Смешна Албоария

Смешна Албоария неотразима превзема моята рима

По нанадолнището на спомените

Всеки човек на света иска да е щастлив. Нали това е мотото на фестивала. Чуйте разказа правдив. За да отсъдиш като човек справедлив не е нужно злато, нито престиж, а сърце, което тупти и те кара да цъфтиш. Събрахме се тук – различни, но близки, в ритъм и смях, създадохме спомени чисти. Днес не сме просто публика или участници, а частички от пъзела - живи и пеещи съзаклятници.

Пред Младежкия дом „Златната лира“ на 19 юни 23-та хората си събира- певици и фенове на състава, дечица и зетьове за охрана- тръгват на турне до Албанско да разберат мож“ ли се сравнява с нашето Банско. Филийки намазани, води бутилирани, даже кутии със баница всеки е сложил във своята раница. Така е, хористките са досетливи, а някои даже и предвидливи.

Пътят се вие между зелени морави и планини чудесни. Отначало се чуват весели песни, но започва да става тихо по мостове тесни. Гледки сияйни!!! Небеса се разтварят в синьо омайни! А на границата? Карта зелена, карта лилава- шофьорът показа и триста евро ти вземат ей тъй както си права. Сполай ти, брава! Не мож доказа туй недоразумение. Е, платихме, но със снизхождение.

Вождицата наша- госпожа Иванова- приветства ни за усърдието в роля нова: тур-оператор и арт-генератор, ашколсун- добър мотиватор. Тоз народ изтърпя много неволи. Що ли? Щото тя е много напориста и има сила за триста риса. Тъй че догодина пак всеки ще й кандиса.

На микрофона се изхождат лектори важни за историята на региона. Даже малкият Рад ни превежда и в тайните чудни въвежда. Браво на Първа гимназия! Момчето знае що е византийска инвазия.

Дойде време за регулярната пиш-пауза.WC-та не работят. Шосето в ремонт. Где да се облекчи тоз народ?

Най-подир грамада с баластра погледа спира, думи на благодарност, че никой не ни съзира. Бели балдъри прозират, зад купчината с чакъла всички кахъри замират… Но…ето ти врява! Големият фенер на охраната ги огрява и лъсват като кубета от злато заоблени задници в туй мърляво плато. Операцията се прекратява. Хайде в строя обратно, да запомним туй дело срамно, превратно. Ах, какви моменти!!! Тук нямахме аплодисменти! Къде да ги денем, господа, тез екскременти? Право към хотел „Бонита“ съдбата ни тика. А сме улучили и пика. От всички страни колите пътя ни секат. Очите да ти изтекат. Пешеходци и автомобили, обещание за много албански могили. Край на пейзажа.

Най-после пристигнахме в Дурас. Крайбрежните палми шепнеха тихо в горещия час, а вятърът носеше спомени, с копнежи по „нашия глас“. Следва голямото чакане. Три часа във фоайето броим дупките по дюшемето. Времето спира, звучи като ехо -всеки шум е като зов за утеха. Набързо взехме ключЕве заветни в тез ръце приветни. Мир!!! Хотелската стая - олтар на мечтите, далеч от шума и сивотата на дните. Душно, не душно, леглата са шик. В стаите има дори климатик!!! Балкончето с изглед към задния двор. Там съседът суши свойте гащи без срам. Ех, какъв позор! Стаята чиста - почти като дом. Три на два метра. Ако ти не харесва- оплачи се на свети Петра! Матракът поскърцва, но с чар и във такт, а възглавницата? - Същински артефакт! Следобедна дрямка, после- вечеря. Кебапче, кюфтенца…Ох, къде ли да намеря от онази „газирана“ салата, която разкъсва червата като автомата. Настана време за сън. И без мрън-мрън. Народът заспива, всичко във тишината се слива. Комарът пак връща се с план, но ще го цапна набързо със длан. Одеялото – меко, телевизор- далеко и ето сънят се вмъква мило... как спокойно било.

