29.01.2015 г., 17:26 ч.

Защо „случаят в Горна Баня” не бе „случаят на Руски паметник” или как аз не стигнах до покрива си 

  Журналистика
1491 0 0
7 мин за четене

 

           Да започнем като отправна точка от нашумелия последно време „случай със стрелеца от Горна Баня” Лъчезар. Млад мъж на 35 г., висок над метър и осемдесет, 100 кг с установена диагноза шизофрения вдига на крак 20 командоса и екип от пожарникари, психолози, социални работници и медицински лица в кв. Горна Баня между 19 ч и 6 ч четвъртък срещу петък предната седмица (подробности има във всевъзможни издания и дискусии интернет, вестници и електонни медии). Въпроса е как аз можех да съм на негово място и да направя подобно зрелище за медиите, тук на ул. „Владайска”, в кооперацията в която живея и да ангажирам и създам проблеми на съседите (които си ме знаят че съм със заболяване) и на всички служби отговарящи за подобни случаи. Нека споделя че като профил на лице с диагнозата шизофрения (макар да имам и биполярно афективно разтройство - БАР, като по-точно определяща ме), като години (навършени 32), ръст (също над 180 см) и килограми (около 90 и нещо) спокойно можеше да съм аз на негово място.                  

          Толкова за приликите, обаче към този момент. Аз се лекувам като редовно ходя на прегледи със специалист, изписвам си рецепти от личната лекарка и лекарства от аптеката. Ако (както е в момента) имам нужда от поставянето на депо – мускулна инжекция, аз на всеки 2 седмици посещавам лекар и медицинска сестра ми поставя лекарството. Не по-малко полезно и важно е редовното ми участие в групови занимания за взаимна подкрепа където да получавам коректив за поведението и състоянието си от хора запознати с проблема ми и адекватни като отношение и съвет – обратната връзка или огледалата на моето състояние както се изразява Сабина.
          Но да продължа нататък като първо представя себе си от преди 2 години...
Спомням си как аз оставах на самотек сам у дома, с минимални социални контакти от близки и 2-3 познати. Асоциален, затворен в себе си и буквално между 4 стени затворник на собствената си апатия, депресия и свят който не стигаше по-далеч от кварталния магазин за хранителни стоки, които си набавях 1 седмично с уговорката със себе си че ще купя към задължителните 2 хляба, яйца, кисело мляко, семки, разтворими сокчета и поне 1 двулитровка бира за награда, че съм направил усилието да се облека за навън и колкото и злояд да съм, все пак да сложа нещо в хладилника. Това пак бе един депресиран Александър чиято единствена утеха бе кабелната и да си подсигури тютюна и листчетата и филтрите за свиване. Поради прекъсване на стойностните ми контакти - къде от срам от себе си (че съм в депресия и не искам да ме виждат така унил), къде от гафове в манийна фаза (когато мога да загубя контрол над себе си и здравото мислене) стигам при смесено състояние на социална изолация, но желание да излизам до единствените нови възможни лесни контакти – тези на улицата по обществени градинки и заведения с хора, често пъти, от неизяснен статус и положение (разбирай клошари, нарко и алкохоло зависими или такива които откровено с занимават с незаконни дела; често се припокриват, т. нар. контингент, познат на МВР). Разбира се има и отворени и читави млади хора, които са и тези с които аз реално търся контакт и социална среда, но за целта е необходимо да опозная и другите страни на улицата, което води до нежелани залитания в посока интоксиканти като социално пушене и пиене, както и това да се озова в епицентъра на някое криминално деяние и съответно да бъда задържан и проверен от органите на реда, а в 1 от случаите в който имаше стрелба и да ме викат като свидетел 2-3 пъти годишно в дело проточило се 3 години.  

           В апартамента ми са живеели различни пъстри образи някой от които макар и без подслон коректни, други пък – откровени престъпници. Последно време приех отново майка ми у нас (бях я довел до състояние да си вземе сакчето и да заживее 5 години при баба ми) в което време близките ми успяваха да стигнат до мен или когато съм адекватен и добре настроен за контакти с тях, или когато оплескам положението и трябва съседите ми посредством кварталната инспекторка да ги повикат, а аз да се лекувам принудително в държавната психиатрия за спешни случаи в София „св. Иван Рилски” в Нови Искър. За целта прокурор изисква такова лечение и се води дело в съда, сякаш съм престъпник.

