15.04.2007 г., 10:23 ч.

Мястото на текста в модела на философската саморефлективност 

  Журналистика
3330 0 6
15 мин за четене




 

 

Повод за написването на статията:"Мястото на текста в модела на философската саморефлективност" е статията на Найден Йотов, публикувана в Сайт "Откровения" - "Текстове и действия", която пък е опит за анализ на статията на Пол Рикьор:"Текстът като модел:херменевтичното разбиране".

Статията на Н.Йотов е интересна, но тя е ориентирана към тесен кръг читатели, занимаващи се професионално с философия, поради терминологичната бариера, коята изложението й издига. В същото време, изхождайки от разбирането, че херменевтиката е теория за тълкуването на текста, най-напред, по необходимост, ще трябва да последваме автора в неговото изложение, за да можем самите ние да навлезем в херменевтичната проблематика и по такъв начин да създадем ситуативна методологическа предпоставка за постановка и формулиране на проблема и да направим опит за евентуалното негово разрешаване.

Статията на Н. Йотов започва така:

" Рикьор разработва оригинален вариант на херменевтична философия, намиращ се на кръстопътя на рефлексивната философия, феноменологията и аналитическата философия на езика."

 

Още с тези първоначални думи, читателят е изправен пред неведението колко философии съществуват. Нека веднага да посоча, че каквито и определения да се дават на философията, тя винаги си остава една, но това положение съществува в литературата и поради това, че всеки автор се стреми да покаже спецификата на гледната си точка. Така например, когато аз казвам "прагматична философия" добре разбирам скритата тавтология на този израз, но приемам този риск, защото с него пък решавам въпросите по открояване на собствената ми гледна точка, още повече и с това, че веднага добавям, че под "прагматизъм" разбирам "хуманен екзистенциализъм", което е методобогически израз и допуска възможността неспециалиста да бъде изправен пред същото затруднение. И така! Философията е една и нейната особеност, за разлика от цялото съществуващо знание се свежда до това, че нейната рефлексия израства и винаги съществува като саморефлексия. Но тук веднага се изправяме пред затруднението да разберем самата природа на философията, а следователно и природата на философския текст, в който трябва да се улавя нишката на саморефлекстията. Това затруднение се решава, когато добре разберем, че предметната област на философията има три страни, свързани помежду си като отношение на човека към природата, отношение на човека към човека и отношение на човека към себе си. Но какво означава това? Възможно ли е да се поставя въпроса за текстове и действия въобще, както прави Пол Рикьор? Човешкото съзнание израства и се развива като самосъзнание само тогава и дотолкова, когато и доколкото дейността на хората се е развила като свободна, като социално активна дейност. С други думи, въпросът за човешката саморефлексия е въпрос за характера на дейността и в тази връзка е и въпрос за човешкото мислене. От казаното от мен до тук, могат да се направят редица изводи за модела на философския текст, както и за връзката му с всеки друг текст, което е въпрос за ситуативната системноструктурна методология за анализиране и разглеждане на съответната текстова област, в това число и поезията, каквато връзка съществува в моите публикации в областта на поезията - нещо, което хвърля някои от читателите ми в неописуема тревога, защото те самите се оглеждат в текстове, които трудно могат да разберат. Но тук могат да се правят още изводи и за характера на съвременната литература и за необходимостта от реконструкция на самата поезия, която все още е ориентирана предимно към метафоризиране и естетизиране на връзката на човека с природата, което, без съмнение, все повече и повече ще се превръща в поле за дискусии и разработване на нови модели на знанието, в това число и в областта на поезията. Но казвайки, че философската рефлексия, в същото време винаги е саморефлексия, аз задавм в някаква степен и модела на този тип мислене чрез неговата основа - дейността.

Н. Йотов продължава като ни казва следното:

 

"Идеята за достигане на абсолютна прозрачност на "Аз-а", развиващата се рефлексивна философия от Декарт до Кант, би трябвало да бъде допълнена, според Рикьор, от една страна, с понятията интенционалност и "жизнен живот", а от друга - херменевтическото питане: "какво означава да разбираме", което се осъществява до въпроса за смисъла на текста или до друг обект на херменевтичния анализ. Така, понятието интенционалност (т.е., в крайна сметка преимуществото на съзнанието в нещо над самосъзнанието) довежда феноменологията, мисли Рикьор, до размиване на проекта на радикално самообосноваване и постулиране на хоризонта на "жизнения свят", който винаги се предполага и никога не се дава."

