За повечето хора студентските години са тези, през които те малко по малко започват да скъсват с гимназиалното безгрижие и неосъзнат идеализъм и все по-осезаемо да се докосват до някаква работна среда, подчинена на принципите на съмнителна колегиалност и (не)добронамерен кариеризъм. Ако разширим тълкуването на категорията ,,колега”, трябва да започнем с нашето наблюдение върху този интересен хибрид между езиково разнообразие и обикновена посредственост още от университета.

   И тъй като думата ,,университет” произлиза от латинското ,,universum” (вселена), то се предполага, че освен едно вселенско познание за живота и други неща, университетът е и трибуна на хора от всички краища на планетата, опорна точка на едва наболата мъдрост и зрелия идиотизъм. Именно тази богата палитра от характери и нрави оформя суровия некултивиран облик на ВУЗ-а като ,,елитно” място с ,,традиции” за ,,млади” хора с ,,качества”.

   Проблемът на висшето образование в България сам по себе си не е нито в материалната база, нито в управлението на бюджетите и НЕадекватното и НЕбизнесориентирано инженерство на специалности и учебни планове, нито в автономията на ,,люпилните” за висшисти, нито дори в занижените стандарти за качество и липсата на актуализция на учебното съдържание. Не става въпрос даже за тромавата и нескопосана, затлачена от бюрокрация администрация.

   С няколко думи – проблемът на ВО в БГ не се побира в някакви си три измерения. Той е морален. Нещо повече – той е психологически. Неговото институционализирано битие е пряко следствие от острите деформации в манталитета, парадоксално, именно на образованите, посткомунистически изградили се граждани, въпреки резките промени в политическия и икономическия климат в страната след 10.11.1989 г.

   Бълването на лекари и инженери до 89-та бе заменено от пренасищане с юристи и икономисти. Стремежът да сме 16-та Съветска република – в този да бъдем Първи евро-американски сателит. От изгубеното поколение на Прехода – до неговата реплика във Века на информационните технологии.

   Превръщането на висшето образование в белег за нормалност бе може би едно от най-странните неща в процеса на корозия на червено-синята държавна машина. ,,Калъпизирането” и профанизирането на голяма част от младите хора, решили да останат тук поради ниските си доходи или водени от чувството на криворазбран патриотизъм, въпреки краха на системата, бе единственият възможен сценарий, предложен отвън и безпрекословно следван отвътре.

   А каква всъщност е системата? Не само на ВО, но и тази на държавните органи и институции? Система, оставена на празен ход по някое стръмно нанадолнище. Система, която се нуждае от пешки, а не от генерали, тъй като генералите са несменяеми дори след Зората на ,,демокрацията”, дори след смъртта си. Система, крепяща се върху ината на магарета и все по-силно изцеждана от пипалата на октоподи. Такава е системата, а тези от нас, които имат късмет, затварят ключови нейни вериги.

   Една дума винаги е внасяла смут в душите на управляващите, винаги се е оказвала препъникамък на пътя на скрибуцащата и кретаща държавна каруца, чийто колар отдавна е пуснал народа да пасе в тучните ливади на безвремието.

РЕ-ФОР-МА!!! По-скоро ,,форма”, отколкото ,,ре”. И по-скоро ,,някъде там” и ,,някога тогава”, отколкото ,,тук” и ,,сега”. Дума, звучаща някак отнесено и не на място, свързана с неудобство и усилена работа, която е по-добре да бъде свършена от някой друг. Абе въобще – неприятно занимание, на което никой не знае къде точно ще му излезе краят.

   И докато се ровим из гробището на историята, нека пооткопаем пространството около онези достойни борци за просвета и българщина, които изпълняват своята мисия въпреки статуквото, въпреки атестираните паразити, намиращи се редом с или над тях и изсмукващи жизнените сокове на ВО. Но както казват хирурзите – когато се реже, реже се до здраво! Наред с корумпираните и некадърните си заминават и немалко свестни. За да не се разпростира гангрената и върху здравите тъкани. В случая – звена.

   Практиката у нас разкрива устойчивата тенденция политиката да се прави от неексперти, на парче, а заложените цели да се следват подобно инструкции на китайски език за разпъване на палатка. Върху ронливи скали. Извод: всичко рано или късно отива по дяволите.

   И докато поредният властимащ хипнотизатор опитва да упражни влиянието си върху летаргичните мозъци на множеството, нека си представим, че живеем в общество, в което образованието е приоритет. В което законът третира еднакво и бедните, и богатите и се твори от тези, които знаят как се прави и имат волята да го направят. Общество, в което думите ,,стандарт” и ,,качество” не звучат като министерски каприз или НЛП-техника за отключване на съзнанието на пазаруващите от телешопи.

   Защото пътят към вечността е твърде кратък, за да чакаме да бъде преасфалтиран...