми душа. Родината, „поставена на колене“, пренебрегваният свещен български език, поизчезналите общочовешки ценности, приятелството, благородните каузи, човешкото достойнство – всичко това вълнуваше и беловласите, и по-младите творци и проникваше дълбоко в ума и сърцето на слушателя.

Преди четенето малко ме посмути въпросът на Митко Милов, дали ще прочета нещо. Не се бях подготвила. Все пак успях да си припомня в мисълта  последното стихотворение „Оптимистичен рефрен“. Опитах се да го напиша на лист, но надделя смущението ми да изляза пред микрофона и се отказах. Обаче Анелия грабна листа и като поиска одобрение от водещите, след своите две стихотворения прочете и моето. Рецитира ги много изразително. Прозвучаха хубаво. Радвах се на успеха на Анелия – талантлива поетеса, отлична преподавателка и както често подчертавам, много сърдечна и отзивчива приятелка на Яворина. В първото си стихотворение тя ни върна „с крилете на гълъб“ във вълшебствата на детството, а второто е посветено на Сътворението. Синтезирана мисъл, облечена в изящна поетична форма. Сътворението в живота. Мъдрост, изразена простичко, но силно въздействаща.

Моето стихотворение се роди в тежък за мене момент. Но какво беше учудването ми, когато усетих, че е най-оптимистичното нещо, което съм написала. Парадокс в човешката душа, може би породен от инстинкта за самосъхранение! Иначе няма обяснение.

 

Ако на радостта камбаната заглъхва,

вземи последния акорд

за струната в душата си –

да трепти до сетния ти час.

 

Ако обичта между хората изтлява,

вземи последната искра

за огъня в сърцето си –

да гори до сетния ти час.

 

Ако красотата на цветето помръква,

вземи последния цветец,

сложи го над иконата –

да краси до сетния ти час.

 

Късно вечерта е. А аз съм още под впечатлението на преживяваната поетична вечер. И си мисля: все още съм жива, значи, сетивата ми все още могат да възприемат Живота такъв, какъвто е.

Защото, Вяра, през годините  си осъзнавала ролята на поезията в личното ти духовно пространство.  Едва ли не чрез нея често пъти се е измервала степента на твоите възприятия. И друго нещо – много често те е измъчвала мисълта (съвсем по дебеляновски!), че „в свойта вяра сам не вярвам аз“, а ето че  идва момент, когато съвсем непреднамерено това състояние се преодолява. И то „с Вяра“! (с. 67)

 

17 август

От една седмица се чувствам все по-зле. И „ветрилото на спомените“ не помага. Непоносима горещина под асфалтовия покрив. Навън излизаме само сутрин рано, за кратко. В останалото време сме затворени у дома. Не мога да се позная. Като че не съществувам, а съм се превърнала в някакво подобие на човешко същество. Всякакво физическо усилие ми е болезнено. Отдавам се единствено на някакви свои умствени занимания, с които пораздвижвам задрямалата си мисъл. Всичкото време е лично мое. Възможност за четене и писане. И за размишления. Стихия от спомени. В тях е целият ми живот. Сега от високия връх на годините той ми се струва като един миг. А какво е един миг?

 

Какво е миг в потока на годините,

в безкрайния летеж на вечността? –

Ту мигновен е полъх над долините,

ту нещо сътворено, ту мечта.

 

Какво е миг в пътеката на хората,

 в един човешки изживян живот? –

Ту е дълбока бръчка на умората,

ту натежал от радост сладък плод. (…)

 

Какво богатство от дела и истина

съдържа се в един-единствен миг!

В живота би било за нас безсмислено

без нашия един-единствен миг.

 

 

Вяра, непрекъснато си задаваш реторично екзистенциални въпроси:

Как е протекъл животът ти?

Къде се крие смисълът на твоето животуване?

Каква е реализацията на твоето кредо?

Остана ли вярна на своите принципи и схващания за живота?

Кои човешки ценности са твоя същност и до кои не си се докоснала дори?

