22.04.2015 г., 16:45 ч.

За нуждата от основно преразглеждане на българския произход 

  Журналистика » Политически статии
2338 0 0
27 мин за четене

Отдавна не съм писал тук, тъй като се занимавах с друг проект - търсенето на истината за българския произход (най-общо казано). Настоящата статия е във връзка с излязлата през 2013 г.  моя книга "Корените на българския произход. Българското име - І", затова ще опиша накратко за какво се говори в нея. Както личи и от заглавието, разглеждат се въпросите относно българския произход и българския етноним, които и до днес не са изяснени, въпреки столетните спорове и множество теории. В тези теории по принцип се изхожда от неоснованото на сериозни аргументи предположение, че българите създали държавата ни, са били нещо различно от нас, днешните българи. Поради това, за тях е измислено названието (пра)българи, а етнонимът „българи”, е „тълкуван” чрез всякакви езици, само не и чрез български.
Ако се подходи обаче без предубеждение към историческите свидетелства и факти, се оказва, че българският произход и етноним се обясняват напълно чрез съвременните български език, народни обичаи, социално устройство и стопански живот. Нещо повече – и другите етноними с които са наричани българите, имат същите първични и производни значения, като и те намират опора в езика ни. И всички те са индоевропейски, имащи паралели при старите развити цивилизации. Такива, като хуни (хони), готи, саклаби и т.н. От всичко това следва, че днешните българи, са преки потомци на старите. При това българските език и характерни особености също намират паралели при стари цивилизации и народи, което потвърждава подобни сведения, давани за тях в някои от историческите хроники.
Първата глава на книгата е посветена на някои примери за приемствеността на старите български език и митологични представи с днешните, както и на илюстриране на древните особености в езика ни, присъстващи при старите цивилизации. Тези черти дават начална представа за старостта и същността на българските език и народ. Във втората глава се разглежда конкретно смисълът на основния и паралелните български етноними, даващи представа и за българския произход. Разгледани са техните първични и социални значения, въплътени алегорично в материални, знакови и словесни символи, които изрично са отбелязани в хрониките като български особености и характерни черти. Свързани с етнонима са например българските гербове с изобразен върху тях бик, носенето на чумбас / перчин (кичур коса или плитка) и др. под. Прабългарските особености напълно съвпадат и с днешните ни народни традиции.

 

А ето и статията, за която ще ми бъдат интересни мненията на прочелите я. Не си правя илюзии, че ще се хареса на всички, но съм се стремял да се придържам към историческите факти и истина. Затова тя се състои предимно от цитати. Опитал съм се най-общо да очертая много важният въпрос, по какъв начин е \"правена\" историята ни. И защо в нея умишлено са премълчани или изопачени съществени факти относно българския произход. Тъй като без изясняването на тези въпроси, няма как да бъде изяснена истината за българския произход, етническа и културна принадлежност.


 

 

ЗА НУЖДАТА ОТ ОСНОВНО ПРЕРАЗГЛЕЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ПРОИЗХОД

 

 

Българите са българи, а не турци,

не татари, не фини, не хуни, не чуваши,

не славяни, а по своя произход те при-

надлежат към най-древните доиндо-

европейски народи... заедно с шумери-

те, иберите и италиките.

акад. Николай Державин

 

 

След излизането от печат и започване на разпространението на книгата се оказа, че няма достатъчна яснота относно някои разглеждани и доказвани в нея становища. Защото те въпреки че се опират на историческите извори, факти и логика, не съвпадат с остарелите разбирания за (пра)българите и произхода им. Затова ще се опитам накратко доизясня някои от тези предварителни въпроси.

Ще се спра основно на два важни въпроса. Първият се отнася до нуждата от ново разглеждане на българските произход и етноним. Вторият се отнася до основателността на изводите, следващи от историческите сведения и факти, относно български сходства с древните народи. Подобни сходства вече са били посочвани нееднократно от различни историци, обективно изследващи българската история, така че не са нещо ново. Проблемът е, че изводите на тези историци не са цитирани често, поради което са неизвестни на широката аудитория (те умишлено са премълчавани от българските недоброжелатели; вж. за тях по-долу, в т. 1).

