Обновяването на литературното наследство става възможно благодарение на издигането на дейността на авторите до творческа. Най-често творческата дейност, в това число и литературната дейност, като творческа, се разглежда като разгърнал се във времето процес, със свои особености и всеки негов изследовател не пропуска да отбележи, че този процес е сложен, труден, дори мъчителен. И това е така, но нещата стават парадоксални, когато искаш да покажеш конкретно такъв процес или пък решиш да тръгнеш да създаваш неговата социална технология…Тогава на преден план избухват поведенчески актове, стимулирани от взаимното неразбиране и от още много други мотивационни източници. Струпването на много автори в сайтовете за литература в Интернет, от една страна, създава вълнуващи възможности за организирането на творческия процес, а, от друга страна, самото творчество става възможно при наличието на специална организация, която да започне да го възпроизвежда. При днешните условия пазарът се превръща в един от водещите механизми за стимулиране на литературното творчество, а и творецът все по-ясно се осъзнава като собственик на интелектуален продукт, оставащ си в твърде незавидно положение от гледна точка на възможностите да реализира, създавания от него продукт.

Целта на настоящата статия е ограничена и се свежда до показване на един поетичен диалог, който може да се разглежда и като възможност за прерастване в творчески процес. Тук ще покажа текстовете на Лястовицата и моите отговори, с което се създаде цялостен текст, който може да бъде изследван и обясняван, и по-подробно.

Поли написа стихотворението “Недей”, чието съдържание е следното:

“Красиви, казваш, са очите ми
и странна страст във тях искри,
а всъщност болка страшна, мили,
зад блясъка им се таи.

Красиви, казваш, са косите ми
и пламък жив във тях блести,
а всъщност огън пъклен, мили,
в къдриците сега гори.

Красива, казваш, е душата ми
и с бяла нежност тя струи,
а всъщност с песен тъжна, мили,
към лудостта я устреми”

На този текст аз отговорих със стихотворението “Въпрос”, чието съдържание се свежда до следното:

Към лудостта, от болка устремена?
Нали прекъснах този бяг,
макар че пак си раздвоена
в душата нежна като първи сняг?!

А огънят? Нали го аз разпалих
и няма вече да замре,
че тез коси ги дълго галих,
а те и днес ухаят на море?!

Нали затуй, когато срещаме очи,
в гърдите ни избухва страст
и тръпнем в техните лъчи,
които са за нас любовна власт?!

Павлина отговори така:

“Искрата във окото ми какво ли
гори и пари клето
ах, тя сълза навярно е горчива
от рана гнойна в сърцето.”

В отговор на този текст аз написах следното стихотворение:

Говориш вече със съмнение

Говориш вече със съмнение

и то е точната ни мяра

на общото ни притеснение,

в което разцъфтява вяра,

макар че твоята сълза горчива

припламва често в окото

и път в сърцето ми извива,

когато в мене гледа то - горкото!

А там, в таз искра

съзирам, че е влюбено сърцето

и има то съдба добра,

но как да разбере това, което

го мъчи и дори си плаче

и мисли, че е клето

в съдба на молещо сираче,

оплакващо в себе си детето.

Павлина отговори така:

“Сърцето нежни пориви изпраща

Вълшебството на любовта пленява

попадаш бързо в лудата й страст,

но болката душата заклеймява,

ако останал си във нейна власт.

Сърцето нежни пориви изпраща

напира, иска да те прероди,

но спомена горчилката разклаща

от ужаса на миналите дни.

И как да спреш вълните във очите

десети бал – не буря, ураган,

защото веч не вярваш във мечтите,

а гинеш сам от мъка обладан.”

Отчитайки развитието на диалога, аз написах в отговор следното стихотворение:

Любовта ни от невинност е родена

Любим се безспир в тишината

на ликуващите в смях сърца

и унесени така в играта,

те отново ни прераждат в деца.

Любовта невинно е родена

и живота ни превръща в ласка,

а пък тя е сила съкровена,

що напред и все напред ни тласка.

Затова вървим в пътека скъпа

без да правим нещо произволно

и дори пред чужда злоба – тъпа

няма да грешим дори неволно.

Любовта е чувство длъжно,

но от двама, преживяно

и затуй не става тъжно,

щом умело то е овладяно.

Любовта е чувство нежно,

правещо душата ми игрива,

но различието е неизбежно

и тогава става тя ревнива.

С тази болка любовта ни диша,

но тя въздига ни на трон,

а той е механизъм, с който пиша

и пази ни от тежък стон.

Така, чрез свежи възприятия,

не се превръщаме в жертви,

защото нежните обятия

са наши откровени клетви.

Публикуваните тук текстове дават възможност да се проследи общото и различното в авторовите позиции относно природата на любовта, което, от гледна точка на творческия процес, успешно може да се разглежда като импулс на по-нататъшни изследвания и пебликации.