3.04.2014 г., 21:32 ч.
Las Fallas-Хляб от зрелища
5 мин за четене
Las Fallas - Хляб от зрелища
Плановете ми за месец март 2014 бяха да работя здраво и да събирам пари за лятото, за отпуската в България. Вместо това останах без работа и целият месец пътувах-със самолет, влак, автобус, метро, лодка, лека кола... Само на магаре не се качих и с парашут не скочих, но - кой знае? Човек предполага, Господ разполага, още съм жива и нямам работа, така, че нищо не се знае...
Черешката на тортата на пътника бяха 17, 18, 19 март във Валенсия. Las Fallas!
Озовах се там случайно. Изплаках на една дружка по Скайп, че съм без работа и след час ти ми върна обаждането с думите:„Така и така нямаш какво да правиш, отиди на Лас Фаяс. Срамота е да живееш от 13 години в Испания и да не си ги видяла още!“
Засрамих се много сериозно, още повече, че същата тази приятелка ми беше уредила три безплатни нощувки в дома на нейно приятелско семейство, което живее във Валенсия. Друга една българска дружка, присадена във Валенсия, пое грижата два дни да ме развежда из непознатия за мен град. Всеки на мое място би се засрамил и би побързал да си вземе билет Мадрид-Валенсия, докато не му е минал срамът, нали? Е, аз не направих изключение.
Нарочно не си „подготвих уроците“ и не прочетох нищо допълнително за официалния празник на област Валенсия. Искаше ми се да го видя с очите на дете и да го усетя с душицата, не с ума. Честно казано, не тръгвах с голяма кошница и не очаквах нещо много по- различно от фиестите в Мадрид и Андалусия, например. Знаех, че почти през целия март Валенсия не заспива и много от местните се спасяват далеч от денонощната пукотевица, но това за испанските фиести си е „условие, без което не може“. Знаех също, че през тези дни целият град се „наръсва“ като кейк с шоколадови стърготини със стотици огромни скулптури, наречени „фаяс“, които стигат до над 30 метра височина. Всяко кварталче, всяка уличка дори има своята Фая, които се състезават помежду си. Че всеки ден до 19 март има шествия на Лас файерас, т.е.-на представителките на всяка Фая. Е, след карнавала на остров Тенерифе и Великден в Андалусия едва ли щях видя нещо кой знае какво...
Да, ама-не! “Veni, vidi, vici”. „Дойдох, видях, победих“
Победих не друго, а скептицизма на преситения възрастен ( прилича ли ти на годините?) и на упорития като троскот дух на Бай Ганю („Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети“), подхранвани от страха (кой нормален ще хукне в тая криза?) Тоест - не ги победих, просто ги оставих на съхранение на автогарата на на Валенсия на 17 март и тръгнах след Динка, която ме чакаше, усмихната до ушите.
Не бяхме сами. Потоци от хора от всички раси, от бебета до немощни старци, говорещи на десетки езици, заливаха улиците и обикаляха огромните фигури, които се изработват цяла година(!) от художници, архитекти, строители, дърводелци и т.н., за да бъдат безмилостно (според мен) изгорени в нощта срещу Сан Хосе. Гледахме и снимахме, снимахме и гледахме.
–Не е ли жалко такава красота (и толкова пари, милиони са вложени в тези фигури), да бъде безмилостно изгаряна всяка пролет? - попитах съседката испанка, с която прекарахме половин час пред входа на сладки приказки.
–Напротив! - гласеше пламенният отговор - Тези фигури дават работа на стотици хора в цяла Испания. Веднага след изгарянето на тези ще започне подготовката за следващите и хиляди хора ще имат заплати!
Значи, не хляб и зрелища, а хляб ОТ зрелища... Но пък какви!
В един и половина на обяд се заковахме толкова близо до сградата на кметството, колкото можахме в морето от хора в очакване на “mascleta”. Точно в два часа чухме химна на Валенсия и започна пиротехническо шоу, при което не само земята под краката ни, а всяка клетка от тялото ни се затресе. Не обичам гърмежите, затова се изумих от усещането, което изпитах. След всеки звук олеквах с няколко грама и се издигах над земята. Не бях сама. Немското девойче пред мен, японецът с големия колкото главата му фотоапарат и десетки човеци около мен явно изпитваха същото, съдейки по вдигнатите ръце и бурните ръкопляскания.
–През целия следобяд след масклетата сякаш летях на десет см от земята - споделих късно през нощта с домакинята.
–Разбира се, как иначе. - гласеше отговорът.