1. На пръв поглед ново изследване на българските произход и етноним като че ли е излишно, тъй като те са били многократно разглеждани от историците и по тях като че ли няма какво да се каже повече. На практика обаче това съвсем не е така,

защото и до днес те не са еднозначно изяснени. Въпреки тоновете хартия изхабена от многото изследователи на тези въпроси, загадките на българските произход и етноним продължават да стоят. И то не толкова поради обективна липса на достатъчно сведения, колкото поради редица субективни обстоятелства, свързани с превратната българска исторически съдба. Причина за този субективизъм и пристрастност в историческите изследвания, са политическите и национални интереси и доктрини на чужди народи, чиито представители са били първите български историци след Освобождението. Те създават школи от български историци, които са техни последователи. Така че вместо да отслабва с течение на времето, тази тенденция на изопачаване на историята ни все повече се засилва, като стига връхната си точка по времето на т. нар. „социализъм”. Едва след падането на Стената и демократизирането на България, стана възможно да се изразяват различни от „правилните” постановки, налага-ни от политизирани и контролирани отвън институти и историци. Разбира се, не всички историци са се поддавали на тези внушения (но те са имали проблеми във всяко отношение).

За съжаление обаче, Стената в съзнанието на немалко възпитавани по онова време хора, все още си стои. Някои от тях са възприели внушените им неистини като догма, вяра и религия, така че никакви аргументи или факти не са в състояние да ги убедят в нещо друго. Независимо колко добри за българите са истинските факти и колко унизителни са старите лъжи. Такова поведение е трудно разбираемо, ако се търси истината, а не се преследват други цели. Защото би трябвало при изводите си да се опираме единствено на фактите и разума. А не на “тълкуванията” на някой политизиран “учен”, опитващ се да ни внуши, че това което виждаме, всъщност не е това, което виждаме.

В края на краищата, изопачаването на българската история е засвидетелствано и описано от видни български историци, кои-то са били свидетели на извращаването на историческата истина. Цитирам по-долу и написаното от тях, за да се види колко малко знаем за историята и произхода си. И да се разбере колко неверни и не почиващи на никакви доказателства, са налаганите от твърде отдавна пропагандни клишета, представяни ни

доскоро като безспорни и изначални „истини” за българския произход.

По повод умишленото изопачаване на историята ни, известният историк проф. Петър Добрев цитира един от най-авторитетните български историци, проф. Петър Коледаров, който е бил непосредствен свидетел на този процес: Малко преди да си отиде от този свят, проф. Петър Коледаров – един от най-ерудираните български историци на нашето съвремие – систематизира в специална статия всички погрешни теории и хипотези, които са вредили на българска-та история през последния век (ХХ в.). Оказа се, че такива отровителни измислици е имало у нас в преголямо изобилие през целия период от Освобождението, та чак до наши дни, вследствие на което българските учебници по история са за-мърсени от толкова много неточности и други порочности, че ако ги съберем на едно място, ще се получи дълга и черна влакова композиция…

Над всички тези погрешни и вредящи на българската история моменти, проф. Коледаров работи дълги години и дори в трудните условия на тесногръдата, но всепроникваща историческа цензура, успя да ги оповести в своите статии и монографии.

Той беше първият учен, който смело сложи пръст в раната и посочи главния корен на злото в нашата ранна история - механичното подражателство на погрешни чужди идеи, насо-чени не към разкриване на истината за българите, а към нейното користно объркване и замъгляване.