В каква степен са проявените ти отклонения и грешки и доколко това е навредило на тебе и на другите?

Безкрайни питания, Вяра. Отговорите се крият в усещането ти както за физиологически, така и за психологически дискомфорт, което  чувстваш   в областта на т.нар. слънчев сплит. И в повечето случаи на горчивина и неудовлетвореност от собственото ти несъвършенство, от съзнанието, че е трябвало да даваш повече от себе си, че си могла да избегнеш някои свои недостатъци и прегрешения, да предотвратиш непоправими неща… Всичко това те е спъвало по житейската стълбица. Защото животът е непрекъснато движение: изкачиш ли някакъв малък връх, пред тебе се издига още по-висок, след него  –  друг и т.н. Така е  по пътя към съвършенството. Оказва се, че не си проявявала достатъчно воля, упоритост и амбиция за още по-дълбоко навлизане в дебрите на неизвестното бъдеще. Положителното у тебе е това, че във водовъртежа на реалностите си съхранила поне малко ценности на душата и духа. (с. 105)

 

 

2 септември

 

Ето че завърши и този ден. Нарекоха го „юбилеен“. А защо душата ми бе заключена?! Като че бях излязла извън себе си и действията ми бяха станали повърхностни, машинални. Приех телефонните поздравления – най-напред на проф. Димчев, после на брат ми, на спътницата му, на Венче, Снежана, д-р Георгиева и на някои други, които се сетиха. Изключително по настояване на Яворина  се съгласих да се подготвя за скромно посрещане: поспретнах хола, намерих хубава лещникова торта от сладкарницата. Останалото свърши дъщеря ми, която искаше този ден да стане празничен за мене. Облякох копринената зелена рокля (скъп спомен от майка ми) и се приготвихме за гостите. Снежето беше донесла и камера с озвучаване, с която проследяваше посрещането на отделните гости, моменти от разговорите с двамата професори, дългогодишни мои  приятели. Разбира се, имаше и подаръци. Неизбежните символи букети от лилави и жълти лилиуми, червени рози внесоха изящество в обстановката. Чукнахме чаши с бяло вино, тортата беше вкусна, разговорите – на различни теми, на професионално ниво и т.н., тоест приятелите ми се стараеха да ме накарат да почувствам необикновената празничност на деня. И двамата – забележителни личности, авторитетни учени, искаха да създадат приятна атмосфера на отчаяната си приятелка.  Спомени, всред които весели и забавни случки, редувани с аналитични и задълбочени съждения върху явления от съвременността и характерното за хора на зряла възраст връщане към миналото, в което младостта остава надалече. Като ехо ни прозвучаваха думите на  Адам Мицкеевич: „О, младост, приший ми криле на мойто възторжено рамо...“

 

Седях важна в „зелената рапсодия“, слушах, приятно ми беше, но мисълта ми се отдалечаваше към другото мое същество…

Дошла съм на този свят преди 80 години в една скромно подредена стая в селска къща, под която песента на малката рекичка бързала да стигне до големия Искър. Баща ми  бил на работа извън селото и родилката (майка ми) попада в ръцете на неука бабичка, която я „акушира“. Последвали фатални усложнения вследствие на замърсяване – родилна треска, пренасяне в Червен бряг заедно с бебето, т.е. аз, златна инжекция за 1000 лева, и… така ни спасили. Изглежда още тогава орисниците са ми предвещавали бъдещия живот…

 

В тази късна вечер ти, Вяра, си в особено състояние. За кой ли път премисляш живота си? Мислите ти в този момент са неподредени. Втурват се една след друга, една връз друга. Пътят ти е осеян с лъкатушения. Срещала си се с много хора – с най-различни професии, култура, възпитание, манталитет. На особена почит за тебе са били почтеността, искреността, скромността; неприемливи – парадността и шумната показност, користолюбието, завистта, покварата. Ще те попитам: „А ти идеална ли беше?“. Разбира се, че не, Вяра. Понякога си премълчавала истина, допускала си да се поддаваш на криворазбрана икономия, граничеща с еснафщина и стремеж към проклетото собствено материално обезпечаване, и с това си причиняваше горчивина на душата си. В такива случаи като че не си била същинската Вяра.

