Всичко си беше не наред и по старому, докато не дойде масовата психоза, че идват избори.

Говорене, говорене и неочаквано действие - пътечката, по която отивам към Метростанция Люлин (разкопана и унищожена преди повече от 3 години заради строеж на нова кооперация), се самоасфалтира, сложи си чакъл от двете страни и заприлича на нещо, по което нормално можеш да вървиш.

Проблем! Изведнъж станахме много вървящите - по един и същ път. Равно, гладко уж бързо вървиш, а пътят не свършва???

Струпаницата се оказа препяствие поне за мен - плюещи, храчещи, викащи - някак си на лесното всички излязохме вкупом!

Тези, който довчера си цапаха обувките плюейки по себе си, другите, които се каляха, но после си бършеха обувките, преди да влязат в метрото.

И най-равният път се оказа най-дълъг не за краката ми, а за мислите ми.

До тук за хората и техните простотии...

Вървя и гледам дърветата - една шипков храст стои необран вече много години по пътя на тази какофония!

Нямам представа какво се случва спрямо него!? 

Само едно ми идва на ум: "Последни есенни къпини, те нямат сили за узреят..."

Цитат от човек, които знае какво казва!

Явно трябва да завърша: Дай някой си да бъдем хора и полезни, там където живеем!!!