За съжаление обаче, неговата блестяща и откровена последна статия, която можеше да стане една програмна платформа за бързо изкореняване на недъзите на българската историческа наука, не можа да намери място в централните исторически издания. Причината за това беше както преждевременната смърт на автора…, така и силният казионен дух на българските университетски среди, насаждан в тече-ние на много десетилетия и сковаващ всеки опит да се отстранят системно повтаряните и дълбоко вкоренени както в научната, така и в учебната литература нелепи грешки. Пря-

ката ангажираност на тези среди към създадените в недалечното минало недъгави учебници и безпомощни „помагала”, поражда един доста куриозен инстинкт за самосъхранение, който се изразява за съжаление не в съхранение на историческите истини, а в колективното опазване на отпечатаните в милионни тиражи заблуди, безсмислици и лъжи… Ето какво четем в това най-силно изстрадано и най-дълго писано духов-но послание към българския читател, събрало в себе си плода и мъката на цял един научен живот:

В някогашния социалистически лагер действаха специални комисии от „надеждни” български и от съответните „нарднодемократични” страни историци. Те съгласуваха представянето на събития и процеси, за да се премълчават неприятните факти и страници от общото минало. Никога обаче решенията не биваха в полза на българите, а тъкмо обратното – за тяхна сметка. Твърде поучителен е примерът с Македонския въпрос, който се разглеждаше като резултат от „шовинистичните стремежи на българите” и се признаваше съществуването на отделен македонки език. Нещо повече – за улесняването на кремлинската балканска политика, почиваща на плана да се създаде социалистическа федерация на полуострова, бе обявено съществуване на тракийска и добруджанска нация, разроени пак от българската нация… Главна-та задача на тази комисия от историци бе да закрият съществуващи и неблагоприятстващи факти, особено ако са свързани с ролята и участието на Русия…

Началото на тази практика може да се отнесе още преди Освобождението и да се свърже с видния наш историк проф. Марин С. Дринов – един типичен пример за съчетаване на искрено родолюбие със заслепената преданост на старите русофили… Същият историк остави като наследство на историографията още една погрешна теза, която вече в продължение на повече от столетие ни отклонява от една от най-важните истини за прабългарите: техният брой, произход и отношение към славяните, а оттам и от правилното разрешение на въпросите за основите, върху които са почивали образуваните от тях държава и народност, т.е. етногенезиса на българите като нация. Началото и обяснението на заблудата следва да се отнесе към времето, когато славянофилите в Русия започнали най-после кампанията си в защита на „братята българи”, страдалци под игото на султана. Изпърво сред руската общественост се надига негодувание…защото дунавските не могли да се различават от волжките (които са мюсулмани; П.В.). С авторитета си проф. Дринов лесно разсеял възникналото недоразумение с твърдението, че Аспаруховите българи били една незначителна „орда”, скоро за-губила добитото с насилие господство над славяните, които вземат връх и поради това съвременният българин бил „еднокръвен брат на славянското семейство”…

Незадоволително и в погрешна посока е потърсено и решението на въпроса за произхода и прародината на прабългари-те, както и за обхвата и местоположението на техните държавни образувания преди достигането на Долни Дунав от Аспарух…

До края на ХІV в., когато българите падат под османско иго, етническата им цялост се запазва на юг от Карпатите, междата на гористата и гористо-степна област в Долни Днепър и Северозападното Черноморие, както и в пространството до Черно, Бяло и Адриатическо море, независимо, че сред тях в днешната Албания, Епир и Тесалия се заселват чужди етнически групи… (проф. Петър Коледаров, „Горко на побеждаваните”, в. Учителско дело, бр. 9, 10, 11, 4-18 ІІІ, 1992).

Същият предубеден подход по историческите въпроси, остро критикува и описва проф. Асен Чилингиров. Дори и учени, които спазват по принцип наложените ограничения и постулати, като проф. В. Бешевлиев, не могат да не посочат очевидните несъответствия на изказваните тези за българския произход, с изворите и фактите (цитиран е в книгата).

Смисълът на контрола върху историята, ясно е посочен от Джордж Оруел („1984”): Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира настоящето, контролира миналото.