А на сутринта нова свежа струя. Съобщават ни:

Ще се ходи до К-Р-У-Я.

Закуска с две филии, слънце в очите и бегом подир мечтите. Нали всеки иска да се почувства щастлив, дордето е жив.

Пъплим с гранд-автобуса по баира, даваме път на автомобили, а на Круя точно на върха шофьорът спира. Всичките ахват: Ау, додето погледът спира…бездна безкрайна. Ако пропаднем долу кой кокалите ни ще събира? Малеей, колко е стръмно! НО!!! Издържаха му спирачките, впечатли с уменията си маЧките. И…дойде ред за пазаруване. По магазините!!! Атакуване. Мили хУристки понесли за своите близки скъпи ризки, спомени за Майка Тереза и героя Скендербег, коняци с етикет и ракии стек след стек. Но горди и бронзово-рижави всички, с магнитче от Дурас и торба със смокини, се връщаме тихо, пълни с мечти-
че догодина пак тук сме, ама в хотелче с пет звезди.

А аз какво ли умея, освен таз рима разгулна. Знам какво да намеря в Музея. Мраморни статуи и бойни щитове. Витрини разказват без глас и без шум, от страшните образи губя дори своя ум и се разхождам почти като археолог, с билет във ръката и поглед дълбок. Най-после излизам навън и се оглеждам навред. От височината чак сърцето ми се катурна. А земята далече, вятърът - струна бурна. Виж гледката - злато, полето блести като зелена салата. Птиците крякат, мотори трещят, а душата ми- ах! - започва да лети над тези гори и дими като... джезве с кафенце в зори. Да, докъдето погледът стига- безбрежност синя мига, мига, мига… О, миг, поспри! Не бъди като всички - не тичай, не бързай, замри! Нека разкажа, тъй както умея, че щастието понякога идва и без идея.

Отдъхваме си от тази история и се понасяме по нанадолнището, че да си сложим после на банските горнището. Обратно в Дурас. Опознахме басейна. Презентираме избръснати крака и шапки „по така“ - с визия неустоима, че нали всяка „девойка“ - достойнства за Instagram-а има. По джапанки – с походка като на подиум моден. Танцуваме около шезлонга със стил, дори спасителят съвсем се е развеселил. На бара - сокчета с имената на дестинации, а пък в сърцето прехвръкват страстни летни вибрации. Божкеее, какви грации! Мъжете потискат своите мераци. И? Дурас ни грабна - със пясък и със вода, но най-вече - с нашата щура музикална игра! Последва пържене на плажа и разходки с лодки. Изгоряхме и заприличахме на раирани котки.

Ех, опознахме нЕкви забележителности от Албанско. Но не мож го сравни, братче, с нашето Банско. Това е то поривът див на всеки човек дет“ иска да бъде щас“лив. Старите български граници да познава и на своето бивше величие да се уповава. Не с носталгия сляпа, а с горда слава. Да помни, че времето може да даде и да вземе, но духът оцелява, той никога няма да дреме. Хотелът предложи разнообразна храна и отбрани напитки. Веч“ сме подготвени и за вокалните битки. Без конкуренция и след аудиенция. Даже репетирахме в спа-центАра. Няма тънтара-мънтара. В селската баня, голям кеф. Ех, ех!

Най-накрая настъпи часът да покажем „Мигът“ за отплата. На градския площад се появяваме с черните потници и зелени шалове. Никой не мож да конкурира тез нехонорувани феи от „Златната лира“. Чак сърцето на слушателя спира… „вандърфул“ и „велкоминг“ фор пипъл ъф дифEрент кантрис (чудесно, добре дошли на хората от различни страни). Зоран сипе щедро като индийски мантри. Такъв е характерът на организатора.