 

Тук са казани важни неща, които са останали неизяснени. Конструирането на предметния смисъл, каквото е разбирането на интенционалното според Хусерл, във връзка не с кой и да е живот, а във връзка само и единствено с жизнения живот, тоест с онзи живот, който се развива на основата на свободната дейност, което пък допълва Рикьор и правилно се посочва от Н.Йотов, съдържателно е същото, което аз вече изясних по-горе, развивайки въпроса за философската саморефлективност. Но хоризонтът на жизнения свят като свободен, за болшинството хора, наистина се предполага, защото никой няма да им го даде, ако те не си го вземат. Но кое е това нещо, което стои над самосъзнанието? Ето един хубав въпрос за разчупване на философията, оставаща само и единствено в рамките на рационалността. решение на въпроса се постига, когато интенционалното се разлежда като менталност, като такъв тип преживяване, което достига своя хоризонт в съпреживяването, ставащо възможно, в частност, чрез споделената любов, която пък е предметна област на любовната лирика.

Авторът на посочената статия продължава своите разсъждения като ни казва следното:

 

"Но такова основополагане на "жизнения свят" се оказва аналогично на херменевтическия ход за преориентация на вниманието от процеса на тълкуване към въпроса "какво значи да разбираме", тоест към проблема на самото разбиране"

 

Вместо да види връзката между "интенция" и "жизнен живот", авторът, следвайки П. Рикьор, остава само на едната страна на процеса, което вече може да се отчете и като логическо противоречие, т.е. като грешка.

под формата на своеобразно обобщение Н. Йотов посочва следното:

 

"Ако приемем при заниманията си с творчеството на Пол Рикьор термините „Текст" и „Действие" като главен ориентир, то можем да го разделим на три основни фази: феноменология на желанието, херменевтика на текста и така наречената „херменевтическа феноменология" на - практическата - личност ".

 

Постановката на въпроса е правилна. Искаме да видим връзката между текста и дейността, а не свеждаме въпроса до игра с термини, защото тогава се стига до даването наготово на различни фази, както е направено и тук. Това, което трябва да се направи е да се види мястото на текста в структурата на дейността, което вече е крачка напред към решаване на въпроса за човешката рефлективност и израстването и като саморефлексия.

Проследявайки размишленията на П.Рикьор, авторът достига до важни неща, които изискват и обяснение в духа на избраната тема. Той казва следното:

 

"С мащабното изследване на философията на желанието Рикьор поставя през 50-те години действието, намиращо се в противоречивото поле между природата и свободата, в центъра на своите размисли.Но още в светлината на този проблем се стига до изместване: Феномените „Зло" и „Вина" се оказват почти недостъпни за средствата на ейдетичната феноменология. Рикьор избира един заобиколен път чрез текстовете, в които вината намира словесен израз. Тъй като това става по символно кодиран начин е необходима интерпретация и този подход се оказва успешен за изследванията на Рикьор. С този много дискутиран „херменевтичен обрат" текстът остава във фокуса на изследванията на Рикьор дори през 80-те."

 

Достигането до въпроса за необходимостта от интерпретиране на текста, авторът е пред прага за разкриване на природата на модела на разбирането, а с това и на модела на съответния текст, но той не отива към такова изследване, но се доближава плътно до разбирането на природата на философията, когато казва следното:

 

"Погрешно би било, обаче, да се смята, че херменевтиката на текста заличава проблемите на практическата философия. Основен мотив остава въпросът за човека като действащо лице, било то разглеждайки значението на съзнанието извън неговото (на човека) аз и търсейки го в действеното занимание/действения спор със света, както в критиката на Рикьор към „Cоgito"-традицията, било то разглеждайки възникването на новото с помощта на примера на езиковите действия, както в известното изследване на метафората.В своя, за съжаление, до момента само от части преведен сборник Рикьор разглежда централното за своята философия отношение между текст и действие по два начина. Програмното съчинение „Текстът като модел" разкрива разработената херменевтика на текста в известна степен като инструмент на философското занимание с човека като създание, което е достъпно за наблюдателя само в неговата връзка със света."

