ПРИКАЗКА ЗА ГОЛИТЕ ЦАРЕ, ГОЛИЯ НАРОД

И ГОЛИЯ ПАТРИОТИЗЪМ

Nemo patriam quia magna est amat sed quia sua.  

          Може да се каже, че всичко започнало в някакъв далечен ден преди около 1400 години, когато един баща, в земите някъде на север от Кавказ, повикал синовете си до смъртния си одър и нагледно, и логично, с наръч съчки им доказал, че ще бъдат по-силни, ако останат заедно, защото "Съединението прави силата". И те, по традиция, за добро или за лошо, като истински "добри" синове, направили точно обратното - разделили се. Яхнали дребничките си, бързи коне, развели конските опашки, плюли им на копитата и тръгнали по света - всеки в своя посока. Единият от тях, знаем кой - нашият прадядо, Аспарух -  спрял племето си в ъгъла между делтата на Дунав и Понтос Евксинос. А там живеели вече едни племена, казват - едри, силни, синеоки, трудолюбиви и добродушни, които пък от своя страна заварили земите заселени от други -  коренните жители на тези земи. Омешали кръвта си всички тези - воинстващи варвари българи, трудолюбиви и добродушни славяни и наследниците на древни, аристократични траки и от тази мешАвица се родил народ. Нашия. На този географски кръстопът, на границата между Европа и Азия, този народ създал държава - нашата. И като естествена последица от ветровитото й географско местоположение - с бурна история. Защото все нечие око гледало към нея и нечии апетити все точели зъби към това парче земя, което имало стратегическо и затова опасно местоположение, и в чиито недра нямало огромни богатства от нищо. Имало само плодородна земя, красиви, гористи планини, пълноводни реки, море и древна история. И народ, сплав от няколко племена, всяко от които оставило в кръвта му своите положителни, но и своите отрицателни гени, които кодирали неговата народопсихология. "Народопсихология"... една значима наука, в чиито корени се крият заровени отговорите на доста важни въпроси от нашето настояще.

          Този народ нямал друг избор, освен да живее от това, което има - земя, гори, вода, море и небе. Земята го хранела, горите го топлели, по море и по суша разменял с другите онова, което има. Водите, които пиел и въздуха, който дишал тогава, все още още били чисти.  Справял се доста добре векове наред, защото от онази многоплеменна сплав се родили и умни, и смели царе, и добри водачи. Справял се, докато не го заляло селджукското море и не го притиснало ислямското коляно. Прецапали безбройните османски орди Босфора, спуснали над него да виси ятагана, стиснал султана митницата между Европа и Азия в юмрука си, но все пак спрели точно тук, по нашите земи, за да я пазят. Избили аристокрацията българска и сторили от народа роб, който смазвали с данъци, налози и ангария. Тогава пет века колелото на историята на този народ зациклила и той само оцелявал. Но бил жилав и се справил - оцелял. Преживял своя Ренесанс. Докато, все пак и въпреки всичко, след 500 години, след един април, в края на ХІХ век, когато изпищял кански и бил зверски посечен, се оказал отново свободен и започнал да строи отново държава. Трудно, защото бил сринат, ограбен и беден. Но тогава все още поне бил облечен. В скромни, но чистички дрехи - в своето трудолюбие, честност, почтеност, гостоприемство  и една огромна толерантност. Може би съвсем естествено, поради разнородната кръв, която течала в собствените му вени, но нашия измъчен народ прозрял нещо много важно - че  хората са братя, защото са деца на една и съща земя -  онази, в която всички се връщат, когато извървят пътя си. А братята трябва да се обичат. Без значение на вероизповедание, племенен произход, или цвят на кожата. Велико прозрение, до което някои народи и до днес все още не са стигнали.

