Какво трябва да се случи още, за да се убедим, че обществото ни е на много погрешен път. Двата дни траур каква компенсация могат да бъдат за близките на тези шестнадесет българи, на които Спасовден донесе най-лошото, неочакваното сбогуване с живота. Дали в края на своя житейски път, или в началото от стъпалата на шестнадесетте, това ни разтресе много по-силно от земетресението в Македония предишната седмица. Защото който не е разбрал, аз ще го кажа, причината е в нашата духовна нищета като хора, като общност, семейна или гражданска. Тази нищета ще я задминем много трудно, и заради това трябва най-много да ни боли. Оправдаваме се с прехода, който продължава двадесет години. Беше ни най-лесно да оплюем и разрушим всичко от миналото, като се заблуждавахме, че лесно ще намерим други, морални и материални ценности. И започнахме да мислим само за пари, за възможността да се облажим чрез малки или по-големи далавери. Да мислим за „оцеляването си” – каква грозна дума. А това няма как да стане, щом сме продали без съпротива, дори с готовност душата си за няколко сребърника. И сега, когато се върнем назад, 14-те войничета, децата и река Лим, катастрофата край Бяла и 16-те загубени живота, изгорелите вагони с 8-те жертви край Червен бряг, не ни ли е достатъчно! А това, че по пътищата за година загиват десет пъти повече хора от тези по магистралите на Англия, шокиращо е!

                  Защото всички с някакъв вътрешен мазохизъм, с удивителна лекота и дори с насмешка към проявите на честността в различните й измерения приемаме приказките „За къде си, мой човек, без свой човек!”; „Всяко зло за добро”; „Преклонена глава сабя не я сече”; „Аз на тебе, ти на мене” и толкова други. Защото сме свикнали, че така е било и така ще бъде. А трябва, ако искаме нещо да се промени само едно за начало, да се вгледаме в огледалото и да си кажем, докога ще се самозаблуждаваме. Докога ще подхранваме некадърността, алчността, лицемерието, глупостта и израсналата като раково образование около тях корупция.

                  Трябва да вземем острия нож, да стиснем зъби и да режем. И да започнем от себе си! Колкото и да боли!

                   Ако не го направим, ще ни заболи още повече, дали нас, дали децата ни, дали родителите ни, но няма да ни се размине! Стига сме си навирали главите в пясъка, все пак трябва да бъдем ЧОВЕЦИ!   

               Тази седмица Синята коалиция не можа да постигне целта си, регистрацията в ЦИК предстои да се отстоява пред различни инстанции. Но за обикновения човек е ясно, новото е все още незабравеното старо. Жълти, червени, сини, дори и да са пембени, този дядо на село или тази пенсионирана учителка в града, тези хора, които чакат държавата да ги подпомага с по-евтини животоспасяващи лекарства, какво ги грее, те вече са станали далтонисти. И за да почнат да разпознават цвета ще трябва нещо, за което по-горе си говорехме. А тези, които ще ни представляват в Европейския парламент надали ще оборят статистиката, че попадат във тази една трета, от която нищо не зависи! До доказване на противното!

                Това, че Бербатов за втори път не взе Европейската купа, едва ли сега ни се струва толкова фатално! И все пак идва и друга година, каза в интервю той.

                А за нас, дали ще дойде другото време?!

 30.05.2009                                         Любомир Николов