Ден първи.    Велико Търново-Сопот-хижа Добрила

               Измина лятото и ние с бате Наско се затъжихме за планината. Тези месеци от завръщането  ни   бяха  белязани от силния спомен за незабравимия преход из Балкана. Дори ни има вече в Интернет със нашите малки геройства. И занапред ще сме верни на туризма и ето ни пред поредното предизвикателство – два дни из Централния Балкан.

   В събота влакът ми за Карлово тръгва в 5.17 часа. Този път будилникът ми не проговори. И в 5.15 се събудих, оставаха две минути да се добера до гарата. Само напред и дори без да си завързвам кубинките, хукнах в тъмното. Е, не съм се претрепал от бързане, все пак и колата е резервен вариант. Добре, че багажът ми бе от вечерта готов. Влакът закъсня с няколко минути и така първото препятствие бе преодоляно.

              В Карлово времето бе чудесно, тихо и слънчево. Аз знаех, че сега съставът е разширен, но не очаквах Наско да е oрганизирал още седем ентусиасти, че и млади при това. Събрахме се аз, Мариана и Наско (в семеен план) и шестима симпатяги около тридесетте. Това е да си приятел с бате Наско, от предишното му самостоятелно качване в планината резултатът е нови познанства.

               А младите са си млади. Без да бързаме, с майтапи и смях се заизкачвахме през Сопот до началната точка - лифтовата открита станция. Ама нали стана обяд, хайде да хапнем, че и някоя бира за отскок. Така стана, че в два  часа се събрахме горе на баира, откъдето планеристите се реят из синевата. Големи смелчаци са, така спокойни и сигурни, че са по-различни от нас простосмъртните.

              Неусетно стигнахме до тази хубава хижа Незабравка. Аз малко се разочаровах, защото болшинството реши да спим на Добрила, вместо на Дерменка. И когато се уговорихме с Ники и Бинин да щурмуваме двата красавеца Амбарица и Купена си легнах много доволен, че ще видя повече от красотите на тази част от планината. Вечерта в столовата бате Наско отново бе на висота с вицове и истории от нашата  младост. Дори жена му Мариана го обвини в кротка лудост, че придава значение на такива незабележителни случки и събития. Няма да и се сърдим, това си е наше изживяване,  какво знае тя за онези хубави дни преди тридесет години…

    Ден втори.  Хижа Добрила-връх Амбарица-връх Купена-хижа Плевен-Карлово.

              На сутринта изоставихме основната група и в 7.30 тръгнахме нагоре. Времето бе тихо, сякаш знаеше, че на нас може да разчита и да ни подари един чудесен ден. Връх Амбарица качихме след час. Чудесна панорама на юг, а на запад се белееше Дерменка, сякаш изникнала гъба след дъжд на чудна полянка. И за нея ще намерим  време, ще атакуваме откъм Беклемето, то и заслона Орлово гнездо бе в далечината. А отправиш ли поглед на изток, това е вече съвсем друго нещо. Купена малко плаши с островърхата си снага, в далечината е този могъщ връх Ботев със своите кули… Не ни се отделяше погледа, но си имахме Бинин с камерата, снимките остават за цял туристически живот, хайде отново да вървим, че Карлово е много далеч. Спускането до седловината ни донесе гледка към хижа Амбарица, спомних си как минахме оттук с Наско. Дори сега  беше по-ясно и тихо, тишината те кара да се чувстваш значим, като че ли си съзаклятник с природата. И ето ги нашите любими коне, отново красотата им ме плени, направихме снимки, достойни за корицата на рекламен календар. На края на хергелето тичаше черно конче след толкова бялата си майка, как да забравиш такова съвършенство!

              Захванахме връх Купена. Железните въжета много помагат, чувствахме се като алпинисти на състезание. Когато стъпихме на върха се снимахме с трикольора, поставен там. А гледката е неповторима! На север се вижда хижа Плевен, после погледа се мести на запад през Яворова лъка, после през гората чак до хижа Амбарица. И това всичкото сме го блъскали с бате Наско за един ден, каква емоция бе само… Много впечатляващ е и острият връх Марагидик, като някой мощен кътен зъб, изпилен сякаш да не му се изпречваш насреща. На върха останахме половин час, достатъчно за да се разпишем в “книгата за гости” и да си поговорим с една групичка от четирима души, настигнали ни горе. Потеглихме с помощта на въжетата надолу. И тук започнаха моите неволи. Още сутринта преди да тръгнем казах, че не ме е страх от пътя, а от дясното коляно. Слизането не му прости и то започна да ме предава. Е, не му се стегнах толкова, но когато от билото започнахме пързалката надолу  покрай Голямата локва, с радост се спусках по задни части по туфите, поне тогава имах малка почивка от болката. Както можеше да се очаква, не можахме да подхванем веднага пътеката за хижа  Левски и се наложи още малко да се измъчим, докато влезем в гората. А как огладнях само, но младежта пред мен ми даваше сили да продължавам без да се оплаквам. Добре, че поне мъкнах литър и половина вода със себе си, по едно време си я разделихме и така се добрахме до хижата. Беше два следобяд. Обядът само ми разколеба готовността да ходя пак, но няма как, влакът тръгваше след четири часа. Бинин драсна пред нас, то и Ники можеше да го последва, но остана солидарен със средната възраст в мое лице. Много ми помогна това момче, питаше ме често как съм, а аз се правех, че ми е добре. Хижата Балкански рози подминахме като малка гара. На Хубавец на Ники му се дояде чорбица, беше вече четири и половина часа. Тръгвам  напред, ти ще ме стигнеш - му казах и поех накуцук, когато вървя съм по-добре, отколкото като стоя на едно място. Добре, че взехме телефона на един таксиметров шофьор от хижаря, вече бяхме сигурни, че пресрочваме времето.

              Накрая камънака ме довърши. Стига занапред с тия геройства, си повтарях аз, това което го изминахме други групи го минават за два дни, без върховете дори. Но нали съм спортист, няма да се предавам така лесно. А и имах ли друг избор?

              В шест часа таксито ни стовари на гарата, много мил човек, дойде от вкъщи за нас. Добре  че го направи, защото нямах сили за четиридесет минути да преджапам през цяло Карлово,  макар  че улиците му са асфалтирани.  А градът е  много чист и спретнат, затова не иска софийския боклук при себе си. На гарата ни чакаха Наско, Мариана, Зара и нейния приятел. Щяха да се прибират за София и те. Далеч по- свежи от мен, и те изкачили Амбарица, значи цялото натягане си е било заради Купена. Стуваше си усилията.

              И накрая, както правехме на млади години с бате Наско, дайте да обсъдим. Явно не съм за такъв форсинг, да не говорим, че и доста млади не ще се наемат с такова натоварване. Ние туристите сме си малко луди,  аз май и отгоре. За другата година, живот и здраве, съм подготвил по-лек маршрут, до Незабравка и Дерменка за три дни. И жена ми обеща, че ще се включи, което е почти невероятно, дано стане истина. Има време до тогава.

              На Ники и Бинин ще кажа, че са много свестни и готини, с тях се чувствах  сякаш съм със сина си. Как иначе, като са на неговите години. Благодаря ви, момчета!

                                       До нови срещи из планината

 21-22 октомври 2006                                                       Любомир Николов