23.07.2009 г., 22:12 ч.

Сарми в Кавказ 

  Журналистика » Интервюта
1978 0 0
14 мин за четене

Членове:
От българска страна:
Желязко Мечков (Жужи) - ръководител;
Енчо Енчев (Енчистия) - отговорник подривна дейност;
Павлин Димитров (Папи) - клуб „Хелектит”;
Александър Колев (Сашо) - камила 1;
Светломир Станчев (Светльо) - камила 2;
Игор Руняшки - камила 3;
Димитър Фотев (Фотко) - оператор зад камерата;
Делчо Топалов (Деката, а в последствие - Дакота) - летописец;
От руска страна: клуб „Арабика” г. Иркутск
Александър Осинцев (Саша) - ръководител на експедицията;
Сергей Шипитцин - клуб „Sarma”, Израел;
Валентин Ахмадишин (Валя);
Иван Казанцев (Ваня);
Алексей Трегубов (Льоха);
Димитрий Соколников (Дима адютанта);
Димитрий Черепанов (Дима дългия);
Димитрий Грабовски (Дима малкия):

За подготовката на експедиция от този ранг са нужни 10- 12 месеца. Но типично в наш стил, месец и половина преди да тръгнем, ние се сетихме, че ще ходим на пещера в Кавказ. Последва много натоварен месец за всички ни. След множество обиколки по спонсори и хиляди перипетии с различни институции, на 14 срещу 15 декември осем български пещерняка буквално вдигнаха котва от порт Бургас.
На кораба ни посрещна капитанът. На въпроса колко време ще ни отнеме да стигнем до Новоросийск ни отговориха с поговорката „капитанът казва кога тръгваме, господ казва кога ще стигнем”. Колкото и да бързахме, трябваше да се съобразяваме с капризите на времето, с разписанието на ферибота и желанията на граничните власти в Поти и Новоросийск. Абе, ако бързате много, не хващайте кораб, но ако търсите романтика или приключение - заповядайте. Шест дена прекарахме в игра на карти, шах, табла и „активна” почивка. Разрешиха ни да разгледаме навсякъде, дори и на капитанския мостик. Най-добрият готвач ни приготвяше храната, сипваше огромни порции и ни разказваше историйки от живота си като планински водач. Подарената от приятели ракия значително намаля, затова се опита и алкохола от безмитния магазин.
На 21 декември в четири сутринта благополучно се разтоварихме на пристанището в Новоросийск. Посрещнаха ни лошо време и симпатични рускини в митничарска униформа. Целият багаж беше проверен основно за наркотици и оръжие. Имахме малък проблем със съдържанието на аптечката ни, но Жужи отново беше сладкодумен и всичко си дойде по местата. На пристана имаше една педя рядка кал и целият ни багаж се омърля, а ние самите изглеждахме сякаш вече сме били в пещера. Седем часа се клатихме в маршрутка до Адлер - курорт с размерите на Несебър. Осем човека и около половин тон багаж, приличахме на печени чушки в буркан. Късния следобед се срещнахме със Саша и Сергей . Хапнахме в местната закусвалня, тествахме руската бира и доволни отпътувахме към границата с Абхазия. Същата се намира на петнайсетина километра от Адлер. Нощта беше паднала, ръмеше неприятен дъждец. Подходът към митницата е бит пазар дълъг към 1.5 км. Част от багажа ни се натовари на ръчна количка, която се дърпаше от старец. След половин час бутане, блъскане, псуване вече бяхме в Република Абхазия. Бяхме от малцината получили визи от тази република. Натоварихме се на бус и към десет и половина бяхме в Сухуми - столицата. Последно подреждане на багажа, вечеря и за последен път ползвахме удобството на леглото и тоалетната чиния. Нямаше топла вода, но можехме да си затворим очите пред това което ни предстоеше.
