25.08.2007 г., 11:33 ч.

Национална идея и /културна/ политика 

  Журналистика
2804 0 4
8 мин за четене
 

                  Национална идея и /културна/ политика

      Основният белег на постмодерния свят както в материален, така и в духовен аспект е глобалността. Нека оставим настрана хубаво ли е това, или лошо. Световното село, както всичко на този свят, си има и положителни черти, и разбира се, отрицателни. Добре ни е, когато имаме достъп до продукция от цял свят, когато научаваме "в реално време" всичко ставащо къде ли не по планетата, зле ни е, когато ураганът в Мексиканския залив покачва цените на бензина до непознати у нас астрономически величини. По-същественото е да си дадем реална сметка какво печелим и какво губим, ако приемем ценностите на съвременната цивилизация.

        Преди всичко прави впечатление, че съвременният свят като че ли сам не вярва много-много на своите ценности. Хуманизмът, демокрацията и правата на човека - до това се свежда в общи линии идеологическото ядро на глобализацията, а дали те са реалност и доколко стоят в основата на едно или друго решение на тези, които диктуват правилата днес, всеки може да си отговори сам за себе си. Новите реалии поставят и нови въпроси, на които сме длъжни да си отговорим, ако искаме да се движим към бъдещето с ясна и точна стратегия, а не като индеферентна маса от разединени и лесно манипулируеми индивиди. Основният въпрос е свързан със средствата, с които се постига просперитета на този тип общество, към което се стремим. Неговият главен механизъм е прагматизмът - грубият, неотслабващ хватката си и безкомпромисен прагматизъм. Системата би изглеждала прекалено цинична, ако не бе наложила върху себе си смокиновия лист на благата фразеология и красивата идеология. Друг е въпросът, че едва ли някой може да приведе пример в случай на противоречие между печалбата и морала да  е даден приоритет на морала.

       Националната идея е една от най-омразните и преследвани жертви на глобализма. Международни финансови империи, производствени бази, разпръснати по цял свят и най-важното - един  действително глобален пазар, чиито вкусове и потребности могат лесно да се дирижират - кому в тази стройна и отработена система са нужни някакво си национално своеобразие и някакъв си патриотизъм. Ето защо на националното чувство се гледа едва ли не като на "престъпление срещу човечеството", ето защо всички малко от малко патриотични /или ползващи фразеологията на патриотизма/ формации се заклеймяват като фашистки, ето защо с такова настървение се преследва всеки опит за съпротива срещу тоталитарния глобализъм. Национализмът в интерпретацията на идеолозите на "новия световен ред" до такава степен е негативиран, че предизвиква съпротива в средите на обективните наблюдатели дори в страната - символ на този нов ред. Американски политолог С. Хофман изразява възмущението си от тази брутално налагана тенденция и от тези изследователи, които свеждат идеологията до ирационална конструкция, а националната идентификация трактуват като патологичен призив към базисния агресивен инстинкт или примитивен защитен механизъм. Хофман е съвършено прав, когато утвърждава, че "врагът не винаги се явява всичко на всичко проста проекция на негативния опит на личността. Понякога това са напълно реални същества".

      Vae victis - са казали древните. Тежко на победения! Оказали се победени във великото противостояние на двадесети век, ние с наивна доверчивост повярвахме, че можем да загубим  само оковите на действително омразната система. Равносметката обаче е съвсем друга. У нас се насади манталитетът на догонващи, почувствахме се хора от втора ръка,. Под лозунгите за либерализъм на културния живот скрито или пък съвсем явно се насажда аморализъм, чиито горчиви плодове ще бъдат брани поколения наред. Духовният ни живот с многозначителна настойчивост се англизира. Днес дори е смешно да се говори за някаква общославянска идея. Накратко - криза на всякакви идеали и на самия понятие за идеализъм.

