Maгазини. Мъже. Трафик. Точка. Добре дошли в матрицата "Св.Валентин". Хиляди мъже, търсещи изкуплението за липсата на внимание към жените си, които от своя страна отчаяно се нуждаят от доказателството, че някой още ги обича. Голямо плюшено сърце, скъпа козметика, букет цветя и т.н това са само част от предметите, превръщащи се в паметници на фалшивото внимание, тъй както каляската превръща се в тиква, а принцът в просяк. Мъжете сме велики артисти, всеки играещ своя моноспектакал пред публика от един човек, който е спечелил билета от лотарията на любовта. Св.Валентин не съществува, той е  измислен от алчни продавачи на цветя  и бонбони. Кари Брадшоу е права - всички мъже сме хамелеони, опитващи се да се слеят с сексуалните фантазии на повечето красиви жени. Сериали като "Сексът и градът " направиха жените адски взискателни и освободени в отношенията си с мъжете. Истината  е, че те обичат да бъдат лъгани, за тях важи максимата: "По-добре красива лъжа, отколкото грозна истина", жените знаят, че подаръкът е вид платежно средство, с което ние, мъжете, си купваме комплименти и малки дози секс. Правим се на влюбени, играейки фалшивата си роля на Ромео, който е потънал в досада, нямайки търпение да свали маската на задължението. Завесата пада, цветята вече са увяхнали, жестоката реалност не чака даже сутринта, а ляга помежду ни в хладното легло, за да докаже на цветята, че любовта е само дума. Представлението е в антракт - генерална репетиция за 8-ми март. Актъорите са същите, сценарият е леко променен и вместо "Честит ден на влюбените, мила" театърът започва с "Честит 8-ми март, скъпа". Единственото сигурно нещо в отношенията между половете е несподелената любов, няма нищо по-вечно от нея, тя е като хоризонта за моряка - винаги се стремиш към него и никога не го достигаш. Колкото и да се правим на мъжкари, несподелената любов ни  хвърля в нокдауна на нашето его, където отхвърленият мъж се превръща във ферментирал  Playboy, чието единствено лекарство е безразборният секс. И в същото време изпада в емоционална абстиненция от липсата на чувства. Опитвайки се да забравим нея, онази, която ни кара да се чувстваме истински не само на върха на собствения си оргазъм, но и след него, същата жена, за която мислим след поредната силна мъжка вечер, звънейки  пиян рано сутринта, за да и кажем горчивата за нас мъжете истина, че тя е жената, която не заслужаваме. Преглъщайки фалшивото си его, признаваме на ум, че ни липсва точно тя, не онази от кориците на списания или билбордовете по Витошка, а точно тя - облечена с тениската ти  на „Ботев", която те  буди с целувка и с общи  планове за свободния ти ден, въпреки че беше забравил за годишнината ви. Несподелената любов ни прави студени, замразили в себе си дори стандарните емоции на смях и радост, превръщайки душите си в утопия. Колкото и да се опитваме да не и обръщаме внимание, тя е там и ни влияе при всеки флирт или разговор с непозната, тя е задължително препятсвие от маратона на живота, който всеки мъж по неписано правило завършва с жена, която му е безразлична като картина на Гоген. И единственото нещо, което ви свързва, е двете ви деца и общата спалня, която отдавна е по-студена от от айсберга, потопил Титаник. Въпреки адските усилия, които полагаме, за да я забравим,  тя е в нас, сгушена някъде между детските ни спомени  и неосъществените ни мечти. Продължава да броди в мислите ни при всяка случайна среща с нея и остава дълго там и категорично отказва да напусне променения ни вече светоглед. Виждаш я случайно  и вместо финалните надписи, потънали в прах и носталгия, виждаш красивото начало, когато не спираше да и пишеш любовни смс-и и търсеше присъствието и дори в мислите си. На мен ми трябваха три години, за да успея да я рециклирам  в  съзнанието си като междувременно внимавах да не остави отпечатък върху крехката ми тогава тинейджърска психика, въпреки това мисля, че след неподелената любов в сърцата ни остава пространство, което ние мъжете никога няма да отворим отново.