Ставане с изгрева на слънцето, багажа в камион, хората в бус и хоп на летището. Кратък инструктаж: хеликоптерът не може да кацне в снега, за това като пристигнем освен двама всички изкачат на вън. Двамата изхвърлят багажа, а другите го подреждат. Когато хеликоптера се изпразни всички хора клякат/лягат върху раниците и никой не шава безцелно. Край на инструктажа. Първи излетяха руснаците, втора машина българите и към дванадесет часа шестнадесет човека изпратиха въртолета с тъжен поглед. Край с цивилизацията за следващите двадесетина дена. 
Ден първи (22.12): разпъване на палатки, вдигане на щабната палатка, прекарване на ел. инсталация към генератора, трупане на огромни купчини със сняг, за да може на другия ден да се построят иглута за тоалетни и складови помещения. В момента в който слънцето се скри зад близкото връхче се сблъскахме с КУЧИЯ студ. На вечеря се запознаваме с имената на всеки. Моето име идва сложно за произнасяне на руснаците и те бързо ме прекръстват - Дакота. Малко важна информация: ако искаш нещо да не замръзне го носиш непрекъснато в джоба си или го обличаш; ако намокриш някоя дреха, съхне на теб, ако искаш да си миеш зъбите, пастата за зъби в спалния чувал, но май никой от нас не е такъв маниак на тема хигиена . Как се ляга да спиш: сваляш пухенката и бързо скачаш в чувала. Чакаш няколко минути да го стоплиш и тогава почваш да събличаш. Разбира се дрехите и обувките спят при теб в чувала. 
Ден втори (23.12): половината копаят тоалетни, другата половина търсят дупката и я разкопават. Саша открива пещерата от първия път и входа се изкопава из под пет метра сняг. Прави се тунел с малка заличка и за да не бъде затрупано по време на буря се завива с едно огромно платнище. Подготвя се багажа за пещерата. Строят се огромни (2м и нагоре) снежни човеци („снежни баби” /мацки/ според руснаците) служещи за маркировка от пещерата до лагера. Късния следобед Льоха и Дима дългият влизат да екипират входните отвеси. Бъдни вечер е. От България си носихме две консерви с по петдесет постни сармички. Руснаците не им се радват, но за сметка на това ние хапваме допълнително. Алкохола който носеха представляваше няколко туби с етилов спирт и нарязани лимони. Разреждаш с вода и пиеш – „Step vodka”. Ефектът е умопомрачителен. Питайте Игор!
Ден трети (24.12): Дима адютантът и Саша прекарват телефонен кабел от лагера до пещерата, за да има постоянна връзка с хората в дупката, Валя, Ваня и аз влизаме да екипираме до – 400м, Папи, Светльо и Сергей влизат да внасят багаж, Енчо, Фотев и Игор работят по разширяване на входния тесняк. Същият представлява една тръба дълга около тридесет метра, най- широкото място е 40- 50 см и през цялото време духа брутален, леден вятър. Заледеният под в комбинация с наклонът превръщат преминаването му в истинска забава. А когато минеш обилно изпотен се обаждат всички травми. В малката заличка сваляш сбруята, дърпаш платнището и... нощ. Луната се е оцъклила от студ. Минус тридесет градуса по Целзий. От входа на пещерата до лагера са десетина минути, но на първата минута всичко по теб се вдървило и походката ти е ала Робокоп. Вечеря, чай, спирт и в чувалите.
Ден четвърти (25.12): Льоха и Дима дългият екипират система „Капчица”, всички българи без Папи носим багаж на долу, а Павлин подсигурява системата на нужните места. Останалите подготвят багажа за пещерата: храна, подземни биваци, екипировка.
Ден пети (26.12): Ударна група за дъното (Ваня, Валя, Папи, Жужи) влизат към десет и половина. Група „Камила” (Сашо, Светльо, Игор, Сергей) оказват логистична подкрепа на ударната група. С тези момчета ще се видим другата година. Камилите се установяват на лагер на - 420м, а другите - 700м. Енчо, Льоха и Дима дългият работят на - 290м по разширяването на тесен меандър в система „Капчица”. Цял ден Райчо напичаше лагера ни и въпреки, че беше около нулата ние се разхождахме по тениски. В 16.30 часа плажът затвори, слънцето се скри и започна безкрайната кавказка нощ до към 08.30 на другата сутрин. Вечерта групата от „Капчица” излизат, отворили са двадесет метра.
