И ето, че се събуждаш, не знаейки къде си, оглеждаш се и разбираш, че си на дъното -потънал в кал. Всичката мръсотия полепнала по теб е нещо, което не разбираш. Всъщност, тя е синтез от погрешните решения, които някога си взимал, напразните надежди, които си таил и мнението на социума за твоята същност... Знаеш го, осъзнаваш го, но не можеш да се почистиш и вместо да пробваш, започваш да съдиш, да обсъждаш, превръщайки се в гневно мрънкащо хомофобско чудовище. Ето, че са те победили, пак си жертвата. И какво от това, фактът, че стомахът ти се свива при тази мисъл те прави различен, осъзнат, но дали това е достатъчно? Не, не е, защото продължаваш да не се вписваш. Искаш да говориш и всъщност имаш какво да кажеш, но няма кой да те слуша. Може би проблемът се корени в това, че не използваш правилните думи, заменяш ги и пак не стигат до 'духовните' уши. Тогава спираш да говориш завинаги, мълчиш, наблюдаваш, дори спираш да се усмихваш и чакаш да видиш някой точно като теб - отритнат, мълчалив, дори малко непукистичен, но различен, който да те подтикне да завършиш тансформацията си и да се превърнеш напълно в едно безскрупулно, невежо чудовище, което е всичко друго, но не и самотно, защото щастието вече не е самоцелен идеал, а нарицателно за способността да оцелееш бидейки чудовище сред социум от киборги.