Така че причината за тези фалшификации е много проста – да бъдат подчинени българите, да се смачка самочувствието им като българи. Да се внуши срам от предците им, набеждавани за примитивни и некултурни, за да се отрекат потомците им от тях и да забравят произхода си. Нищо ново под слънцето – същото са правили някога и гърците, по повод на което Паисий написа своята История. Тогава българите му повярваха и оцеляха като народ. Същото би трябвало да направят и потомците им днес, ако искат да оцелеят като наследници на народ и култура, чиито произход достига дълбините на човешката история.

2. Другият въпрос на който ще се спра, е доколко са възможни и закономерни българските паралели със старите цивилизации, посочвани на много места в книгата. По този повод отново ще цитирам уважавани историци, стигнали до подобни заключения, въз основа на собствените си проучвания за българите.

Вече стана дума за изопачаването на историческата истина от руските и „съветски” историци в полза на панславистките и руски интереси. Този политически внушен ограничителен подход обаче, не е бил присъщ на всичките руски и съветски историци. Прилаган е и обективен подход при изследването на българския произход от някои учени, като руския историк академик Николай С. Державин. Както и от други негови руски колеги, които потвърждават изводите му, опирайки се и на собствените си проучвания. Въз основата на палеолингвистичен анализ, в книгата си История на България (т. І, Славиздат, 1946) Н. Державин стига до заключението, че: българите... принадлежат към най-древните доиндоевропейски народи. В този смисъл той смята, че корените на българската етногенеза, стигат до далечното доиндоевропейско минало, заедно с шумери, ибери и италики (вж. цитата по-горе; за такива паралели наистина има множество примери, и то не само езикови, както се вижда от примерите, посочени в книгата). Такъв доиндоевропейски произход обяснява не само българските паралели със старите цивилизации, но и причината български думи да се откриват едновременно при различни индоевропейски народи (които са наследници на доиндоевропейците). В този смисъл, би трябвало да се търсят заемки от българския в по-късните индоевропейски езици, а не обратното, както се прави най-често днес. За което има достатъчно практически основания, както ще видим в книгата.

Също толкова древен произход има още една българска езикова особеност – аналитичността на езика. Тя отдавна се обсъжда от езиковеди и историци, които все се опитват, но никак не могат да й намерят разумно обяснение. А тя коренно отличава българския, от останалите „славянски“ езици. В тази връзка, най-логични са предположенията на акад. Державин, който я смята за древна, а не за новопридобита черта на българските говори. С други думи преходът от синтетизъм към аналитизъм при тях, се е извършил в много старо време (ако изобщо може да се приеме тезата за първичност на синтетичните езици и преминаването им в аналитични). Примери за паралели на българския аналитизъм и предлози с древните езици, са посочени в книгата.