Нищо повече, сякаш бях казала: „Слънцето изгря“
Преди да мръкне и да кацна в апартамента обаче видях “la ofrenda”. Духови оркестри, знамена и шествия на хора от всякаква възраст, пременени в национални носии от XVI век, прецизно изработени от толкова красиви материи, с такива бродерии по тях, че...заплаках, като ги гледах. Не от мъка, от хубаво, напълних се догоре с красота и тя преля от очите. Всички носеха цветя, дори бебетата в количките стискаха прецизно изработени и стегнати букети от бели и червени карамфили. Всички шествия свършваха до статуята на La Virgen de los desamparados (Девата на онеправданите), чиято мантия се изработва изцяло от дарените карамфили. Уханието на карамфилите се смесва с аромата на цъфналите портокалови дръвчета край статуята и изпълва и гърдите, и сърцето.
Тук е мястото да вметна, че не изпразва джоба. Ако нямаш пари за валенсианската паеля, целият град тези дни пъстрее от амбулантни павилиони за тестените чуррос и бонюельос, които се пържат на место и струват грошове. Ако и за тях нямаш стотинки, сядай където искаш на тревата, както хиляди други край теб и си хапни сандвича под цъфналото портокалово дръвче. Може и под това, отрупано и с цвят, и с плод, на което аз си вързах мартеничката.
Не помня oткога не се молила така, както пред тази статуя, опразнена отвътре от гърмежите и изпълнена с аромата на цветя и дървета.
До нощта срещу 20 март всички във Валенсия, млади и стари, гърмят, та пушек се дига. Едва проходили, дори лазещи малчовци хвърлят специално изработени за тях безвредни „пиратки“ пред усмихнатите лица на възрастните. И това ако не е приемственост! Не видях инциденти. Не казвам, че е нямало такива, но аз не видях. Видях много полицаи, които помагаха, упътваха и пазеха. Видях и много пожарникари, нито една фая не може да бъде запалена, ако до нея няма пожарникарска бригада. Видях как тонове отпадъци бяха вдигнати и извозени за половин нощ и на сутринта на 20 март улиците в центъра светеха измити. Видях и плажа (всички плажове в Испания са безплатни, достъпни за всички). Въпреки ранния час и хладната, извънсезонова мартенска утрин, той беше жив и пълен с хора.
Дойдох, видях и победих. Победих зимното. Дума дупка не прави, а от снимка спомен няма, но се надявам горният текст да е една светла искричка от валенсиянския мартенски огън.
Затова го запалвам.
Петя Божилова
Плановете ми за месец март 2014 бяха да работя здраво и да събирам пари за лятото, за отпуската в България. Вместо това останах без работа и целият месец пътувах-със самолет, влак, автобус, метро, лодка, лека кола... Само на магаре не се качих и с парашут не скочих, но - кой знае? Човек предполага, Господ разполага, още съм жива и нямам работа, така, че нищо не се знае...
Черешката на тортата на пътника бяха 17, 18, 19 март във Валенсия. Las Fallas!
Озовах се там случайно. Изплаках на една дружка по Скайп, че съм без работа и след час ти ми върна обаждането с думите:„Така и така нямаш какво да правиш, отиди на Лас Фаяс. Срамота е да живееш от 13 години в Испания и да не си ги видяла още!“
Засрамих се много сериозно, още повече, че същата тази приятелка ми беше уредила три безплатни нощувки в дома на нейно приятелско семейство, което живее във Валенсия. Друга една българска дружка, присадена във Валенсия, пое грижата два дни да ме развежда из непознатия за мен град. Всеки на мое място би се засрамил и би побързал да си вземе билет Мадрид-Валенсия, докато не му е минал срамът, нали? Е, аз не направих изключение.
Нарочно не си „подготвих уроците“ и не прочетох нищо допълнително за официалния празник на област Валенсия. Искаше ми се да го видя с очите на дете и да го усетя с душицата, не с ума. Честно казано, не тръгвах с голяма кошница и не очаквах нещо много по- различно от фиестите в Мадрид и Андалусия, например. Знаех, че почти през целия март Валенсия не заспива и много от местните се спасяват далеч от денонощната пукотевица, но това за испанските фиести си е „условие, без което не може“. Знаех също, че през тези дни целият град се „наръсва“ като кейк с шоколадови стърготини със стотици огромни скулптури, наречени „фаяс“, които стигат до над 30 метра височина. Всяко кварталче, всяка уличка дори има своята Фая, които се състезават помежду си. Че всеки ден до 19 март има шествия на Лас файерас, т.е.-на представителките на всяка Фая. Е, след карнавала на остров Тенерифе и Великден в Андалусия едва ли щях видя нещо кой знае какво...