Ден шести (27.12): Енчо, аз, Льоха, Дима дългият работим в система „Капчица”. Фотев и Дима малкият снимат как четирима взривяваме. Ударната група прави лагер на - 1100м. Група „Камила” цял ден пренасят багаж през меандър „Памела” и нощува пак на лагера на - 420м. Саша и Адютантът са дежурни по лагер.
Ден седми (28.12): Енчо и Льоха работят на обичайното място. Саша, Дима дългият, Адютантът и Фотев влизат за няколко дена да помага на група „Камила”. Ще нощуват на -420м. Ударната група е на дъното(-1549м) и прави лагер там. Група „Камила” цял ден сваля торби по 250 метровия отвес наречен кладенец „Шампион”. Нощуват на лагер - 700м. Аз и Дима малкият сме дежурни по лагер. Групата от „Капчица” излиза към десет и половина и съобщава, че телефонната връзка е разрушена на около - 190м. Отворили са още двадесетина метра надолу. Дима влиза да отремонтира, а аз стоя на свръзка на радиостанцията. До към два часа проблемът е решен. Времето се разваля - духа вятър и прехвърчат снежинки. Към четири часа отивам до тоалетна, натрупал е около метър сняг и бушува адска буря.
Ден осми (29.12): Бурята е поутихнала. Целият лагер е под снега. Енчо, Льоха, Дима малкият и аз цял ден разкопаваме лагера, почистваме пътеката до пещерата и откопаваме входа ù. Папи и Жужи „позакрепват” системата в каскадата „Каньон смерти”, а Ваня и Валя дооправят бивака. Цигарите свършват и започват да пушат чай. Саша, димовците и Фотев продължават да свалят багаж по кладенеца Шампион и после слизат до - 1100м с по две торби. Камилите пренасят торби от - 700м до началото на дългия меандър (- 900м). Късния следобед пак се появява вятър и бурята се развихря на ново. Докато си легнем, целият труд от деня е заличен. Малко е депресиращо как цял ден си копал и марширувал със снегоходките и после гледаш как за два часа всичко пак е под снега. Но природа, нищо не можеш да направиш.
Ден девети (30.12): Всичко пак е под снега, но сега времето е тихо и облаците се разпръсват, слънцето прави опити да се покаже. Четиримата отново разкопаваме, трамбоваме и строим на ново снежните човеци. Старите изцяло са затрупани. Фотев и Дима дългият тръгват от - 700м да излизат. Появяват се горе в десет и половина вечерта, изморени до смърт. Последните няколко стотин метра са минали на автопилот. Ваня, Валя, Жужи и Папи цял ден търсят продължение на дъното. Безуспешно. Явно е че пещерата свършва на - 1549м. Камилите, Саша и Адютантът пренасят багаж от - 700м до лагера на - 1100м.
Ден десети (31.12): Енчо и Льоха слизат да работят в система „Капчица”. Всички останали почиваме и се приготвяме за новогодишната вечер. Иркутската нова година е в 19.00 часа местно време, абхазката си е в 00,00 часа, а българската е в 01.00 часа. Дима малкият цял следобед се вихри в кухнята, приготвя две странно изглеждащи ястия и за десерт прави бисквитена торта замразена в снега. Имаме си изкуствена елха и новогодишни подаръци - шарени, кърпи от иркутските девойки. В единия ъгъл има избродирана буква „А” (Арабика/анархия), в другия ъгъл- „08” (годината). Енчо и Льоха излизат към 18.30 часа. Отворили 15м отвес и не голяма зала, но после безнадеждно задънва. Ще опитат на друго място. Дима малкият вече толкова е пиян, че едва изчаква тяхната нова година и си ляга. Другите руснаци се разотиват малко по-късно. Българската нова година я изчакваме само ние и група Камила. С танци (за да се топлим) изпращаме старата година и посрещаме новата. Петнайсет минути след настъпването ù вече сме по чувалите.