Ще цитирам по този повод и разсъжденията на руския езиковед С. Б. Бернщайн относно българския аналитизъм и други езикови особености, във връзка с изследването му на влахобългарските грамоти от ХІV – ХV в. (примерите илюстриращи изводите му, са поместени в книгата му): Аналитичният строй... на съвременния български език, от отдавна е привличал към себе си вниманието на изследователите. Много лингвисти са предполагали, че преходът от синтетичен към аналитичен тип склонение е бил предизвикан от фонетични процеси в окончанията, които са довели до съвпадение, а впоследствие и до смесване на различните падежни окончания. Други са от-давали предпочитание на влиянието на този етнически и езиков субстрат, от който са възникнали съвременните балкански народи и техните езици. Накрая... в 1945 г., академик Н. С. Державин изказа мисълта, че аналитичния тип на новобългарския език се явява негова а р х а и ч н а черта, а не представлява преход от синтетизъм към аналитизъм: „В сравнение с руския език, съвременният български език се отличава с архаичността на своите лексикален състав и граматичен строй. Той не познава например склоненията, т. е. измененията на думите по падеж, и за изразяване на падежните отношения, се ползват различни предлози“ (ИБ). При съвременното състояние на науката за българския език, въпросът за неговия аналитизъм не може да бъде решен окончателно. Необходими са издирвания и нови материали. Обаче може смело да се твърди, че фонетичните процеси не са изиграли тази роля в историята на склонението, каквато са им придавали Милетич, Цонев и други, и че аналитичният строй е характеризирал българските говори от дълбока древност. Още в 1869 г. В. И. Лимански посочи, че древно-българските говори би трябвало да се отличават със значителна раздробеност. Солунския говор е представлявал само един от говорите на този език, отличаващ се от говорите на Североизточна България: „С една ду-ма, невероятно е, че наречието на което са говорели солунците... е било съвършено еднакво с наречието, господстващо при българския двор на Борис и покровителя на славянската писменост, цар Симеон.“ По-нататъшните изследвания все повече и повече потвърждават предположенията на руския славист. Така, изучаването на чергедските молитви показа, че народните говори на североизточна България през втората половина на ХІІІ век, са притежавали най-важните особености на „новобългарския“ език, в това число и неговия аналитизъм. Изследването на влашките грамоти от ХІV - ХV в. потвърждава съвсем същото и по отношение на славянските говори във Влахия от ХІV - ХV век. Книжовният език в България е бил много консервативен, но даже паметниците на средновековната писменост понякога свидетелстват, че родният език на писателя е бил много далече от писмения език, което се изразява между другото и в грешната употреба на падежните окончания. Отделни примери за подобни грешни изписвания, са указани от нас в пета глава… (Разыскания в области болгарской исторической диалектологии, Том I, Язык валашских грамот XIV – XV веков, С. Б. Бернштейн; изд. АН СССР, Институт славяно-ведения, Москва-Ленинград, 1948).

По-нататък авторът цитира и др. езиковеди, споделящи горните възгледи. Аналитизмът в някои старобългарски паметници е отбеля-зан и от български езиковеди като Ст. Младенов, който по повод изследването на Боянския надпис от ХІІІ в. признава, че по това време аналитизмът на езика вече е бил достатъчно силен (макар той по принцип да е на мнение, че става дума за преход от синтетизъм към аналитизъм; Значението на Боянския надпис за българската езикова история; Годишник на СУ, XXXI, 10, 1935).

Не по-малко важен обаче е въпросът за произхода на българските езикови особености и причините за тях. Според Державин, възможен отговор е влиянието на древно-балканските тракоилирийски езици. Това не е невъзможно, но може да бъде само предположение, доколкото няма сведения за граматиката на тези езици, а само за известен брой думи, записани в различни извори. Дадените обаче в настоящата книга паралели с други древни езици съществуват реално и са напълно доказуеми.

Край на крехките проблясъци на руско-съветската обективност към българите, слага Й. В. Сталин. По този повод отново накратко ще се върна на въпроса за фалшификациите. През 1950 г. Сталин решава да се самопровъзгласи за езиковед, за да „разгроми” научната теория на езиковеда Н. Мар (търсещ зависимости при развитието на народа и езика). След което започва да дава задължителни указания за начина на определянето на произхода и езика на народите. Задължителните за подчинени-те на Москва български историци нови постановки за българския произход, са описани от проф. Христо Христов в статията му Върху някои проблеми на българската историческа наука (сп. Исторически преглед, год. ІХ, София, 1953, кн. VІ). Тя е написана в присъщия тогава на българската историческа наука политизиран стил, който не се нуждае от коментар. Той обаче е свидетелство за изначалната ненаучност на подхода, въз основа на който са възприети постановките за българския произход. Същите основани на произволни твърдения политизирани измислици, ни се представят под различни форми и до днес, като едва ли не доказани и единствено правилни научни „истини”:

На първо място трудът на И. В. Сталин „Марксизмът и въпросите на езикознанието“ (1950 г.) даде възможност на българските историци да се освободят от влиянието на нена-учните, антимарксистки „теории“ на Н. Я. Map и неговите „ученици“...