             Често съм бил в позиция да разочаровам близките си и да се справям сам с издръжката си посредством приютяването на хора с непроверен и съмнителен социален и дори криминален статус, особено когато ми предстои нова процедура в ТЕЛК и ми бъдат спрени социалните права (намаления за обществен транспорт, интеграция за лекарствата които се доплащат) и социалната пенсия по болест (която никога не стига, но поне е някаква основа покриваща належащи сметки по жилището ми – ток, вода, нещичко за хладилника). Когато остана без лекарства и доходи съм склонен да се забъркам в проблеми и застрашаващи социалното ми положение деяния.

             Колкото до лекарствата: мога да съм спрял приема поради факта че терапията е трябвало да се смени от специалист – често една медикаментозна терапия действа добре до определен момент и се налага корекция – но аз съм решил да си спестя консултацията и самоволно съм спрял старата терапия като неефективна, без да консултирам новата с психиатър.

             Фактът, че психоактивните вещества у лекарствата взаимодействат с алкохол и лека дрога, често ме подтиква да намаля или изключа приемът им, което без наблюдението чрез контролни прегледи от специалист или поне срещи с експерти от опит (каквито представляваме хората белязани с хронично ментално заболяване) води до изпускане на контрола ми и изпадам във втората графа, втори стълб на способността ми за вземане на отговорни и валидни решения за здравето и живота ми. В резултат без подкрепящата среда на хора които могат да ме върнат в нормалното ми състояние на ремисия (първи стълб), мога да изпадна в криза или ситуация при която се налага принудително лечение (трети стълб от мерки).  Тогава мога да изпадна в психоза, в която мислите ми стават болестни – параноични, маниакални, суицидни и подобни и започвам да се десоциализирам или напротив – свръхсоциализирам (без да подбирам на кого ще досадя и с кого и в какво ще се забъркам).

              Когато не са ангажирани родителите ми да ме виждат по-често или се страхуват от конфликти с мен поради това че не ги допускам до себе си, не е трудно да остана сам в собствения си свят, с което прекъсвам обратната връзка с разумни хора познаващи ме и мислещи ми доброто. В такъв случай е нормално възприятията ми за околния свят да не са особено обективни и да са изкривени от собствените ми разочарования и страхове. Така мога и аз да стигна до криминалната хроника със свое действие и да повдигна общественото мнение по въпроса за психичното здраве след подобен на гореспоменатия казус с Лъчезар.
                Благодарение на редовните ми прегледи с лекар и участието ми в групи за взаимопомощ, както и всяка друга услуга за психично здраве до която мога да стигна ми дава социалната среда и по-трезв поглед за живота, здравето ми и света около мен. Ангажиран съм в занимания и социални дейности, които уплътняват времето ми и ме карат да излизам от къщи, както и да се реализирам в обществения живот и да съм полезен за общността си. Участвам в групи за взаимопомощ, където получавам съвет за ситуация която ме вълнува както и да дам и аз такъв към другиго от групата. Участвам в работилницата с което добивам и терапията и занаята. Получавам подкрепа и насърчаване да изразявам себе си в рисунките си, есетата и изявите си в работилницата и на благотворителните базари, където представяме дейността си на потребители на психично-здравни услуги. Така мога да се чувствам пълноценен член на обществото с възможностите си да бъда полезен. Благодарение на тези дейности получавам шанс в живота и социализация и интеграция, вместо институционализация или развит хоспитализъм в някое психиатрично заведение или дом за психичноболни. Без да се самоизолирам вкъщи или да тръгна по улиците при неподходящи хора. Както вече се похвалих в социалната мрежа след половин година доброволческа работа, вече съм и член на Национална Организация на Потребители на Психично-Здравни Услуги
Неправителствена организация (НПО) (https://www.facebook.com/NOPPZU). Това от което имаме повече нужда като общност и организацията ни като представител на потребителите на психично здраве е повече внимание и разбиране за нас и превенцията на заболяванията ни, оценяване и подкрепа дейността и прозрачните ни финансови постъпления за издръжката ни от дарения и продажба на сувенири изработени лично от нас по благотворителни базари. Същите тези базари предоставящи ни щанд за представяне дейността ни са визитката ни в обществото и прекият контакт и информация за хората по нашите теми, където можеш да дадем информацията и контакти за връзка на всеки който има познат или близък с подобен проблем.
             Ето така и аз не развявам примерно трибагреника (гневен на управляващите държавата) или син шал с името на Апостола ( гневен на управляващите любимия ми футболен клуб). Просто имам условията и подкрепяща ме социална среда, което ме предпазва от демоните вътре в самия себе си, за което благодаря на всички отговорни.
27.01.2015 Александър Тоцев
гр. София

© Александър Тоцев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??