Какво стана с онова тихо, кротко, сдържано момиче, устремено с мечти към неизвестното бъдеще? Крачка по крачка ти навлизаше в дълбините на живота, постепенно се оглеждаше и посрещаше трудности и изпитания, грешеше, но и отчаяно търсеше някакво разковниче на щастието, което никога не позна. Обаче  съзнанието ти се обогати с много истини за Живота, за Мирозданието. И ти сега не си онова тихо, сляпо и наивно девойче, а една зряла жена, с широко отворени очи, критична и самокритична. В поздравлението си Кирил Димчев те охарактеризира „витална, борбена, принципна (?)“. Навярно ще добавиш: и неудовлетворена от постигнатото. Защото духовните простори са необятни,  те нямат край…

Ех, все пак се утешаваше, че не си се загубила в глухи житейски дебри, че е останала все още  съхранена частица от тебе.

На края ще си спомниш стихотворението „В пенсия“ на Блага Димитрова, което изразява и твоите мисли и чувства.

 

О, сладка свобода! Защо нагарчаш?

До пладне – девойка, до полунощ – жена,

на заранта – белокосо дете.

Какъв необятен ден! Отде да започнеш? (…)

 

Хвърляш ли сянка върху стената,

запалила си фенер в тунел към утре.

Единствено словото, ако е истинско,

не минава в пенсия, защото е свобода. (с. 113)

 

ПОСЛЕСЛОВ

 

 Вяра, ти наистина удържа на обещанието, което си даде, след като започна юбилейната ти година (годината на житейската ти равносметка), написа дневника си. А съумя ли изцяло да обхванеш своята „малка Вселена“? Не, разбира се, тъй като тя е колкото „малка частица от Космическия океан“, толкова е необятна, какъвто е Животът в широкообхватността и многообазието си.

Писанията ти се изпълниха с тазгодишни случки, събития, срещи, преживявания, но общо взето натежаваше „ветрилото на спомените“  от по-близкото и по-далечното минало. И хубав, и лош – това е твоят живот. Немалко си преживяла, срещала си се с много хора, оставили следи в твоето съзнание. „Споменът, пише Жан Пол Рихтер, е единственият рай, от който не можем да бъдем изгонени.“

Но, Вяра, като споделяш монолозите и диалозите си в дневника, ако решиш да станат публично достояние, не ще ли изпаднеш в противоречие със „Заклинание“-то, в което предупреждаваш:

 

Не докосвайте моята малка Вселена –

на душата ми бедна духовен олтар,

не убивайте вярата ми съкровена,

светлината небесна на божия дар!...

 

Парадоксално, Вяра, нали? Както е парадоксално и с интимната поезия, в която лирикът разсъблича душата си пред читателя.

Направила си опит, макар пренебрегвайки хронология и жанрови правила, да щрихираш картината на живота си, от което се разбира, че пътят ти не е лек, обратно, с огромни усилия си изкачвала своята Голгота, падала си и си се изправяла. Всичко това те е закалило и ти е давало сили да  продължаваш напред. А и си имала  щастието цял живот да работиш все по специалността си, което не на всеки се случва. Така работата те е спасявала, помагала ти е да отговаряш на предизвикателствата (понякога много страшни и дори зловещи!), поезията те е откъсвала от  сивото всекидневие. Апостол Павел се обръща към коринтяните с думите:

 

Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; обаче Бог е верен, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път… (І Посл. Кор. 10:13).

Наистина, Вяра, съдбата е отредила да се разминеш с голямата, изключителната, разтърсващата Любов, която да те понесе в царството на нереалността. Навярно малцина имат шанса да изживеят това велико чувство. Но пък, както сама изтъкваш неведнъж в дневника си, приятелското обкръжение (щастлива си, че  го имаш!) е заемало немалко място в многолетното ти съществование. Получавала си повече, отколкото самата ти си давала. Затова  непрекъснато отправяш благодарността си към приятелите.