В числото на най-важните проблеми на българската история, които след излизането на труда на Й. В. Сталин… получиха правилна постановка и възможност за научно разрешаване, на първо място стои въпросът за произхода на българския народ и за създаването на българския език, а във връзка с това и въпросът за образуването на българската държава…

…в своите съчинения повечето буржоазни историографи прокарваха антиславянски и шовинистични концепции (като) всячески се стараеха да омаловажат ролята и участието на славяните в образуването на българската държава и в развитието на българската култура.

След 9 септември 1944 г. в историческата наука бяха направени сериозни опити за разрешаване на въпроса за произхода на българския народ и за създаването на българския език, а във връзка с това и на въпроса за образуването на българска-та държава. За съжаление обаче голяма част от тези опити изхождаха от позициите на маризма. Това се отнася главно до някои изследвания на акад. Державин… Придържайки се към теорията на Н. Я. Map за единството на етногенезиса и глотогенезиса и за стадиалното развитие на народите и езиците, акад. Державин считаше, че… славянобългарите са един нов етап (стадий) в развитието на траките, а славянобългарският език – нов етап в развитието на тракийския език (тук става дума конкретно за българите и българския аналитичен език, а не за „славяните”, за което вече стана дума по-горе; П. В.).

След публикуването на труда на Й. В. Сталин… въпросът за произхода на българския народ и създаването на българския език получи възможност за правилно, научно изясняване…

След заселването си на Балканския полуостров славянските племена били в навечерието на образуването на държава. Процесът на класообразуването у тях се развивал извънредно бързо. Старите рамки на родовия строй били разрушени. Поя-вила се нужда от образуването на държава. Тя била създаде-на в последната четвърт на VIІ в. и в лицето на т. нар. съюз на седемте славянски племена, или колена, имала своята първа организационна форма…

В същото това време на Балканския полуостров идват прабългарите на Аспарух. Тяхната роля пpи настаняването им на полуострова се свеждала до укрепване на създадената или създаващата се славянска държава. Прабългарите съвсем не са играли роля на „държавотворен фактор“. В своето обществено-икономическо развитие те се намирали на същата степен на развитие както славяните и в сравнение с тях представлявали незначително малцинство. Това се вижда най-добре от изчезването на прабългарския език, който при заселването на прабългарите се кръстосал с езика на многобройното славянско население и постепенно изчезнал, без да остави никакви особени следи в днешния български език (тази постановка противоречи логически на обективния факт на аналитичност на българския език, свързана дори и с цитираната по-долу концепция на Сталин; П. В.).

При кръстосването – пише И. В Сталин – един от езици-те обикновено излиза победител, запазва своя граматически строеж, запазва своя основен речников фонд и продължава да се развява по вътрешните закони на своето развитие, а други-ят език губи постепенно своето качество и постепенно отмира.“ (ако се следва тази концепция, то именно българският аналитичен език е запазил граматичния си строеж и основния си речников фонд до днес, като е продължил да се развива според вътрешните си закони и т. н.; П. В.).

Така станало и при образуването на българския език. В случая решаваща роля изиграл езикът на славяните, който при кръстосването излязъл победител над прабългарския език и над езика на завареното тракийско население. Езикът на пра-българите заедно с претопяването им в славянското море постепенно изчезнал. Oт него днес са останали не повече от 15-20 думи, от които половината са спорни (Ето откъде и откога произлиза тази фраза, цитирана буквално и до днес). Същото станало и с езика на завареното тракийско население…    

При това положение в светлината на труда на И. В. Сталин… пред българската историческа наука стои като основна задача провеждането на… непримирима критика на всички извращения и фалшификации, създадени от буржоазната историография за ролята на славяните в началния период на българската история. Необходимо е решително и завинаги да се скъса с „теориите” за приоритета на прабългарите при образуване на българската държава и при създаване на българската култура…

