И един ден всичко приключва... Като играта на монополи - всичките придобити имоти и построени хотели се връщат обратно в кутията, остават само спомена от борбата и сенките на спечеленото. И в този момент, в който прибираш всичко в кутията, осъзнаваш, че си е заслужавало. Отново ще ги извадиш, нали?!
Целият ни живот е като играта на монополи - борим се за надмощие над противника, единствената ни цел е да трупаме капитали и власт, да спечелим, но струва ли си, щом всичко накрая се връща в кутията?!
Алчност – отреченото чувство, което контролира света... Като деца играехме монополи, заради самата игра, за да се почувстваме сякаш можем да владеем целия свят, но за съжаление не осъзнавахме, че играта вгнездява в нас именно това чувство на алчност. То е във всеки от нас и то владее света, ние сме просто неговите приемни тела. Защо богатите стават по-богати? Защо природните ресурси свършват? Защо има бедност и глад по света? Защо всички бедни хора и тези от средната класа протестират?... Заради алчността! „Колкото повече имам, толкова повече искам!“ – преведено на езика на играта монополи – ще играя докато съм единствения играч останал на масата и всичко е мое. И както в играта, така и в живота, по-слабите играчи се отказват преди края на играта, не защото нямат шанс или желание да спечелят, а защото силният играч е най-алчният играч.
И така по-малко алчните му подаряват всичко, за да може Той и само той да прибере сам всичко в кутията и тя да остане само негова. Не, не до края на света, а докато някой друг не я намери. Новият ù собственик ще я отвори и ще започне играта монополи отначало, с нови противници... Но никой от тях няма да осъзнае, че колкото и да се бори – алчността винаги ще е единствения победител. За разлика от всичките капитали, имоти и придобивки, тя е прекалено голяма, за да я върнем обратно в кутията!
© pisanonqkudeneshto Всички права запазени