След двучасовата автобусна обиколка на Загреб продължихме към нашата крайна дестинация - Пула. Направихме кратка почивка в Риека - извън града, на една бензиностанция. Тук вече се усещаше промяната на климата - около 6-7 градуса в края на декември, а и зеленина имаше наоколо. Симеон ни поразказа, че това е едно важно пристанище и град, в който се развива предимно промишленост, корабоплаване и конгресен туризъм. Поради благоприятния климат, първоначално тук много интензивно се развивала санаториална дейност. Лекувал се предимно ревматизъм. Първият хотел фактически принадлежал на болницата.
    По тъмно бяхме вече в нашия хотел. Хотел "Палма", с три звезди. Навред наистина имаше палми. Наблизо имаше яхтено пристанище. Хотелът бе пълен с италиански туристи. Персоналът ни посрещна с чаша уиски. Докато се редим с Мария на рецепцията, другите от групата пресушиха чашите. Нищо де. И без това не съм по алкохола. Една безкрайно нахална дама с червена коса и червено кожено яке от нашата група най-просташки ни предреди мен и Мария, докато чакахме на рецепцията. Това леко ме раздразни. Бай Ганьо си е Бай Ганьо, колкото и да ходи из Европата.   
   Пътека, покрита със стъклен покрив, свързваше нашия със съседния хотел, който беше с 4 звезди. Там щеше да се проведе празничната Новогодишна вечеря. Когато влязохме към седем и половина вечерта, в предверието му бе претъпкано с народ - италианци, хървати, ние... Стори ми се, че бяхме повече от 100 човека. Жените - в блестящи черни рокли, мъжете - с тъмни костюми. На огромна маса бяха разположени, украсени със сламки с реснички и резенчета плодове, разноцветни коктейли, които си вземахме свободно. Хубавото беше, че пред всяка групичка с чаши пишеше какво точно съдържат - някои от коктейлите бяха алкохолни, други - не.
    Ресторантът беше огромен. За всяка група имаше предварително резервирани маси. Храната беше шведска маса, изключително изобилна, изключително разнообразна. Само напитките си поръчваш отделно на сервитьорите. Бяхме близо до оркестъра. Танцувахме до отмаляване. Симеон се бе погрижил да донесе и български хора, които пуснаха в наша чест,когато настъпи 12 часа българско време (11 часа местно). Независимо че беше рано, ние, българите, се чукнахме и си пожелахме хубавите пожелания един на друг. Единият от шофьорите, изпаднал в носталгия, се приближи до Мария и каза: "Никога недей да празнуваш Нова година извън България. Никога. Аз имам двама сина, единият е колкото теб..." - очите му се насълзиха. Мария мило му се усмихна.
   Зареждаха масите с нови и нови лакомства. Когато започнаха да дават сладолед, се образуваха опашки. Божествен беше, наистина. След това загасиха всички лампи и внесоха количката със специалната торта, украсена с бенгалски огньове и надпис: "2009". Отново се образуваха опашки за тортата, но после сервитьорите разнесоха на всички по масите.Тортата беше толкова много, че накрая остана на всички по чиниите.
   "Късната закуска" обявена за следващия ден, всъщност се оказа, че е до 10 часа, така че не можахме да се наспим. За този ден беше предвидена "свободна програма". Никъде не можахме да отидем с Мария. Валеше проливен дъжд, вятърът превиваше огромните палми, знамената пред хотела плющяха разкъсани... Гларуси, накокошинени, бяха накацали в редичка на покрива на отсрещния хотел. Какво можехме да правим, освен да си доспим. След това отидох на интернета в съседния хотел - доста скъп между впрочем, около 10 лв на час. Затова пък басейнът с морска вода беше безплатен. След страхотното преяждане, все пак намерих начин да се раздвижа с плуване.

© Електронно списание LiterNet, 22.02.2010, № 2 (123)