Ако прочете някой страниците на дневника, вероятно ще му направи впечатление, че преобладават повече хубавите страни във взаимоотношенията ти с другите, което проличава и в кратките характеристики, с които ги представяш. Човекът е сложно същество – и с добри, и с лоши качества, но ти си търсела да откриваш повече положителното, стойностното у него.  Нима не си се сблъсквала с лоши хора, каквито, за съжаление, ги има в живота? Като сложиш ръка на сърцето си, ще си спомниш, че си получавала и редица огорчения, но ти си ги отминавала, не си се озлобявала, не си злопаметна, а си прощавала, приемала си позиция на безразличие и отдалечаване – да ги съди собствената им съвест.

Като споменах „съд“, Вяра, ти се досети за онези моменти от дневника, в които разнищваше душата си, не се щадеше и порицаваше собствените си грешки и недостатъци, което показва твоята искреност и самокритичност.

И накрая, Вяра, въпреки че може би ще бъдеш упрекната в елементарност, повърхностност, наивитет, баналност и пр., ти се опита да представиш истинската си същност – следвала си своето предопределение и независимо от съдбовните перипетии и удари с работа и Вяра в Божественото начало все още живееш в този толкова несъвършен свят. (с.147)

 

 

 

Отзиви за „Моята малка вселена“

Книга за съвременната безпътица

Една  книга е написана сполучливо тогава, когато грабва читателя, кара го да я прочете до края и го навежда на размисли. Такъв е случаят с публикувания дневник на Вера Симеонова, сполучливо озаглавен Моята малка Вселена. Отразен е  едногодишен период (от 25 декември 2009 г. до 30 декември 2010 г.). Първата сполука на авторката е изповедният тон и точната словесна картина на случките от ежедневието. Непретенциозни случки, без търсене на така модерния днес екшън и пукотевици.

Под формата на дневник В. Симеонова ни разказва не толкова за своето всекидневно битие, колкото за рушащия се свят, който я заобикаля. Героите са въведени с истинските им имена, събитията са предадени по дати и дори по часове. Това прави разказа достоверен.

Малката Вселена на Вера е от обикновени хора – главно жени от интелектуалния столичен свят, станали излишни на огрубялото общество и изпаднали на социалното дъно. От всеки ред лъха несправедливостта, докарала ги до истинска нищета. Кръгът около авторката са преди всичко хора от третата възраст, които най-вече търпят ударите на новото време. Една част от тях за краткия едногодишен обхват на повествованието напускат света на живите, преселват се във вечността, за която напоследък по модерен шаблон се казва, че е по-добрият свят. Друга част от героините с мъка си осигуряват късчето хляб и само гордостта ги възпира да не се ровичкат из боклукчийските кофи. Трета част се борят с болести и са изоставени самотни да доизживяват последните си дни. Читателят е потопен в един тъжен свят, населен с интелигентни жени, дали в силните си години цялата си енергия на обществото и сега по повелята на събитията изоставени от същото това общество: новото време сякаш няма памет и е вторачено в героите на новото време.

На мода са други кумири. С нищо не може да бъде впечатлен новобогаташът, който измерва хората по големината на банковите им сметки. Какво за него е талантливата остаряла редакторка или илюстраторката на книги! Не  му прави особено впечатление  и езиковедката, нищо че е професор и половин век неуморно е подготвяла радетели на езика ни. Заедно с другите и тя е в коша на днес ненужните хора.

Обърнато е внимание и на по-младите хора, на плещите на които би следвало да е грижата за родителите. Оказва се, че те са или безработни, или са емигрирали в чужбина. Това увеличава усещането за безизходица, за обреченост и за липса на перспектива.