От написаното в статията ясно се виждат посоката и целта на „правилното” изясняване на българския произход. Цялата заслуга за създаването и развитието на българската държава и за нейните културни постижения, ТРЯБВА да се припише на „славяните” (т. е. склавите), които били „море” и се развили „извънредно бързо”. Българите ТРЯБВА да са малобройни и бавноразвиващи, като те не са държавотворен фактор, а играят второстепенна роля на подпора, крепяща „славянската” държава. Всичко останало в постановките за българския произход, е следствие от тези задължителни основополагащи „правилни” виждания (не могат да се нарекат принципи, защото не са основани на наука и логика). Наред с многото противоречия с изворите, този възглед не може да обясни дори само това, защо държавата не приема името на държавотворните „славяни”, а е наречена на недържавотворните малобройни бавноразвиващи българи. Но тези противоречия никак не притесняват корифеите на „правилната” историческа (анти)наука. Все пак по-късно някои от очевидните противоречия са били позагладени, но като цяло историята ни все още продължава да се опира и да се изгражда върху същите необективни и ненаучни виждания. Именно затова се нуждае от преразглеждане на самите и основи, върху които са изградени днешните й твърдения за българите, произхода и културата им.

Неделима част от „постулатите” за произхода, е въпросът за езика. Само че логическите изводи, следващи дори и от сталиновата „концепция”, са обратните на изказаните в статията, както вече посочих по-горе. Но кой ти гледа логиката – важни са „правилните” позиции. Като съблюдаването на тези позиции е под непрекъснатият всеобхватен надзор на съветските исто-рици, които следят отблизо публикациите на българските си подопечни и са винаги нащрек със своите партийно заострени критики (пак там): Голяма помощ за развитието на българската историческа наука след 9 септември 1944 г. оказват съветските историци. Тази помощ… се изразява в разработването на редица проблеми на българската история… съветските историци следят отблизо развитието на българската историческа наука и публикуват научно обосновани и партийно заострени критики и рецензии на трудове по българска история, написани от наши български историци… съветските историци помагат за развитието на българската историческа наука чрез своите посещения в нашата страна.

Връзка с българите и езика им, имат и езиковите еднаквости при балканските народи от т. нар. Балкански езиков съюз. И в този случай „славянските“, румънски и други балкански езиковеди се правят, че не забелязват очевидното (тъй като не им е изгодно) – всички тези територии в продължение на векове са владени от (пра)българите и са били в границите на България. Затова в териториите на днешна Румъния до ХVІІ – ХVІІІ в. масово населението е говорело на български, а старобългарския е бил каноничен език на румънската църква чак до ХІХ в. Така че става дума преди всичко за старобългарско езиково влияние. Но освен с балканските, съществуват български паралели и с други древни езици, така че точно с кои от тях е най-близък българския, е въпрос на много по-обстойно и по-дълбоко изследване. Достатъчно ясен е обаче фактът, че особено характерните български езикови особености, намират близки и дори буквални паралели в езиците на старите цивилизации (каквито примери са дадени в книгата).

Непредубеденият подход е бил присъщ и на някои по-стари български историци. Това казва и споменатият Петър Добрев, който констатира, че твърде рядко днес при изследване на стопанския живот на прабългарите се привличат материали свързани с древните източни цивилизации, като шумеро-акадската, асиро-вавилонската и урартската. Което в миналото не е било така:

…през 30-те години на ХХ век, някои от най-добрите български учени живо са следели новоразкриваните материали в тази област, пример за което е... статия на проф. Гаврил Кацаров (по-късния акад. Кацаров) „Българи и шумери“, (докато) в наше време... не може да се посочи, дори и една българска публикация, в която при третирането на древнобългарското стопанство да се ползват активно материали, свързани с древните източни цивилизации (Златният фонд на българската древност).