 

И тук прави впечатление, че авторът се движи правилно в проблематиката, която разглежда, но състоянието на собствения му модел на мислене не му позволява да навлезе по-дълбоко в разкриване на природата на тези вързки, които успешно посочва. Именно поради това той е принуден да се връща към посатвянето на въпроси, които не са лишени от смисъл. Така например, той пита:

 

"Защо обаче сравнението на човешкото действие със създаването на текст е философски продуктивно?"

 

Самото създаване на текст е човешко действие, а кое действие е основа за развиване на себе си до саморефлексия, вече изяснихме чрез анализиране на самия процес, в което с автора се различаваме - той говори за процесите и трябва да призная, че го прави успешно, докато аз извеждам своите тези, разглеждайки самия процес, който ме интересува.

Усилията на автора да вникне в идеите на П.Рикьор го водят и до проверка на собствената му концептуалност, която му дава възможност да следва въпросния автор в неговото изложение, когато продължава своите разсъждения, за да стигне и проблемите на метода:

 

"Рикьор показва, че в областта на човешкото поведение има една екстериоризация, която може да бъде сравнена с обективността на текста. Поведението като такова е в съответствие не с текста, а с едно свързано с времето и мястото събитие като речта. Нещо в поведението обаче надхвърля тази свързаност с мястото и времето и въз основа на тази Екстериоризация човешкото поведение може да бъде обект на научно обосновано занимание (с човека). Поведението надхвърля характера на събитие в четири аспекта: първо поведението проявява, подобно на акта на говорене, препозиционални съдържания и илокутивни измерения. Второ то се отделя потенциално от първоначалното намерение на действащия и оставя следите си в историята и обществото. Трето значението на събитието може да надхвърли своето време и да направи възможен един поглед към друг свят. Четвърто действието винаги остава отворено за нови интерпретации в бъдещето. Това, че действията могат да бъдат разглеждани като аналог на текста, носи последствия за концепта на херменевтиката и нейното отношение към отделните науки. От философа се очаква научно-аналитичнен поглед, разбиран като едно дистанциране, придружаващо и обогатяващо разбирането. Затова то се оказва възпроизвеждане на дискурсивна операция, лежаща в основата на семантичната иновация. Обяснението (знаковата комбинация) е още повече основано на фундаменталната способност на дискурса към иновацията и продуктивното въображение. Да разбереш един текст не означава да се вживееш в целта на автора в момента на създаването на текста. Съответно при изследването на действия не става дума за реконструиране на стоящата зад тях цел. Не е случайно преминаването от принадлежност към дистанциране и обратно, което тук се проявява като смяна между обясняване и разбиране, и не случайно то е определено като характеристика на херменевтиката на Рикьор. При този, препоръчан от Пол Рикьор метод, действията да бъдат разглеждани като текстове, пътят през текста се проявява като заобиколен път в служба на едно рефлектиращо наблюдение на действията."

 

Непрекъсната смяна на местата на текст и действие води до такива разсъждения, при които се стига дори до смяна на местата им и разглеждането на действието чрез текста, а не обратното, както е в действителност. В тази връзка ние научаваме още и следното:

"Текстът при Рикьор обаче не е само парадигма на научно-философската интерпретация на човешкото действие, той остава значим и като ежедневно явление: като постижение при разбирането на личността/ аз-а, която има достъп само посредством света - в този смисъл и посредством текстовете - до себе си."

Не текстът, е дейността и то дейността от особен тип е модел за разбиране на природата и на текста, а текстът, създаден от даден индивид може да послужи като основа за разкриване на особеностите на тази индивидуалност. А това е практически въпрос и за откриване на редица автори, които преживяват стрес или други отклонения и публикуват във виртуалното информационно пространство.

Интересни са разсъжденията на Н. Йотов и на финалния етап на статията, когато казва следното:

 