Особено трогателни са стиховете на авторката, с които са илюстрирани тъжните нюанси. Лирата е настроена минорно: искрена безизходица лъха от всеки стих и от всеки куплет. От кратките ретроспекции научаваме, че част от младостта на авторката е протекла в Копривщица, че от девойка е била влюбена в стиховете на Д. Дебелянов. Има нещо общо с лириката на копривщенския поет: тиха скръб и смиреност лъха от тези стихове на В. Симеонова, явно дълбоко преживени и изстрадани.

С какво тази книга грабва и държи читателя? Според мене това е правдивостта и снимките от натура. Авторката не хленчи и не се оплаква. Не се мъчи да ни подсказва изход от мрачната ситуация. Оставя това на нашето въображение. Читателите – особено по-възрастните – в героите на В. Симеонова виждат своята съдба и съпреживяват зигзагите на човешкото битие.

Авторката протестира срещу тази нерадостна съдба на героите си, но не чрез апели за бунт, а чрез реализма на описанието, чрез тъгата на дните на отритнатите от живота. Книгата ни показва мрачния свят на редовата столична интелигенция. В обектива попадат не звездите на отминалото време, а средният ешелон, без който обществото не може. Читателят на книгата съпреживява трагедията на хората от третата възраст с ниските им пенсии, със самотата им, с безизходицата им. В същото време един ясно доловим контекст му внушава идеята за гордостта на героините, които пътуват през трудностите, без да се унижават и без да падат на колене. Може би в това е силата на книгата.

Малката Вселена на В. Симеонова като огледало отразява големия свят, в който всички сме потопени и се мятаме в мрежите на отчуждението и нищетата.

 

                                                        Михаил Виденов

                  сп. „Български език и литература“,

             кн. 4, 2012 г.

 

 

Кратки мисли за книгата „Моята малка вселена“

на Вера Симеонова

Голямо удоволствие беше за мене да прочета новата книга на Вера Симеонова. Хубава книга. Вълнуваща. Чете са почти на „един дъх“. Макар и неподредено, ще споделя впечатленията си като читател.

· Книгата се чете с лекота и голям интерес, защото написаното в нея е истинско: човешко, вярно и правдиво.

· Авторката е избрала сполучливо формата (или структурните елементи на съдържанието) – оригинално и умело е съчетала прозата с поезията. След всяка дата писателката излага своите интересни и правдиви размисли и обобщения. А вплитането на стихове в изложението правят още по-убедителна изповедта ù.

· Въпреки началните заявления на Симеонова, че се кани да пише дневник, създаденият от нея текст е по-скоро една пътека в живота ù със съпровождащите я трудности и борба за правилна посока, със стремежа да преодолява лошите неща и неприятностите с Добро, с увереност, че е необходимо да се оцелява при всякакви обстоятелства и несгоди.
· Ярко, но ненатрапчиво се долавя мисълта, че авторката е носител на най-важните ценности и добродетели у хората от нейната професия, а именно – почтеност, искреност, трудолюбие, самокритичност и особено вяра в Доброто.

· Почтеността и уважението на авторката най-силно проличават в отношението ù към родители, дъщеря и други роднини, към които изпитва съкровени чувства на обич като признателна дъщеря, майка, сестра.

· Убедително е отразена нейната благодарност и признателност към тези, които са били близо до нея в трудни моменти и от които е получавала помощ. С подходящи думи изтъква преклонението си пред тях.

· Особено голямо внимание писателката е отделила на приятелството като стимул в живота, във всекидневието на човека. Самата тя и в размислите, и в стиховете си показва, че е истинска и вярна приятелка. И след като стигне до последната страница на книгата, читателят непринудено идва до извода: вярното приятелство няма измерение.

· В изложението се открояват моменти, в които Вера Симеонова разказва за докосването си до големи и силни личности, всред които е и сърдечният хирург д-р Лада Маринова, за безрезултатните си опити да пробие стоманената каска на администрацията, да се пребори с нейното бездушие, нехуманност и безхаберие към съдбата на една достойна българка. Направо са ужасяващи фактите, свързани с последните й дни на този свят…

 
· Прави впечатление, че дори когато излага случки, свързани с неприятни преживявания, както и когато изразява отношението си към съвременния живот, пълен с несправедливости и горчивини, перото на писателката е остро и изобличително, но никъде не се чувства омраза, ненавист, – черта, характерна за Вера.