        

        В културен план упорито се насажда маргинализация. В определени среди цари учудваща любов към всякакви маргинални групи - религиозни, социални, етнически, та дори и сексуални. Постоянно и коварно се насажда идеята за пъстротата на човешкия свят като неоценимо богатство, което трябва да се съхранява и култивира. Само че под идеята за равни права  и многообразие се разбира нещо съвсем друго - паритет между болното и здравото, естественото и неестественото. Не мога и няма как да приема, че еднополовите бракове и легализирането на леката дрога са признак на либерализъм  и уважение към човешкото право на самоопределяне. Но хайде, този проблем все още не е наш. Много по-важен, бих казал - съдбовен, е какво става с нашата национална идея. Каква е тази пътеводна светлина, онази мобилизираща сила, която да ни сплотява като народ, къде е общият дух, ръководният идеал? Интегрирането ни към Европейския съюз? Смешно,нелепо и амортизирано. Санстефанска България? Нереално и опасно. Възраждане на идеята за славянско единство? Хубаво, но невъзможно в обозримо бъдеще. Остава само едно-единствено нещо - оцеляването. На този брулен от жестоки ветрове Балкански полуостров като че ли няма друга алтернатива. Ние сякаш генетически сме наследили стратегиите за самосъхранение. Отблъсквали един или друг чужд диктат още от самото начало на съществуваването си, упорито сме отстоявали независимостта на своя духовен живот. Развили сме шесто чувство към опасността и навика отрано да я парираме - независимо дали това е целенасочената стратегия на Фенерската патриаршия за елинизирането ни, или идеята на Мидхат за отоманизирането на всички поданици на падишаха. Опасността, която ни дебне днес, е  далеч по-коварна, с не толкова брутална външност, криеща се под благовидна маска. Тя отново, за кой ли пореден път, е денационализаторска. От нас фактически се иска отричане от цялото ни минало, от всичките ни традиции, защото, според идеолозите на новия световен ред, богатството на Балканите било в културното многообразие, в някаква чудесна и съществуваща само в тяхното въображение амалгама от народи, езици и културни традиции. Съществуването и утвърждаването на националните държави - това велико достижение на мисълта на XIX век - сякаш е вече пълен анахронизъм. В съответствие с новата доктрина /която между впрочем никой не ни е питал дали я приемаме, но за която априорно се приема, че тя е едва ли не венецът на човешкото развитие, алфата и омегата на обществените науки/ упорито се насажда култ към различното, маргиналното, без да се държи сметка колко чувствителна е струната у българите по отношение националния въпрос. Цялата велика традиция на освободителните борби, с колосалните фигури на нашите национални герои, с култура, изцяло проникната от двата основни принципа на всяко национално изкристализиране - идентифициране на своето и разграничение от чуждото - би трябвало с лека ръка да бъде зачеркната по чужда воля. Какво би означавало това за нацията, ако не пълна и безвъзвратна гибел.

        А точно това би станало, ако решим в името на това чудесно, но имагинерно разбирателство да развием следствията на новите идеологеми в културен план. Ботевското "силно да любят и мразят", неговите безсмъртни стихове за турчина, който "бесней над бащино ми огнище" не бива, не може да се разглеждат само като исторически текст от времето на освободителните борби. Неговата свещена любов и не по-малко свещената му омраза трябва да бъдат живи чувства и у нас; трябва да се чувстваме негови наследници - не по мащаби, защото никой не е съизмерим с гения - но наследници по духа, по методите на национално самоидентифициране. Това няма нищо общо с омразата и етническата нетърпимост. Нашите велики революционери бяха и велики хуманисти. В техните устави и прокламации се четяха редове като тези: "Наша свята длъжност е да надзираваме за тяхното благоденствие /на турското мирно население/, за честта и живота им, както и за нашите фамилии. Ако някой се осмели да закачи на честта жена или момиче, биле тие от коя и да е народност и вяра, ще бъде застрелян с шест куршума".