          Изправили се българите и рамо до рамо с останалите по земите ни турци, арменци и евреи, започнали да строят нова и модерна България. Построили си Народно събрание и му сложили за венец оная мъдрост, в неизпълнение на която прадедите ни се озовали на тази територия. Приели си Конституция и си направили царство. Строили държавните ни мъже и, макар и трудно, се справяли не лошо. По това време измъчения ни, но все още помнещ Априлските кланета народ, разтворил обятията си и прегърнал хилядите арменци, избягали изпод кървавия турски ятаган от своята поругана майчица Армения. Съвсем младата ни държавица станала тяхна втора майка, а народът ни извършил едно дело, с което може да се гордее всеки български патриот по всяко време. После  някой решил да си направи Първа световна "шега", в която нашият цар-шегаджия ни набутал на страната на ония, които не се смеят, а плачат последни и от която родината ни излязла без загуба на битка, но със загуба на много мъже и пооръфана оттук-оттам. След това се развилнял урагана "Кафявата чума", подпалил се за втори път Света, избити били в битките милиони хора, други милиони изгорели в газовите камери по съвсем "простата" причина, че не принадлежат към арийската раса на подпалвачите. Тогава нашият народ извършил едно от най-благородните си дела, с което всеки българин с основание може да е горд навсякъде по света - той направил нещо, което никой друг народ не направил - с един цар, в чиито вени течала арийска кръв от най-чиста проба, спасил от газовите камери своите братя-евреи. Когато пожарът най-после бил угасен, победителите хванали големите ножици и смело отново прекроили света според своите интереси от позицията на силата. И тъй като нашата малка, и все още млада, 70-годишна държавица не представлявала интерес за алчните за богатства Велики кроячи, защото в нея нямало нищо, а те отдавна, така или иначе, държали Турция, тя попаднала в оная част на Европа, където едни "романтични" експериментатори още от октомври 1917 г. провеждали Велик червен експеримент на тема - "Как да осъществиш идеите на Христос, докато ги отричаш, без да си ги разбрал". Защо бил точно червен този експеримент, а не някакъв друг цвят? Защото бил червен като цвета на кръвта на загиналите в него милиони хора, което се налагало поради несъгласието им и поради патологичната кръвожадност на Диктаторите на пролетариата, а лозунга, под който се провеждал бил "Шаг вперед, два шага назад". Опитайте с тази стъпка да стигнете до някаква цел и ще разберете дали се приближавате, или се отдалечавате от нея. А целта била съвсем християнска и наистина красива - светлото бъдеще в рая, където всеки ще дава според възможностите си, а ще получава според потребностите си. Само че никой не питал ошашавения от световните шеги народ иска ли, или не иска да стигне до това бъдеще точно с тази петилетна стъпка, с която за 5 години се изминават -5, тъй като движението е назад. От него се искало просто  да участва в експеримента с цялото си сърце и душа. И да забрави, че "потребностите" на всеки са едно по-разтегливо и от ластик понятие и най-често са обратно пропорционални на възможностите, което само по себе си обрича на невъзможност да се напълни оня склад, от който ще се получават благата.

          Тогава през земите ни, както повелявала кройката от Ялта и Техеран, преминала една братска Червена армия, след която един невръстен цар-чужденец с арийска кръв и българска корона бил прогонен от царството си и на негово място на трона се възцарили Червените царе. Те били от работническо-селско-лъжливо-овчарски произход, който бил задължителен за всички Велики експериментатори и по тази причина, пък и поради причина на принадлежността им към Червения експеримент, цвета на кръвта им нямала нищо общо със синия цвят на кръвта на благородниците по цял свят и пак по същата причина си били голи по наследство. След като се възцарили, те избили де що има останал след няколко погрома мислещ българин, а онези, които не искали да участват с цялото си сърце и душа в експеримента, били изпращани от голите царе, където им е мястото - да доказват на Свети Петър, че вече са били в ада в Белене и по други места. Кооперирали земицата т.е. дръпнали я доброзорно от ръцете на селянина и ги оставили празни. Така го превърнали в работник и той поел масово към фабриките и заводите из градовете. Те вече били национализирани от голите царе и стопаните им ("ония  омразни капиталисти") били избити и интернирани, а собствеността им превърната за благото на народа в обща. С тези две действия - кооперирането на земята и национализацията на собствеността, превръщайки ги в колективна т. е. в ничия собственост с партийно управление  - те изкоренили заинтересованността на трудовия човек от резултатите на неговия труд и така съблекли неговата първа дреха - трудолюбието. Тогава се заели със следващата - отрекли по техни си партийни съображения църквата, обявили свещениците за врагове и всеки, който се доближи до тях - също. Така съблекли и втората му дреха - любовта към ближния, украсена и с други християнски добродетели. За да съблекат третата - честността и почтеността, и да въведат системата на шуро-баджинащината и връзките - не се напрягали много, защото личният им пример бил достатъчен за народа, който се юрнал да им подражава. Тези действия на червените царе по събличането на народа, заедно с предателството на един български светец-лъв с цървули и потури, убийството на един от най-добрите зидари на държавата ни, и на един Голям Щастливец, дръзнал да изрисува бъдещия си убиец откъм задната му страна, която всъщност била лицева, както и други още срамни предателства, убийства и погроми, за съжаление не са факти, с които всеки патриот може да се гордее. Но е по-добре "да си кажем кривиците, байно, защото...", както беше казал същия български, непризнат от църквата, светец Левски. Защото... ако по-често си ги казвахме, вместо да ги замазваме, може би сега нямаше да сме на този гол хал.

