Джакомо Леопарди - На Силвия
На Силвия
Силвия, помниш ли още
онези дни на живота ти земен,
когато красота блестеше
в твоите очи, усмихнати и срамежливи,
ти, радостна и замислена, катереше
предела на времената живи?
Звучаха тихите
стаи и улиците наоколо,
при твоето безспирно пеене,
тогава онези дела, типични за жена,
предоволна подхващаше
за онова неясно бъдеще,
което в ума си хранеше.
Ухаещ май беше:
и така денят ти минаваше.
Аз красните четива и потната хартия
понякога оставях,
където моето начално време
и най-добрата част от мен прекарвах.
Отгоре, от терасата на бащиното жилище,
на звука на твоя глас уши наострях
и на бързата ти длан,
сновяща по уморения стан.
Гледаше ведрото небе,
златни пътища и градинки все,
оттам - необятното море,
отсам - върха.
Смъртният език не казва, не,
туй що се чувстваше в гръдта.
Какви блажени мисли си си мислила,
какви надежди и песни, о, моя Силвия!
Какви се явяваха тогаз
животът човешки и бъднините пред нас!
Когато обзет от такова огромно очакване,
чувство тягостно ме измъчва
на печал и смрачаване,
и се връща да боли в моето страдание.
О, природо, природо,
защо не спазваш сетне
тогавашните твои обещания? Защо така
подлъгваш твоите създания?
Ти, преди тревата от зимата да е попарена,
от незнайна болест борена и победена,
гинеше, о, горкичката. И не виждаше
цвета на годините твои;
не ти развеселяваше сърцето
сладката хвала или черните гриви,
или влюбените погледи мили,
нито с приятелки на забави,
над любовта умуваше.
Малко след това загина,
сладката моя надежда на зелената ми година,
умряха и бляновете с младостта.
Ах, как, как си замина тя,
на моята нова епоха спътницата;
надеждата моя оплакана!
Нима такъв е светът? Такива -
веселията, любовта, делата, събитията,
над които толкова умувахме двамата?
Нима това е блянът за хората?
При появата на истиността,
ти, клетнице, се скри; и с ръка
хладната смърт и пустия гроб отдалече разкри.
A Silvia
Silvia, rimembri ancora
quel tempo della tua vita mortale,
quando beltá splendea
negli occhi tuoi ridenti e fuggitivi,
e tu, lieta e pensosa, il limitare
di gioventú salivi?
Sonavan le quiete
stanze, e le vie dintorno,
al tuo perpetuo canto,
allor che all'opre femminili intenta
sedevi, assai contenta
di quel vago avvenir che in mente avevi.
Era il maggio odoroso: e tu solevi
cosí menare il giorno.
Io gli studi leggiadri
talor lasciando e le sudate carte,
ove il tempo mio primo
d di me si spendea la miglior parte,
d'in su i veroni del paterno ostello
porgea gli orecchi al suon della tua voce,
ed alla man veloce
che percorrea la faticosa tela.
Mirava il ciel sereno,
le vie dorate e gli orti,
e quinci il mar da lungi, e quindi il monte.
Lingua mortal non dice
quel ch'io sentiva in seno.
Che pensieri soavi,
che speranze, che cori, o Silvia mia!
Quale allor ci apparia
la vita umana e il fato!
Quando sovviemmi di cotanta speme,
un affetto mi preme
acerbo e sconsolato,
e tornami a doler di mia sventura.
O natura, o natura,
perché non rendi poi
Quel che prometti allor? perché di tanto
inganni i figli tuoi?
Tu pria che l'erbe inaridisse il verno,
da chiuso morbo combattuta e vinta,
perivi, o tenerella. E non vedevi
il fior degli anni tuoi;
non ti molceva il core
la dolce lode or delle negre chiome,
or degli sguardi innamorati e schivi;
né teco le compagne ai dí festivi
ragionavan d'amore.
Anche peria fra poco
la speranza mia dolce: agli anni miei
anche negaro i fati
la giovanezza. Ahi come,
come passata sei,
cara compagna dell'etá mia nova,
mia lacrimata speme!
Questo и quel mondo? questi
i diletti, l'amor, l'opre, gli eventi
onde cotanto ragionammo insieme?
Questa é la sorte dell'umane genti?
All'apparir del vero
tu, misera, cadesti: e con la mano
la fredda morte ed una tomba ignuda
mostravi di lontano.
© Тачо Всички права запазени