В тази връзка трябва да се отбележи, че днес отново съществува течение от професионални български историци, обективни в подхода и непредубедени в изводите. Те допускат и посочват по-различни тези за произхода и културната принадлежност на предците ни, опирайки се на всички известни сведения, включително на „неудобните“, сближаващи ни с древните цивилизации. В тази посока е мнението на проф. Георги Бакалов, който пише, че: Въз основа на несъмнено древния им произход (на българи-те; П.В.), някои автори отиват и по-далеч, като лансират смелата хипотеза за българите като родоначалници на шумерската цивилизация. След близо двадесет века престой в долина-та на Тигър и Ефрат, твърдят нейните защитници, българите-шумери преминават Кавказките проходи и се поселват в земите на древна Скития. Близостта в културата на скити, сармати и древните българи, прави допустимо подобно пред-положение… (Малко известни факти за историята на древните българи).

Така че в крайна сметка, историческа ни наука вече се отърсва от предубежденията, породени от налаганите й дълги години догми и забрани. А българските историци се връщат към необременената от чужда идеология и политика обективна българска историческа традиция. Те започват да изработват собствено българско разбиране за миналото ни, като се основават на съвкупността от всички исторически сведения. И пишат историята без предразсъдъци и комплекси от когото и да било.

Трябва да се каже обаче, че съществуват днес и историци "етапници" (както ги наричам), които приемат до известна степен или определен етап промяната на възгледите за българския произход. Причините са различни - едни поради отпадането на цензурата и невъзможността да се укриват и изопачават сведенията, под натиска на фактите се опитват да мимикрират и да предлагат хибридни теории от сорта на "виждането", че българите били индоевропейци, но върхушката им била тюркска и др. под. несъстоятелни "теории". На други историци пък, явно опитващи се да търсят истината, вероятно им пречи "калъпа", в който са вкарани в историческите факултети, така че те просто не могат да приемат по-радикални изводи, независимо от каквито и да било факти и логика. Особено относно древните черти у българите. Те обаче приемат безкритично какви ли не повърхностни "тълкувания" отнасящи се до някакви си български алтайско-китайски паралели.Така че вероятно при тях са налице принципно същите предубеждения, макар и проявяващи се в друга форма. Друга непреодолима преграда за всички тях, е внушеното им предубеждение за българския език като "славянски", разбиран като склавенски и като нещо различно от (пра)българския. Това им разбиране непрекъснато ги връща към добре познатите ни неистини за произхода на българите и "предимството" на "славяните”, за което стана дума по-горе.

Във връзка с истината относно българския произход трябва да се посочи още, че постиженията на науката и в частност на генетиката, създадоха още един безпристрастен и обективен метод за проверка на произхода, който е на практика неоспорим. Генетичните изследвания, направени на кости и зъби, взе-ти от признатите за пра-български от българските археолози и историци некрополи при с. Ножарево (VІІІ и начало на ІХ в.) и при манастира на Мостич, еднозначно свидетелстват че всички, без изключения материали, показват индоевропейска принадлежност на погребаните в тях българи. Не са открити ни-какви тюркски или други подобни гени. Това обявиха акад. Ангел Гълъбов и проф. Драга Тончева в началото на 2014 год., съобщавайки резултатите от съвременно българо-италианско изследване. Тези резултати не бяха известни по време на на-писването книгата, но те напълно подкрепят направените в нея изводи за пряк произход на днешните българи от старите (пра)българи.

Опирайки се на непредубеденото разглеждане на изворите, в книгата са посочвани множество факти, сближаващи българите с древните цивилизации. Факти, които са толкова очевидни, че при обективен подход нито е редно, нито е възможно да бъдат прескачани или замазвани, независимо от предубежденията, оценката или желанието на когото и да било. Напротив, редното и нормалното е да им се търси обяснение, вместо да се правим че ги няма. А липсата на въображение и на нови идеи, които да обясняват несъответствията между фактите и обяснението им, винаги и във всяка наука е било признак за застой и отклоняване от истината. Затова, да не бързаме да се плашим, че пристъпвайки към тайните на Древността, по този начин ще открием множество необикновени неща (П. Добрев).

 

© Пламен Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??