26.01.2011 г., 12:17 ч.

Мит или реалност 

  Журналистика » Социални статии
1326 0 0
4 мин за четене

                                                Откровения

 

Никога не чух нищо истинско да излиза от твоите устни, само думи, красиви думи, които някой е написал за своята любима, не за мен! Никога не се почувствах желана и обичана, освен в моментите, когато виждаше, че си отивам. Защо ме връща толкова много пъти? Нима искаше да станеш по-добър лъжец? Нима искаше да ме направиш още по-глупава, отколкото вече бях ? Е, постигна целта си, но глупавото, влюбено момиче, вече го няма. Загърби чувствата си и желанията си и със зъби и нокти се бори с волята си, за да запази достойнството си.

   Никой не е перфектен, затова прощавах много пъти, търпях унижения, заплахи, съсипвах здравето и младостта си, за да си до мен, за да виждам усмивката ти, да усещам любовта ти, която малко по малко изчезваше. Обичах те и не съжалявам за това, че бях с теб и че ти дадох всичко, което имах – тялото, душата и сърцето си. Дадох ти всичката любов, на която бях способна, дадох ти доверието си, а ти ми отвърна с предателство. Не съжалявам, защото разбрах, че не заслужавам човек като теб. С риск да звуча самовлюбено, вярвам, че заслужавам нещо повече от това, което ти ми даваше, вярвам, че заслужавам някой, който да ме задържи при себе си не с лъжи и заблуди, а с достойнства. Съжалявам единствено, че позволих на чувствата си да ме подвеждат толкова дълго време, но хората са казали: “Всяко зло за добро”!

     Обръщам нова страница, продължавам по пътя към осъществяването на мечтите си без онзи, който ме вдъхновяваше, но и убиваше всички мои желания. Без теб, за когото думите амбиция и развитите са напълно непознати и непостижими. Ще успея и един ден ще осъзнаеш какво си имал и на кого си позволил да си тръгне от така пълноценния ти живот.

     Преди да те срещна се питах “Защо боли от любовта?”, а сега се питам до къде трябва да стигнеш, за да те забравя наистина, да не изпитвам тази нужда да бъдеш до мен, да ти споделям, да се грижа за теб и да ти помагам да излезеш от блатото си. Кога ли ще съм способна да повярвам на някой друг, кога ли ще искам да обичам друг, да целувам и прегръщам друг, да му давам любовта си, както я давах на теб? Да, сега излизам с други, мъча се да забравя твоите целувки, но никой не ме кара да се чувствам така, както когато бях с теб. Никой не ме прави така щастлива, но и никой не може да ме нарани толкова, просто защото не искам да отварям сърцето си за никой ДРУГ. Защо не успя да разбереш колко много значиш за мен и на колко неща съм способна, за да те видя един ден на върха и да се гордея с моя любим? Защо никога не прие моите амбиции и стремежи като нещо ценно, сериозно, нещо, което един ден ще се превърне в реалност? Защо никога не бе горд с мен и с това, което постигах на моята възраст? Благодаря ти за всичко, което не беше, защото така ме стимулира да вървя все по-нагоре и по-нагоре, надявайки се един ден с гордо вдигната глава да кажеш: “Това е моята приятелка, обичам я и се гордея с нея!” Всичко това ще остане само една неосъществена мечта и то само защото вече нищо не зависи от самата мен.

    Имам силна воля и въпреки това с всеки изминал ден става все по-трудно. Не издържам повече да не знам къде си, как си… имаш ли нужда от нещо, от някого… Никога преди не сме били толкова откъснати един от друг… Понякога толкова много ми липсваш, че взимам телефона и съм на път да позвъня, когато отново се сещам за безразличния ти поглед, за обидите и лъжите и си казвам, ако някога е имало нещо истинско, той ще ме потърси, ще осъзнае грешката си и ще се извини. Но вътрешно знам, че една вече изградена личност трудно може да бъде променена.  И така продължавам да живея с мисълта за това, което бяхме и което никога повече няма да бъдем. Всъщност, дори нямам желанието да върна всичко, защото поглеждайки назад, виждам скандалите, оставили траен белег върху все още детската ми психика, успокоителните, от които все още не мога да пречистя организма си и сълзите и безсънните нощи, които никога няма да забравя. Малко са истинските и хубави моменти, които сме имали и сега разбирам, че цялото това страдание наистина не си е струвало малкото щастливи мигове.

  Не трябва ли този, който те обича, да те прави безкрайно щастлив? Не трябва ли той да бъде до теб, когато страдаш? Може би това са само митове, коренно различни от реалността. Ако това наистина е любовта, то тогава не искам да изпитвам никога повече. Ако пък не е, моля някой да ми покаже друго нейно лице, защото след толкова разочарования вече съм на път да изгубя вярата си не само в любовта, но и в хората…

© Марина Григорова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??