Вятърът днес беше необикновен, от някъде се носеше мирис на море. Бяхме все още далече от него, но някак си усещах. Сърцето ми тръпнеше в очакване да се върна в родното ми място. Бях прекарала няколко години далеч и ми липсваше ужасно много. Не след дълго я видях.. леко ръждясала, но все така кипреща се сред крайпътните храсти, табела "Бургас". Сърцето ми се изпълни с радост и затуптя още 

по-силно, лицето ми пламна, очите ми засияха. Нима аз наистина съм тук отново? Оглеждах се така, сякаш малко дете. В ума ми се сравняваха картините от миналото, спомени, но незабравени. Пристигнахме. Както винаги, нямаше място за паркиране. Свалихме багажа и веднага тръгнахме към Морската градина .Вървяхме уж с нормална крачка, но аз усещах как избързвам.  Бързах да видя морето,моето море. Морето, пред което съм израснала. Оставих останалите да разгледат центъра и си уговорихме среща не след дълго. Вървях, сякаш летях... ето го!

Ето го! Това бе наистина морето. Моста. Пристанището. Наподобяващите на буна скали.Това наистина е то. Винаги там. Винаги бурно. Моето красиво море. Слънцето се отрази в навлажнените ми очи. Толкова много ми липсваше. Взех си кафе от близкото магазинче, както преди и седнах на старите пейки, както когато бях на 21. Наслаждавах се на морето, на аромата.Сякаш то ме поздравяваше и галеше кожата ми. Толкова много го обичам. Не усетих как бе станало време да намеря останалите. Тръгнах към "терасата". Беше неделя и имаше доста хора. Неусетно се озовах там и зачаках с чаша кафе в ръка. "Здравей , ти ли си ?" - се чу до ухото ми.  Познат глас, цялата затреперих. Обърнах се. Беше той. Момчето от моите 21 години. Той ме гледаше със същия поглед, както ме гледаше тогава. Сърцето ми щеше да изхвърчи, изтървах кафето и изцапах панталона му. Наведох се да взема чашата,той също. "Извинявай." - отвърнах аз. "Няма нищо. Как си? Не сме се виждали години.".. Не можах да отвърна нищо, сълзите текнаха по лицето ми. Искаше ми се да го прегърна така, както правех тогава. Това бе моята единствена любов, но съдбата реши да ме изпрати да уча в чужбина и решихме да се разделим. Обичах го повече от всичко. Той ми хвана ръката. Милиони спомени нахлуха в съзнанието ми. Спомени от същата тази Морска градина, гърмяща от нашата любов на 21, от нашия смях и неосъществени мечти. Плачех и го гледах, усетих как ръката му леко затрепери. "Добре съм." - отвърнах - " Ти как си?". "И аз съм добре." И двамата излъгахме. Неговите кафяви очи бяха същите като преди. Познавах ги. Не беше се променил. Искаше ми се никога да не бях заминавала, искаше ми се да бях останала в Бургас. Лежахме тогава на плажа и мечтаехме за нашето бъдеще. За семейство, за деца.. Обичахме се повече от всичко.

- Мамо, тръгваме ли? - чу се детски глас.

- Да, Ради, тръгваме, миличък.

Той се обърна. "Ела да те запозная със сина ми." - казах аз. Той се приближи.

- Здравей,а з съм Иван, ти как се казваш?

- Ради и съм на 5 години. А ти на колко си?

- На колкото и мама, сладур.

Той държеше ръката на сина ми. В съзнанието ми изникна картината как това е наш син. Как го искахме повече от всичко, когато бяхме на 21. Обичах го тогава, обичах го и сега. Не е минавал ден, в който да не мисля за него. Защо ми беше да заминавам... Сълзите не спираха да текат по лицето ми.

-Мамо, защо плачеш?

- Мама плаче, защото видя стар приятел. - отвърна вместо мен той.

Изправи се и ме погледна.Той също плачеше, наведе глава и тръгна в неизвестна посока.

- Какво има, скъпа ? - попита съпруга ми.

- Нищо, просто ми дай слънчевите очила.

Не знам къде е сега той, но знам, че истинската любов съществува и идва при хората, които наистина са готови за нея. Ние бяхме готови, но съдбата ни раздели. Обичам го, дано бъде щастлив. За мен е твърде късно..