Всичко си беше не наред и по старому, докато не дойде масовата психоза, че идват избори.
Говорене, говорене и неочаквано действие - пътечката, по която отивам към Метростанция Люлин (разкопана и унищожена преди повече от 3 години заради строеж на нова кооперация), се самоасфалтира, сложи си чакъл от двете страни и заприлича на нещо, по което нормално можеш да вървиш.
Проблем! Изведнъж станахме много вървящите - по един и същ път. Равно, гладко уж бързо вървиш, а пътят не свършва???
Струпаницата се оказа препяствие поне за мен - плюещи, храчещи, викащи - някак си на лесното всички излязохме вкупом!
Тези, който довчера си цапаха обувките плюейки по себе си, другите, които се каляха, но после си бършеха обувките, преди да влязат в метрото.
И най-равният път се оказа най-дълъг не за краката ми, а за мислите ми.
До тук за хората и техните простотии...
Вървя и гледам дърветата - една шипков храст стои необран вече много години по пътя на тази какофония!
Нямам представа какво се случва спрямо ...