· Авторката е поместила харесвани от нея стихове от други поети, поместила е и стихове на своята дъщеря Яворина, в оценките ù се долавя искреност и добро чувство. Между споменатите поети специално място заема Анелия Янковска-Сенгалевич, много добра приятелка на Яворина и талантлива поетеса.

· Според мене особено важно е и написаното, че в Живота стават чудеса, че има Висша движеща сила и че авторката притежава най-ценната и търсена книга – Библията, Свещеното писание, което дава достоверна информация за съществуването на тази сила.

Написах своите „Кратки мисли“, за да благодаря на Вера Симеонова за книгата, която препоръчвам с пълна убеденост на читателите.

 

Руска Вълканова
 

                                                                                                Из интернет

 

 

 

 

 

 

Други отзиви в интернет:

 

Боян Ангелов. Мемоарната книга „Моята малка вселена“ на Вера Симеонова се чете „на един дъх", защото в нея няма нищо измислено и нищо прикрито. Откровеността, страданието, невъзможността да се противостои на алиенацияга, егоизма, злобата са основни мотиви в написаното, но те не са основополагащ. Защото в книгата се чувства най-осезателно високия интелектуален заряд на авторката и нейната ранима чувственост на поетеса и литератор. Професионалният и творчески път на Вера Симеонова преминава и през топлотата на верните приятели, готови да я подкрепят и да помогнат, ако има нужда от това. Разказвайки за своя живот, тя говори за онези хора, без които животът й би загубил своя смисъл - родители, дъщеря, приятели... И някак неусетно и невидимо нейната малка вселена се разширява, за да се влее в голямата вселена на добротата и духовността.

Лилия Дъбова. „Моята малка Вселена“ е едно спонтанно откровение, което ни позволява да вникнем в богатия вътрешен свят на Вера Симеонова. Разкрива се една изстрадала душа, но и вечно устремен дух към красота и висини. Битие и душевност, слети в една сложна амалгама, ни показват Вера такава, каквато е тя във всекидневното общуване с другите и в самотата на вглъбяването в самата себе си.
                                          
Венцислав Бърдаров. Благодарен съм, че имам достъп до дневника на Вера Симеонова. Много бих искал спомените ù, пречупените през нейния поглед образи и събития както и процесът на тяхното събуждане, подреждане и записът им върху хартия да ù донесат удовлетворение и душевно равновесие. А за мен и за други, които също ще имат достъп до тях - нови кадри от Филма за живота.

Прави впечатление, че авторката проявява в голяма степен самокритичност, а пропуска недостатъци и отрицателни качества в характеристиките на другите. Може би такъв е замисълът ù.

Пожелавам успех на книгата!

                
Анелия Янковска-Сенгалевич.  Жажда за живот – така бих определила темата в новата книга на Вера Симеонова „Моята малка вселена“. От висотата на своите 80 години авторката поглежда към миналото, като нито за миг не губи и връзката с настоящето, така че актуални и злободневни събития се редуват с размисли за значими исторически факти. Интересното тук е съизмерването им в нашето съвремие, което сякаш цели обезверяването ни и обезличаването ни и това естествено буди не само недоумение, но и възмущение.
     Написана като дневник, тази книга непринудено, по домашному, ни среща с интересни съвременници: близки, приятели, колеги – хора, интелигентни, с различни професии, чиито портрети се открояват заради проявена човещина, или защото с нещо са спечелили уважението или съчувствието на авторката. Читателят ще усети и болката за нейните връстници, представени почти в края на достойно изживян житейски път, вгорчен сега от старостта, от променените цености в обществения ни живот, от обедняването, от несигурното утре...

         Изградена върху вътрешен диалог, похват, който предполага пределна искреност, книгата „Моята малка вселена" е не просто размисъл за смисъла на живота, а урок по гражданска доблест.

