Заобиколени от безкрайното ежедневие на сивия живот, все по-често се забелязва как хората се отдалечават един от друг. Не говоря за това как вече не се чувства грам радост и удоволствие в това да се видиш с приятел, а по-скоро факта, че ние се отдалечаваме от това да бъдем хора. Защото е трудно в България да си студент, трудно е да си момиче, трудно е да си момче… Трудно е да си просто човек.

Обезценяваме живота си, защото ни се налага да го правим. Не защото искаме да работим за жълти стотинки, докато политиците хранят надеждите ни с предизборни лозунги, не защото желаем да бъдем смачквани от системата, която трябва да ни пази, а защото сме направили избора да се родим и най-вече да живеем тук. За едни това е изгубена кауза, към която имат афинитет, за други е просто родната почва, за трети се превръща в една черна дупка, която все някога ще ни засмуче и ще ни превърне в онези намръщени старчета от градския транспорт.

Стойността на нашия живот е безкрайна. Едни ще си сложат табелка „5 лв за 5 минути,, други ще го оценяват в часовете, които ще работят, трети просто ще съществуват докато нещата някак се наредят така, че да получат еквивалентната стойност на тяхното съществуване. Проблема обаче не е в това как другите ще ни оценят, а това как ние не знаем собствената си стойност. Умни, можещи и креативни, все някак свършваме на рамо с онези, които не са завършили и 8-ми клас, независимо от висшето ни образование, рядко ни се дава шанс да получим добри стажове, просто шанс да се реализираме. Не зависимо от това какво правим, все по-често се хващаме в мисли за това, че се бунтуваме срещу политиката, която с нищо не се опитваме да променим.

И после защо сме били нещастни…

Прекалено сме млади, за да живеем в утрешния ден и да съжаляваме за вчерашния, но нека не бъдем прекалено глупави да оценим, че ние струваме повече от това, което животът ни предлага. И колкото и да се повтаря, че мечтите се сбъдват само с труд, не бива да се обезценяваме по пътя си, защото накрая ще се сблъскаме с бъдещето ни аз и ще се чудим къде ли се изгубихме.