Ден единадесети (01.01): Ставаме късно и се излежаваме по шалтетата на слънчице. Саша не е доволен като научава, че на повърхността почиваме, кара се на руснаците и ги нарича „надувни слони” - нямам точен превод, но май не е хубаво. Група „Камила” отива до дъното на гости на ударната група. Сашо вади последните си цигари. Храната на повърхността е на свършване и получава ме разрешение да извадим една торба от пещерата.
Ден дванадесети (02.01): Енчо, Льоха и двамата Димовци за пореден път отиват в „Капчица”. Жужи иска да се свържа с корабния агент. Той ми съобщава, че ферибота тъкмо тръгва от Бургас и ще е в Новоросийск на 7-ми или 8-ми януари. Ако го изтървем, както и ще се случи, ще чакаме другия, който ще дойде на 17-ти или 18-ти януари. Визите ни изтичат на 14.01. Супер, перфектното приключение. Последните дни е ги изкараме по руските арести. Лошо няма, поне ще сме сити. Игор и Сергей се разхождат до сифоните на - 880. Единият от тях изглежда перспективен и на някоя от следващите експедиции ще се гмурка. Саша издава заповед на другия ден ударната група да тръгва нагоре. Момчетата за последно се ровичкат из камъните за продължение, но безуспешно. Групата от „Капчица” излиза към 23.00 часа, прокопали са още няколко метра в тесния меандър, който вече носи името „Мазохист”.
Ден тринадесети (03.01): Енчо и Льоха се отправят към „Капчица”. Аз и Фотев сме с болни стомаси от руската кухня и клечим в тоалетната буквално през тридесет минути. Ако ви предложат да ядете „Доширак” - откажете!!! Ударната група си стяга багажа и поема по дългия път за навън. Група „Камила” им помага от дъното до -1100м и проверява странични галерии. Мазохистите от „Капчица” са отворили десетина метра отвес. Льоха е влезнал първи, но се е наложило Енчо да взриви входа, за да може приятелят му да излезе. Прибират се в лагера към 22.45 часа. Късния следобед получаваме нареждане от Саша утре двамата Димовци и аз влизаме до - 700м да вземем багаж и да се качим да преспим на лагера на - 420м, а на другия ден с взетите от - 700м торби да излезем на повърхността.
Ден четиринадесети (04.01): Тримата ставаме рано и влизаме в пещерата. Фотев и Льоха влизат да преекипират всички въжета до входа на меандър „Памела”. Кладенеца „Шампион” е нещо уникално. За първи път се сблъсквам с отвес с такива размери. Спускането е безкрайно, а изкачването с две торби е с пъти по-безкрайно. Системата е набита в спирала и е много красиво да гледаш хората над теб. До към 20.00 часа сме на - 420м с багажа и за това решаваме да направим още един курс. На дъното под отвеса се срещам с Жужи и Папи, които не съм виждал от десет дена. Радост голяма, прегръдки и целувки. За да покажа, че моите добрини край нямат оставям един пакет с тютюн. Няма да споменавам на какво са способни за да ми се отблагодарят. Но нали съм скромен минават само с чай. През деня те са пренесли от - 1100м до - 700м дванадесет торби, тоест по три торби на човек . Група „Камила” продължава да вади багаж.
Ден петнадесети (05.01): Ударната група минава през нашия лагер точно когато пием сутрешната чаша чай. Нова заповед от шефа: аз и двамата руснаци пренасяме торбите през меандър „Памела”, после аз излизам на повърхността, до като Димовците остават да пренощуват още една вечер. Камилите пренасят целия багаж до лагера на – 700м. Енчо и Льоха прекарват деня отново в разширяване на меандър „Мазохист”. Вечерта в щабната палатка кипи оживление. Жужи така се напива, че се налага Папи да го прибере в спалния чувал.