 

Христо Чемберски: Малка непретенциозна книжка, която привлича вниманието още с външното си оформление, а когато започнеш да я четеш не я оставяш, докато не прелистиш и последната и страница. Слава Богу, една книга в която няма насилия, убийства, перверзии, секс, а само безкористно приятелство,човечност и много обич. Браво на авторката! Чудесно четиво! Книгата е прекрасен своеобразен биографичен източник. Фактологията е поднесена детайлно деликатно и елегантно. Благодарни сме, че можахме да надникнем в "малката вселена" на Вера Симеонова. Каква обич, искреност и топлота... Колко страдания и надежди се крият в нея... Но вярата, че утрешния ден ще бъде по-хубав, по-светъл, по-добър, авторката успя да предаде и на нас. Умелото преплитане в дневника на съвременния политически климат и истеричното поведение на медиите много ни допадна , защото отразява много точно и нашите впечатления и отношение към тези институции. Възхитени сме от стиховете посветени на учителската професия {така много обругавана днес}. Само учител - поет може да прозре тези необикновени мигове и да ги опише така правдиво, така искрено така вълнуващо. Четиво към което се отнасяш с чувствителност и респект. Пожелаваме на Вера Симеонова и очакваме от нея, още много мъдри и интелигентни четива и стихове; крила и размах за достигане на още по-големи висоти! На книжарница "ХЕЛИКОН" пожелаваме да предлага на своите читатели разнообразни подобни хубави книги.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Есенни нюанси (Сборник). София, ИК ВАЛДИ, 2015

 

Есенните нюанси на преживяното

 

Не за първи път се срещам с творчеството на Вера Симеонова и въпреки това отново се изненадах от стаеното в него странно съчетание на скромност и вещина, на завладяваща искреност, опрощаваща човещина и същевременно на породените от чувство за дълг самовзискателност и перфекционизъм, които достигат до ювелирно вглеждане в детайлите.

Такава е новата ù изповедна книга „Есенни нюанси“, съчетала стихотворения и есеистични миниатюри, в които звучат носталгичните нотки на изстрадани житейски истини, например: „Самата смърт не е толкова страшна – край на мъките, душата отлита в небитието… По-страшно е, че приживе „смъртта“ се настанява помежду ни.“

Голяма част от произведенията акцентират върху горчивината и болката от разминаването в светогледа на поколенията, където вярата в непреходните ценности се сблъсква с меркантилно присмехулния поглед на съвремието ни, където облагородяващото извисяване на изкуството се свежда до зрелищно развлечение, където романтиката и красотата се сриват в прагматичната пропаст на бездуховността.

 

Защо душата ми линее,

обгърната с воала на безличие,

бездънна пустота и безразличие?

 

Къде изчезнаха мечтите

и творческите пориви, терзания,

и болката от чуждите страдания?

 

„Есенни нюанси“ е добре намерено заглавие за сборника от творби, които в своята многопластовост като есенни листа, подхванати от вятъра на времето, прехвърчат пред погледа на читателя, подхвърлят реминисценции на преживяното, греят с пастелна топлота:

 

Понякога

тишината говори

сякаш звън проехтява в простора

и люлей на щурец песента

 

 

Понякога

тишината е цветна

както замайващо многоцветни

са одеждите на есента

 

И ако можеш да чуеш песента на мълчанието

да зърнеш пъстроцветния плащ на безсмъртието

ще потънеш във езеро от красота

 

Въпреки че тук-там се промъква по някой ретростих, липсата на модерност не дразни, защото тази книга е опит да се отговори на вечния философски въпрос за смисъла на човешкия живот и вълнува с породената от обич загриженост за по-нататъшната съдба на битието на едно човечество, загубило сетива както за величието на природата, така и за своята значимост.

