Зима е. Слънцето пече и се отразява в пухкавия сняг. Подухва ветрец. Сърцето лудо бие. Кръвта бушува в тялото ти. Предвижда очакващото го приключение. Милиони искрици блещукат по бялата повърхност. Емоцията е завладяла същността ти. Снежинки като кърфички щипят лицето ти. Ръцете са горещи. Краката правят малки стъпки в снега и смело се устремяват нагоре. Там някъде е мястото, твоето кътче, отредено само за теб и твоята вълнение. Нагоре, устремено... Прекрасно е. Нали? Скърцането на снега от обувките. Туптенето на сърцето... Светлината в очите ти. Спрелият дъх... Сам в природата, сам в планината, само Тя и Аз, и снегът, и милите хора. Удовлетвореност, наслада. Прекрасен ден. Обещаващ. Борове, покрити със снежец, побелели, клоните натежали. Уникално, красиво, вълшебно. Далеч от тъпия град, от негативите, от самотата... Надолу и нагоре, с бясна скорост. Вятърът брули косите ти заскрежени. И надолу, и нагоре пръски сняг се разхвърлят навсякъде около нас. Тялото ти се е предало на удоволствието. Мозъкът си почива, пързаля се. И се спускаш, и кръвта пищи в ушите ти, и сърцето бие лудо, не спира, усещаш го и в най-отдалечената част на тялото си. И ето - стъмва се и всичко свършва, звездите като коледни лампички засияват в небето. И свърши, а тялото ти не спира, пулсира, вибрира... 

И утре е ден, по-прекрасен!

Благодаря на мъжа, накарал ме да видя планината по този възхитителен начин!

02.01.2012