Декември ляга между нас, Касиопея.
Дочаках своя дял от тази зима,
но който близне от потта ти,
ще те сънува тридесет години.

И аз те засънувах – рилско езеро.
Зачаках те – постелка в горска хижа.
По хълма слезе, моя жадна скитнице
и очерта със кладенци пустинята.

Събудени от твоите мълчания,
потоците се вдигнаха уверено –
нещата стават истински, когато
към тях закрачи някой като тебе.

Как да забравя хладното ти рамо
и устрема; онази треска бяла,
когато от света остане само
желанието да умреш на магистрала…

Узнах – на залпове кръвта пулсира.
Аз галих дълго топлите й цеви,
ръката си видях на всички спусъци.
Видях, а после стрелях,
стрелях,
стрелях…

Познавам тази страст, Касиопея,
познавам и тревогата в съня ти,
но днес си тук – и във едно се сливат
смъртта, и любовта, и всички пътища.

Навярно вече си отивам -
на юг от тъмното, на север от траншеите
на изток в себе си и западно от тебе.
Ще ме намериш ли и там, Касиопея?

Там първата любов ще е последна,
след нея няма да познавам никого.
Ще свири вятърът в дулата на комините,
спасението ще е смачкало кибрита си.

А ти ще се събудиш чак когато
луната и звездите избледнеят.
Докато дишаш, докато сънуваш,
аз ще залязвам с теб, Касиопея.

***

Видео: https://youtu.be/FHXHmPPE_mo