                                                                  Анелия Янковска-Сенгалевич

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Някои стихотворения и размисли:

 

 ★

 

Отива си

ятото

на закъснелите птици,

отнася ми

свидните спомени,

чувства,

мечти,

но още припламват

в сърце ми

с надежда

искрици,

копнее

душата ми,

бедната,

пак

да лети…

 

 

 

 

★

 

Животът

е дълга крачка

към Отвъдното,

прелетяла

въздишка

в небесен безкрай,

отчаян

вопъл

по сбъднато-несбъднато,

изпепелена

от безумия

искра.

 

 

          Изповедно

 

Душата ми – разтворена е книга.

Прелиствам страница след страница с копнеж,

но вместо нежна песен на авлига

долита ехото на страховит тътнеж,

 

че в битката със себе си самата

ме удрят шпагите на мисълта,

разнищва ме кълбото на вината

за бели страници, несбъдната мечта...

 

  

 

 

Нощен вопъл

 

Залутана във булото

на нощните селения,

затворена в капана

на кармични измерения,

душата ми

отчаяна

все търси

светлина.

И боря се с чудовища,

свирепи

и незнайни,

а грозните им сенки

крият

неразгадани тайни,

които

отлитат

и

изчезват

във Вечността.

    

 

 

 

   Сталактитът

           

           В библиотеката ми има

             отломък от сталактит,

             намерен в пещера край Кунино.

 

Отронен къс от сталактит

стои самотно

като неотразим

природен феномен.

Аз всеки ден

с любов и трепет го докосвам

и сякаш той е

неразделна част

от мен.

 

На камъните казват

„мъртвата природа“,

но този къс от сталактит

не е мъртвец,

а белег жив,

неповторим

и самороден

за изначалния

ваятел

и творец.

 

Частица той е

от безкрайната Вселена,

свидетел е

на милиони векове,

на битки и любов,

възходи и падения,

потопи, катаклизми,

нови светове.

 

 

 

 

Отронен къс от сталактит

стои самотно

като неотразим

природен феномен.

Аз всеки ден

с любов и трепет го докосвам

и сякаш той е

неразделна част

от мен.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Съдбовната долина

Реката на времето ми изтича…

Копнеех и страдах, и грешах.

Все търсех залутаните птици

на изтерзаната моя душа.

 

Пространства недостъпни пребродих,

прекосих непозната планина,

да намеря оная свободна,

щастлива и съдбовна долина,

 

в която ярко слънцето свети

и ухае въздухът на цветя,

гдето реят се волно в небето

и пеят весели птичи ята.

 

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

  ★

 

Празнотата

поражда

Нищото.

В мрака на Нищото

само понякога

фосфоресцират

искри на залутани светулки, които,

объркани, отчаяни, изгубват се

в Нищото на мрака.

Единствени спасителни искри,

и вие ли потънахте в бездната

на безмълвието?!!

О, Боже! Докога?!

 

 

 

      

 

 ★

 

Самата смърт

не е толкова страшна –

край на мъките,

душата

отлита

в Небитието…

По-страшно е,

когато

приживе

„смъртта“

се настанява

помежду ни.

 

 

 

                

                

 

          Непостижимият връх

        

        Казват, че човек идва на този свят с определена мисия. Цял

живот се готви за житейската „сцена“.

        Точно когато стига до „генералната репетиция“ и смята, че

е изкачил високия връх на Съвършенството, земният му път

свършва.

 

„Представлението“ не ще се състои!...

 

 

                 

                      

 

                      ★

 

         Честност – Безчестие

           Чистота – Поквара

      Искреност – Лицемерие

 Благородство – Коварство

                      и т.н.

   

Вечното им двуборство

           в душите

           на човешките същества

           от Сътворението

           до днес,

           направило

           Съвършенството

           непостижимо.

 

 

 

  

 

 

 

 

 

 

Оптимистичен рефрен

 

Ако на радостта камбаната заглъхва,

вземи последния акорд

за струната в душата си –

да трепти до сетния ти час.

 

Ако обичта между хората изтлява,

вземи последната искра

та огъня в сърцето ти

да гори до сетния ти час.

 

Ако на цветята красотата помръква,

вземи последния цветец,

сложи го под иконата –

да краси до сетния ти час.