От дистанцията на времето констатирам закономерност в моите истории… Всяка от тях е била неизбежна и задължителна! Животът е динамично отражение на събития и случки… Навремето беше трудно да си обясним много неща. Често ставахме неволни жертви на обстоятелства и конфликти! Понякога с неизлечими последствия…

            Сега разбирам – всичко просто е трябвало да се случи.

                                                           *

            Пражка пролет, смяна на преподавател, изключване от Партията… Все събития, които човек не смее да ги помисли…

            Изведнъж: посещение на американското посолство от група студенти!

            Ако днес поискаш да влезнеш в посолство ей така, едва ли ще имаш възможност… Ще те разпитват, претърсват, за оръжие, за остри предмети… Ще те проучват до девето коляно за връзки с Ал Кайда!...

            Но тогава бяхме ухажвани и желани посетители в западните посолства. Лошото беше, че когато излезеш оттам, си белязан завинаги… Негласна забрана, недопустим акт – особено пък за студенти беше немислимо да пристъпят праг на западно посолство! Все едно: изменник на Родината – нелегално преминал държавната граница. Проникнал си отвъд Желязната завеса, стъпил на вражеска земя! Считаше се за демонстрация, своеобразен протест, политически акт!...

                                                           *

            Повод за посещението: необходимост от културна информация!

            Кой ще се върже на този претекст - службите не вярват на сълзи…                 Прекрасен шанс за интервенция спрямо „крехката” интелигенция…

            Всички наши „герои” бяха деца на родители близко до властта…

            Пука им, сред тях нямаше случайна личност:

- син на висш офицер от Държавна сигурност - приближен,

- син на генерал, партизанин ¬- приближен,

- дъщеря на писател, евреин - приближен…

- син на провинциален стопански ръководител и т.н...

            Все деца на властта – срам и резил!... Какво оставаше за другите… „Другите”, треперехме само при мисълта за подобно действие!

           Представям си каква е била реакцията на „партийните другари”… Как ли е изглеждал ректорът Каракостов - Карата, когато са го „привикали”! Очаквах да привикат и мен в Районния комитет на Комсомола! Не го направиха, явно случаят„вървеше” на друго ниво…

            Привика ме обаче Каракостов… Постави въпроса ребром: изключване от Комсомола! Въпросът бил сериозен и за жалост политически…

            Представа си нямаше Карата, че точно тези хора няма да се притеснят.

Той не знаеше, че наскоро за първи път от години се проведе събрание. За първи път „посрещнахме” студентите първокурсници от входа на ВИТИЗ! Спряхме тролеите по Раковски - хората се трупаха да видят щастливците! Подлагахме ги на изпит по стълбищните площадки… Ако някой не познаеше портрет на театрал, го „късахме” и връщахме обратно! Те пристъпваха с тръпка в своя втори дом – храма на Мелпомена! Правихме срещи с големи руски актьори и режисьори, гостуващи у нас…

           И въпреки всичко, нуждата от информация беше осезателна! Всеки искаше да знае повече за Питър Брук или да гледа негов спектакъл. Необходимостта от културни новини беше естествен порив… Това го разбираха всички: преподаватели и партийни работници…

           И нормално беше сами да потърсим източници за информация…

                                                                  *

            Изключване - тези хора дори не бяха стипендианти, та да се стреснат! За да се изключи някой, нали останалите трябва да гласуват… И нали никой няма да гласува - възможност за пълен цирк… И откъде-накъде Ректорът ще се разпорежда с комсомолското членство! Това си е работа на Вузовския комитет, на самата организация…

             Как да обясня всичко това на един закостенял професор! На всичко отгоре партийният секретар Иван Чипев цял час ме замаява. Накрая изплю камъчето: „А бе, какво става с оня случай!”... Той пък ме притиска да не се изключва „еди коя” си... Останалите как да е, но „това момиче не бива”!... Така и не разбрах защо точно това момиче не бива…

             Да полудееш: за Ректора въпроса е политически, а според партийния секретар - не е!

             Единият глави реже, другият маже…

             Казах му: предложението е на Каракостов - да се разберат двамата.

                                                                   *

            Току–що ми предадоха: Карата вика родители на студентите за разговор! И на тези разговори трябвало да присъствам - да съм беседвал с тях!...

           Луд за връзване – нали аз самият съм един от студентите… Какво има да беседвам” с шефа на VI отдел при Държавна сигурност! Кой съм, че да съдя сина на този, който държи всички ни в ръцете си… Аз, дето всеки ден мия чинии в стола, за да ям безплатно за шейсет стотинки…

            Каракостов се определено се престараваше, искаше да надскочи себе си…Мисля, че не беше убеден в онова, което се беше нагърбил да върши!

            Все едно!... Истината беше една: той просто имаше нужда от съучастници!...

                                                                    *

            Родителите на всички бяха от „лъв нагоре”! Цял генерал дошъл на крака пред някакъв си пикльо комсомолски секретар! Да давам акъл на човек, който командва хилядна армия… Оставил си работата и дошъл да се занимава с някакъв си ректор на 100 човека!...

            Убеден бях, че ме забъркват в нещо нечистоплътно… Преди да бъда някакъв си комсомолец, аз съм студент… Бях прежалил пет години в името на нещо, което безумно исках да правя…

            Зарекох се: присъствам безучастно и не вземам никакво отношение!

            Едва издържах на първата среща - на останалите изчезнах…

            Знаех, Карата не прощава - но не можех да постъпя по друг начин!

*

            Реших: не съм влязъл във ВИТИЗ, за да се занимавам с простотии! Комсомолските ми задължения ме натоварват - не се чувствам комфортно. Трябва да се измъкна – не съм дошъл тук, за да правя политическа кариера…

           Споделих с приятел-лекар и го помолих за съвет. След три дни имах удостоверение от Психиатрията на 4-ти километър. Беше от самия д-р Тодор Бостанджиев – още не беше станал известен сексолог. Според документа: „Желателно е лицето да не се занимава с обществена работа”! Бомба!...

           Поисках разговор със секретаря на РК на Комсомола – Енчо Москов. Обясних му ситуацията с колегите и заявих, че по принцип те са прави. Не може да се занимаваш с изкуство, без да знаеш какво правят по света… Нормално е да търсим информация, след като официално няма такава! Една случайност е, че и аз не съм сред тях… Пък и Ректорът се изживява като секретар на Вузовския комитет и от мен няма нужда.

           Връчих му документа и помолих да бъда освободен!

           Енчо хвърли настрана удостоверението:

           - Няма да се изключват никакви студенти – те това чакат. Най-много, ако се наложи „мъмрене”, но не вярвам! А теб, въпреки този измислен документ, не мога да те освободя… Какво ще пиеш?

           - Сок… Нали виждаш, при тая диагноза…

Беше разумно да не се вдига шум!

Така приключи случаят - без наказания.

Но напрежението между Каракостов и мен растеше…