      Каква подмяна, каква чудовищна фалшификация на всичко "мило нам  и родно" би произлязла от едностранчивите усилия да зачеркнем с лека ръка петте века робство, усилията, жертвите, героизма, благородството и възвисяването на националния дух. Такива опити се правят - учебниците ни по история сякаш се пишат в Анкара; от читанките отпадат или засега все още се опипва почвата за отстраняването им възлови творби, възпитаващи в патриотичен дух; по международни форуми показваме представители на циганското малцинство - само и само да изтъкнем какво културно разнообразие цари у нас, каква мила идилия представлява нашата родина в междуетническо отношение. А каквото и да си говорим - при цялата толерантност и хуманизъм на българина това малцинство има в нашата културна и битова традиция съвсем определена знаковост и всички ние знаем каква е тя. Е, добре, хайде само защото политическата мода е такава, да пренапишем нашата класика и както правят фалшификаторите на миналото от Оруеловата "1984", да премахнем от нея всичко с негативен смисъл, отнасящо се до малцинството.. Тогава трябва да съкратим или да изопачим Алековото възмущение от "Зелен листец", като премахнем изрази като "цигански форшлаги", "и  други такива цигански прелести". Трябва да пренапишем и "Българи от старо време" - този шедьовър на бликащото Каравелово остроумие - заради историята с циганина Хасан, който пожелал да се покръсти, и отговора на хаджи Генчо. Но това както и да е - може да мине за художествени детайли, за странични работи. Но какво ще правим с големия класик на селската идилия  Тодор Влайков  и с най-представителната му творба - "Дядовата Славчова унука", където, както всички знаят, развръзката, скъсването на годежа идва с това, че наричат дядо Славчо "Ти, пергишино! Ти, циганино!" И още много, ама действително много примери - какво бихте препоръчали да се прави с нашата класика, господа идеолози на новия световен ред. Лично мен ме учудва защо това още не е направено, но после намерих обяснението. За да подмениш нашата класика и нещата от нея, които ти се струват анахронизъм, ти първо трябва да си я прочел. А псевдоправозащитниците от десетките фондации и организации, защитаващи /по-добре е всъщност да се каже - абсолютизиращи/ правата на въпросното малцинство едва ли се отличават с кой знае каква начетеност. Това са просто нещастни наемници, които с тежък труд си заработват тридесетте сребърника, ловки играчи с юридическата терминология, познаващи правото, но непознаващи справедливостта.

     Какво всъщност толкова им се плашим? Трябва ли да предадем естественото чувство на национална гордост и великата си културна традиция само заради няколко епитета, с които ще побързат да ни окичат? И защо изобщо ние, хуманният  и доказано толерантен народ допускаме да ни поставят въпроса като дилема - да бъдем добри българи или да бъдем добри и пълноценни граждани на света. За всеки е ясно, че едното не изключва другото, а го предполага. Но ако все пак трябва да избирам, предпочитам да ме нарекат националист, отколкото безродник. А именно към гибелното безродничество и националния нихилизъм сме тласкани днес и точно това е голямата опасност, срещу която трябва да се изправим единни, ако желаем да имаме бъдеще като народ. Не бива да се боим от етикети, не бива да предателстваме към своите само за да се харесаме на чуждите.

                      

                                                                                 

© Георги Стаматов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво, Жоро! С теб съм и напълно те подкрепям!
  • Сещам се за идеята в училище да се подмени думата "робство" с "владичество" от пуста учтивост.
    Как би ви звучало заглавието на романа на Иван Вазов " Под владичеството"?
  • Браво Жоро, браво Стаматов!
  • Благодаря за удоволствието да прочета статията ти! Написана стегнато и аргументирано, напълно се солидаризирам с казаното в нея.
    Човекът е социално същество и винаги се е идентифицирал с принадлежността си към определена група:етническа, религиозна и т.н. Желанието да бъде унищожено съзнанието за сомоопределение върви успоредно с превръщането на маргиналното в норма за поведение, в ценност. Изваден от средата си и ценностите върху които основава битието си, човек е слаб и лесен за управление. Това според мен е скритата и дългосрочна цел на новия световен ред.Дано са повече хората , които като Вас разбират това и се опитват да се противопоставят! И пак си мисля, какъв мъдрец е бил Дж.Оруел!
Предложения
: ??:??