          Минали около 45 години, докато траял червения експеримент, през които години червените царе успяли да се научат да четат -  основно Маркс и Ленин -  и да пишат - основно доклади, директиви, тезиси и обещания. Но поради синия цвят на мастилото, с което пишели, те си повярвали, че кръвта им е синя и че са истински благородници. Затова им трябвало съответно собственост. Като се провалили с девиза "Работнически дела, дела и пак дела!", преминали на следващия етап на експеримента "Думата стига". И Червения експеримент преминал в своя син период. Върнали на селянина, който вече не бил селянин, а някакъв неопределен социален хибрид, земята, с която той, естествено, вече бил забравил какво точно се прави, защото си живеел безметежно полусъблечен в панелката на километри от нея. Приватизирали си подмасово отново фабриките и заводите и станали почти като ония "омразни капиталисти", ама не съвсем, защото никъде не били учили какво  значи да си собственик-капиталист. Затова тяхната основна грижа на стопани била да  спрат средствата за производство да произвеждат окончателно каквото и да било, разпродавайки на търгове и активите, и пасивите им, и превръщайки ги в хотели на онова някога чисто и красиво крайбрежие на онова Черно море, което не било вече чисто и красиво, а замърсено и гъсто населено или по други туристичски места, където се очаквал наплив на туристи и валута.   И в името на частната си благородна кауза на благородници, продължили Голямото ограбване на народа си т.е. събличането на единствената му, последна   ризка - някой и друг останал тук-таме из дюшеци и буркани бял лев за черни дни, също всички налични банкови трезори, а също и благотворителните помощи под формата на разни фондове, които "състрадателната" Стара Европа отделяла от немай къде, за да помага, с надеждата тези голи хора дето я нападнали, бягайки от светлото си бъдеще, дано да вземат да се спрат.

          Тези действия, с които колектива от червени и сини български царе, царували през последните 60 години осъществили цялостното събличане на народа, а също и други още срамни предателства от историята ни не са факти, с които всеки патриот може да се гордее.

          "Никой не обича родината си, защото е голяма, а защото е негова." Така звучи оная сентенция на български. И е вярна. Но онези, които все още "страдат" от патриотизъм знаят, че да обичаш родината и да обичаш държавата са две различни неща. И когато голите царе направят от една хубава и добра родина, гола и зла мащеха на голи деца, то патриотизма остава като тях и като народа им - гол. За разлика от царската голотия, която е срамна и народната голотия, която е жалка, патриотизмът не е срамен. Дори когато е гол. Само че голия патриотизъм може да изхрани до един момент илюзиите на голи царе и гол народ. Голи! Първите по наследство и независимо от цвета на кръвта им и партийната им принадлежност, и главно поради липса на патриотизъм в трезора на ценностната им система, а народа гол - защото голите му царе са окрали всичките му ризи, за да ги продадат за злато, с което да напълнят трезорите на чуждите банки и да се облекат с дрехи от световните бутици, които въпреки всичко не могат да скрият голотиите и срамотиите им. Срамотиите на всичките тези наши "царе", които се опитват да прикрият задниците си с дрехата на колективната безотговорност и които съчка по съчка счупиха оня наръч, който трябваше да държат единен, за да бъде силен. И съчките изгоряха - и онези в държавата, и другите по света. Сега са само сива пепел от един гол народ, с голи царе и гол патриотизъм, над чието бъдещо съществуване виси една голяма гола въпросителна.

          Всеки народ има своята народопсихология и съответно си заслужава съдбата. Но повярвайте, да размахваш гол, голия си патриотизъм, можеш колкото си искаш пред други голи, но да го правиш пред някои добре облечени, които виждат отвсякъде срамната голотия на "patria"-та ти, е действие твърде неуместно и непонятно за тях и не намира място за уважение и разбиране в душите им. Защото техните царе са облечени в закони. На нашите не им стиска да облекат такава дреха. Защото тя наистина притиска, когато на някого липсват патриотизъм и разни други християнски и общочовешки добродетели, от които те са партийно-наследствено оперирани. И тогава, когато зад гърба му стоят голи царе и гол народ, българския патриот с голия си патриотизъм прилича по-скоро на оня герой на Големия Щастливец, който с гордост се бие в косматите гърди и вика: "Булгар!Булгааар!".