Да, ама-не! “Veni, vidi, vici”. „Дойдох, видях, победих“
Победих не друго, а скептицизма на преситения възрастен ( прилича ли ти на годините?) и на упорития като троскот дух на Бай Ганю („Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети“), подхранвани от страха (кой нормален ще хукне в тая криза?) Тоест - не ги победих, просто ги оставих на съхранение на автогарата на на Валенсия на 17 март и тръгнах след Динка, която ме чакаше, усмихната до ушите.
Не бяхме сами. Потоци от хора от всички раси, от бебета до немощни старци, говорещи на десетки езици, заливаха улиците и обикаляха огромните фигури, които се изработват цяла година(!) от художници, архитекти, строители, дърводелци и т.н., за да бъдат безмилостно (според мен) изгорени в нощта срещу Сан Хосе. Гледахме и снимахме, снимахме и гледахме.
–Не е ли жалко такава красота (и толкова пари, милиони са вложени в тези фигури), да бъде безмилостно изгаряна всяка пролет? - попитах съседката испанка, с която прекарахме половин час пред входа на сладки приказки.
–Напротив! - гласеше пламенният отговор - Тези фигури дават работа на стотици хора в цяла Испания. Веднага след изгарянето на тези ще започне подготовката за следващите и хиляди хора ще имат заплати!
Значи, не хляб и зрелища, а хляб ОТ зрелища... Но пък какви!
В един и половина на обяд се заковахме толкова близо до сградата на кметството, колкото можахме в морето от хора в очакване на “mascleta”. Точно в два часа чухме химна на Валенсия и започна пиротехническо шоу, при което не само земята под краката ни, а всяка клетка от тялото ни се затресе. Не обичам гърмежите, затова се изумих от усещането, което изпитах. След всеки звук олеквах с няколко грама и се издигах над земята. Не бях сама. Немското девойче пред мен, японецът с големия колкото главата му фотоапарат и десетки човеци около мен явно изпитваха същото, съдейки по вдигнатите ръце и бурните ръкопляскания.
–През целия следобяд след масклетата сякаш летях на десет см от земята - споделих късно през нощта с домакинята.
–Разбира се, как иначе. - гласеше отговорът.
Нищо повече, сякаш бях казала: „Слънцето изгря“
Преди да мръкне и да кацна в апартамента обаче видях “la ofrenda”. Духови оркестри, знамена и шествия на хора от всякаква възраст, пременени в национални носии от XVI век, прецизно изработени от толкова красиви материи, с такива бродерии по тях, че...заплаках, като ги гледах. Не от мъка, от хубаво, напълних се догоре с красота и тя преля от очите. Всички носеха цветя, дори бебетата в количките стискаха прецизно изработени и стегнати букети от бели и червени карамфили. Всички шествия свършваха до статуята на La Virgen de los desamparados (Девата на онеправданите), чиято мантия се изработва изцяло от дарените карамфили. Уханието на карамфилите се смесва с аромата на цъфналите портокалови дръвчета край статуята и изпълва и гърдите, и сърцето.
Тук е мястото да вметна, че не изпразва джоба. Ако нямаш пари за валенсианската паеля, целият град тези дни пъстрее от амбулантни павилиони за тестените чуррос и бонюельос, които се пържат на место и струват грошове. Ако и за тях нямаш стотинки, сядай където искаш на тревата, както хиляди други край теб и си хапни сандвича под цъфналото портокалово дръвче. Може и под това, отрупано и с цвят, и с плод, на което аз си вързах мартеничката.
Не помня oткога не се молила така, както пред тази статуя, опразнена отвътре от гърмежите и изпълнена с аромата на цветя и дървета.
До нощта срещу 20 март всички във Валенсия, млади и стари, гърмят, та пушек се дига. Едва проходили, дори лазещи малчовци хвърлят специално изработени за тях безвредни „пиратки“ пред усмихнатите лица на възрастните. И това ако не е приемственост! Не видях инциденти. Не казвам, че е нямало такива, но аз не видях. Видях много полицаи, които помагаха, упътваха и пазеха. Видях и много пожарникари, нито една фая не може да бъде запалена, ако до нея няма пожарникарска бригада. Видях как тонове отпадъци бяха вдигнати и извозени за половин нощ и на сутринта на 20 март улиците в центъра светеха измити. Видях и плажа (всички плажове в Испания са безплатни, достъпни за всички). Въпреки ранния час и хладната, извънсезонова мартенска утрин, той беше жив и пълен с хора.
Дойдох, видях и победих. Победих зимното. Дума дупка не прави, а от снимка спомен няма, но се надявам горният текст да е една светла искричка от валенсиянския мартенски огън.
Затова го запалвам.
Петя Божилова
© Петя Божилова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
