Стартът на този коментар e малко необичаен – с „машината на времето”. Представете си скромен работнически квартал от малки схлупени къщурки. Той носи красивото име на надеждата, но е в периферията на големия град. Негови жители са предимно бедняци, които преборват живота „тежък, скучен” (както се е изразил поетът) с много бачкане и лишения. И едно от малкото неща, което им дава вяра и разтуха е красотата на футболните емоции от местния футболен отбор. Затова всяка събота или неделя те поемат по прашните или кални улици към стадиона и прежалват скътаните стотинки, за да подкрепят своите любимци.
А клубът съвсем не е от най-големите и славни национални грандове. Става шампион веднъж на четвърт век, а купи печели още по-рядко. Но притежава две знаменателни особености:
Най-напред той е отбор със силен и „чепат” характер (може би като своите почитатели) и специфичен стил на игра. Затова често огорчава всякакви фаворити и кандидати за слава, обърква сметките на високомерни футболни съюзи и а ...