Ден шестнадесети (06.01): Имам рожден ден и едни от най важните хора са около мен . Всички имат нужда от малко почивка. Цигарите са кът и се разпределят на четири човека по една. Саша тръгва към повърхността. Излиза в късния следобед към 18.15 часа. Камилите и тримата Димовци пренасят багаж през меандър „Памела”.
Ден седемнадесети (07.01): Аз и Саша оставаме дежурни по лагер, а всички останали влизат да помагат на камилите. Целта е целият багаж да бъде изкаран до вечерта. В 02.00 през нощта последният напуска пещерата, а всички торби са на входа ù.
Ден осемнадесети (08.01): Целият багаж се изсипва и се превежда на ново във форма за пътуване. Една част остава в пещерата, една част пътува с нас. Жужи говори с корабния агент и разбираме, че ферибота стои четвърти ден в Поти. Това означава, че при всички положения пътуваме с него. Какъв късмет!!! Остава последно проникване в пещерата за картографиране на меандър „Мазохист”, но ще бъде извършено на другия ден от Игор и Льоха. 
Ден деветнадесети (09.01): Игор и Льоха влизат да картографират. Жужи, Енчо и Папи се разхождат до съседното връхче. Останалите опаковаме и прибираме багаж. Картировачите излизат в 23.20 часа. Цигарите и тютюна свършват тотално. Дима малкият, който е непушач, вади една кутия. Всички го боготворим. Останали са за прибиране само палатките. Хеликоптерът трябва да дойде в 09.30 часа сутринта и до тогава трябва да са прибрани и палатките. Всички тръпнат в очакване да си тръгнем.
Ден последен (10.01): Ставаме рано и прибираме палатките. Към 08.30 часа сядаме да закусим. Още не отпили от чая си чуваме как витлата на хеликоптера разцепват въздуха. Саша влита в щабната палатка с крясък (директен превод): „Въртолета-а-а-а, българи, какво още чакате? Бързо, бързо!!!”. Всеки грабва по нещо и хуква към мястото където трябва да зависне вертолета.
Тридесет минути по- късно бяхме разтоварени на стадиона в Сухуми. Малко е странно когато хората се разхождат с якета и шуби, а ние сме се разхвърляли по тениски. Разбира се правим малко мазало на гарата, багажа ни е разхвърлян по перона, а ние се въргаляме по шалтетата на припек. С микробус до руско - абхазката граница, през пазара с ръчна количка и пак бус до Адлер. Няма такова удоволствие като първият душ след двадесет дена мизерия. С увиснали крайници и натежали клепачи хапваме на две, на три и лягаме. На другия ден - волна програма. Едни изследват местните кръчми, други разглеждат забележителностите, трети се радват на руското кондензирано мляко и на „конфетите”. На следващия ден се придвижваме до Новоросийск, където разбираме, че кораба ни е на другия ден. Спим в първия ни попаднал хотел, който се оказва публичен дом с розови перденца, розови тапети и розови дамаски по леглата. На кораба ни приветстват като стари приятели. Всички от екипажа се изреждат да ни поздравят. Отстъпват ни капитанската столова, където има инсталирани DVD плеър и телевизор. Два дена по - късно стъпваме на българска земя, посрещнати от скъпите ни бургаски приятели. 
Така приключи нашата експедиция - едно страхотно приключение. А най-важното за всяко едно такова приключение е да приключва добре и всички да се завръщат живи, здрави и оптимистично настроени за нови подвизи.
Целият екип от експедиция “Сарма” 2008 благодарят на хората, които са причината това да стане възможно и са помогнали в осъществяването на една тяхна мечта.



------------------------------------------


http://sarma.pk-sofia.com/

© Никой Нищо Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??