Забиваме им кивота на площадчето с минарето. Какво да се прави? Такъв е животът. На сцената греем и пеем ли, пеем. След акомпаниментите бурно следват и аплодисментите. Закриваме форума с многоглас от „Бохемската“ . В публиката мятат светлини и сигнали. Зяпат ни като абдали, сякаш само за нас са мечтали. Няма що-срещнахме хора със идеали!!! Ъмейзинг пърформанс (страхотно представление) видЯли. И после следват похвали, похвали. Предлагат ни срещи и размяна на записи. Поздравяват ни черногорчета, ръмънци и македонци. След тях се нижат и другите нации- украинци, албанци, поляци-всичките вътре в художествените каци- на лайфа ни сториха поклон. Тук под звездите, а не на първи балкон. Ех, как да не си радостен от толкова хвала! Нека да живее ФЕСТИВАЛА! Майка Тереза за доброто на хората живота си дала. Нема хлабаво! Готини сме! Другото е обратната страна на медала! Обаче станахме участници във „карнавала“.

Дотук добре. Успехът ни зове. … Изненада балканска ни изуми на таз земя албанска. Време е да се прибираме след концерта. Към полунощ е. А на паркинга- точно в средата- посреща ни Съдбата. Автобусът ни спрян- заклещен и изтерзан. За капак- и отпред, и отзад- по един кадилак. Пътят ни препречен. Тъмна доба мрачна. Чакаме водача с мисълта за неудача. Подир час дивна мадама, руса и почти по пижама, бързо довтаса и да премести колата сколаса. SO SORRY! Бързо изрече и прозорчето затвори, ама нали си нямаше щори. Не можа на хората да спре яда. Първо се чу дюдюкане, викове „патка“, последва и с пръстен почукване по стъклата. Ако беше отвън, щяха да й оскубят май и косата. Теглихме й сиктира, а тя безизразно гледаше на 50 души панаира. И силно ревящата тълпа най- сетне й видя гърба.

След миг ново премеждие ни закова. Ей там, на завоя, Тишо шофьорът би отбоя: „Не мога да го изкарам“- рече- „С метър и половина моят е по-надалече“. Та го въртя, волана де, ту наляво, ту надясно, а друмчето тясно, че тясно… на всички е ясно, че не се получава. А всеки се пробва да го поучава. Албанските полисмани, като от гларуси накълвани, само обхождат чакъла, но ние им взехме акъла. Петима български юнаци, бухнали кат козунаци, возилото спряло на завоя ще вдигнат и ще отпорят- само и само път да ни отворят. Зер настъпи нощно време и на всички много им се дреме…

Настъпи сериозна кулминация, господи, каква сензация! В тоз миг Тишо героя- кат в иглено ухо заби автобуса на завоя, без да очатка напречно спрялата возатка на една поредна албанска патка. Получи бурни аплодисменти от лелки, хористки и фенки. В ей такива моменти груповият дух се съживява и хората взаимно окуражава. Не спазваш закони? Глоби в милиони! Време среднощно, албанско. Ей! Трябва да се спи отново в „Бонита“ на Адриатика.

По пътя обратно за България в автобуса се вихрят вицове и майтапи. На учениците в ушите сложихме тапи. Посмяхме се с „Ха, видя ли, сам падна“, „За лев и 40“ и „Монахините“… Покачихме си барем ендорфините. Бяха ни вкусни смокините. Наизвадихме сандвичи и портокали, каквото имали, каквото от хотелския ресторант взЯли…Всеки се хвали с армаган за любимите в сезона на дините. В плен на римите възхвалявахме ковьорчета и зехтин за дома, вафли и бири за офиса…Добре си живеем ние. Но защо ли толкова хора в Албания просеха? А имаше и неудобства, причинени я от млякото, я от мидите. Да видите колко са важни медицинските сестри на път, да видите. Рекоха: Лекът е в гладът. Адмирации от всички нации! Веган- инспирации! Поклон пред тези грации!

И нали всеки човек на света иска да е щастлив. Заситихме и тоз порив див. Най-подир ни среща българският флаг. Добре дошъл, скъп български бряг! Догодина пак сме в чужбина, пак.

Толкоз от мен за протокола. Айде, турете по пет лева- да не ходя гола. И наздраве с една кока-кола!