"Тук се явяват важни особено литературата и историографията и то отново в два аспекта: От една страна Рикьор разглежда въпроса, защо изобщо действията могат да бъдат разказани и защо са подходящи да станат текстове. От друга страна търси въздействието на текста в обратната посока върху човешкото саморазбиране и действие. На това място е важно да се имат предвид особено размислите върху взаимовръзката между разказ и идентичност. Литературните текстове изглеждат като ейдетически вариации на действителността, като достъп до други възможни светове - с нови хоризонти на действието. Въпросът за възможностите на действието засяга отново области от етиката и политиката. И точно затова Рикьор се обръща към тях в своето, разбирано и от него самия като такова, завръщане към въпросите от ранните си творби. Може да бъде доказано че и тук неговите изследвания на личността/ аза като действащо лице не се разделят с текстовете с указанието, че неговата „Малка етика" предполага четенето на „Антигона" от Софокъл. В този случай обаче между интерпретацията и философските разсъждения се разтваря една умишлена празнина, която философът отказва да запълни. Всички събрани тук съчинения се занимават, макар и по различен начин, с Рикьоровия термин „Действие". При това биват разглеждани различни фази от неговото творчество. За Джефри Бараш е централен Рикьоровия термин „Символ" и неговото отграничаване от концепта на Касирер. В своето занимание с Фройд Рикьор утвърждава изразителната сила на символичния език на подсъзнателното, но се противопоставя на ограничаването на символизирането само до една игра на сили. Подобно, въпреки че подходът е съответно по-предпазлив, Уейн Фроман обръща внимание на това до каква степен личността при Рикьор продължава да има власт над действието. Придържайки се към изследването „Самият себе си като някой друг", той разпознава в акта на освидетелстване една последна съпротива на личността срещу натрапващата й се несигурност на собствената й идентичност. Рикьор - без значение, че подходът му е по-различен от този на Левинас - конципира една пасивност у действащия. До какви изводи ще стигне обаче Рикьор - или може би дори читателят - за философията на личността като действащо лице - остава неясно, поне за сега."

 

Последният й щрих се оказва истинско предизвикателство от позицията на творческата добронамереност и разбирането, че перспективата за развитието на философията е потъването в логиката на действието, което е често срещано разбиране в специалната литература.

Казаното до тук, в някаква степен, ни ориентира в сложната философска проблематика, за да си зададем отново въпроса: Какъв е проблемът? И вече не е много трудно да го дефинираме, защото проследихме пътя на човешката саморефлективност и се убедихме, че тя е развилата се до свободна човешка дейност, на която самосъзнанието е една от страните. Разглеждайки човека във вразката му със света, философията откроява този свят като човешко битие, за да открие, че негова същност, като тегова текуща природа е човешката дейност, която пък структурира и човешкото съществуване. Битие, дейност, съществуване, с негово ядро преживяването, достигащо до съпреживяване - такъв е моделът на философията, защото и самият свят е такъв като обект на философските изследвания, а същността на този свят пък е предмет на философското изследване и изложение. В такъв случай, чрез разкриване на структурата на дейността, която е в състояние да възпрозвежда нормалния човешки живот, става възможно да се посочи нейния модел, а чрез него да се види и мастото на текста в този модел. Именно поради сложността на въпроса, е необходима максимална яснота и емпирична точност, за да сме сигурни, че сме постигали целите, които сме си поставили с настоящата статия.

Когато казвам "дейност" аз имам предвид процеса на общественото възпроизводство на индивидите, с неговите, исторически формирали се, страни, които са: исторически формирали се способности, съвкупност на съществуващите потребности и средства за тяхното задоволяване, при което възникват нови потребности, средства за задоволяване на нововъзникващите потребности, общуване между индивидите в процеса на тяхното обществено възпроизводство, семейството като подчинено обществено отношение, съзнанието, съществуващо в своите две форми - знание, като писменост и език.

От казаното веднага става ясно каква е връзката между текста и дейността и още, че чрез модела на дейността може да се говори за модел на текста, че дейността е съдържание на текста.

© Валери Рибаров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Тук само мога да ти се усмихна, Енигматична! Права си ...! Другото го знаеш!
  • Весел и съдържателен коментар от Русито. Поздрав!
  • Мери,
    Ама, ти си трогателна....
    Поздрав!
  • Пак аз Ви тревожа. Само, за да кажа, че "Неизчерпам си" присъства тук единствено по причината, че Валери е открил такава ценна статия, където пък тази мисъл звучи все едно, че е моя - извинявайте и тримата.
    Благодаря!
  • неочаквано, но благодаря за коментара.
  • Неизчерпаем си, в потвърждение прилагам: "до размиване на проекта на радикално самообосноваване и постулиране на хоризонта на "жизнения свят", който винаги се предполага и никога не се дава."

    "която все още е ориентирана предимно към метафоризиране и естетизиране на връзката на човека с природата," - много добър намек.
Предложения
: ??:??