317. Усамотяване и молитва на Исус за спасението на Юда Искариотски

Исус е отново в полите на планинската маса, на която е построен Ифтаил. Но не по главния път (така да се каже) или по каруцарския път, изминат по-рано с каручката. А е пътека за диви кози, толкова е стръмна, цялата представлява купища отломки, дълбоки процепи, долепена е до планината, бих казала, че е издълбана на отвесната й стена, сякаш същата е била одраскана с огромен нокът. Ограничена е от пропаст, която зейва стремглаво надолу към нови дълбини, в чийто край гневно се пени поток.

Да стъпиш накриво там означава да пропаднеш безвъзвратно, като се удряш от трън на трън и на други все диви храсти, изникнали не се знае как между пролуките на масива, нямат типичната за растенията вертикална права, а следват крива или дори хоризонтална линия, принудени от мястото, където са изникнали. Да стъпиш накриво там означава да се одереш о всички трънести гребени на тези растения или да си скършиш кръста от ударите в твърдите дънери, надвиснали над пропастта. Да стъпиш накриво там означава да свършиш окървавен и потрошен в пенливите води на яростния поток и да се удавиш, като се потопиш и облегнеш на легло от наострени подводни скали, тласкани от буйните води.

При все това, Исус преминава тази пътека, този белег на скалата, чието преминаване е още по-страшно заради влагата, която се надига от пушещия поток, и капе от изправилата се горе стена и от растенията, израснали по тази издигаща се скосена стена, дори бих казала, че тя е леко вдлъбната.

Върви бавно, като следи стъпките си върху острите камъни, някои от тях се мърдат, понякога се налага да се залепи на стената, толкова се стеснява пътеката; и за да премине през прекалено опасните точки, трябва да се захване за висящите от стената клони. Така заобикаля западната страна и стига до южната, точно откъм страната, от която планината, след като се е снишила косо от върха, е най-вдлъбната от другаде, като дава повече широчина на пътеката, но, от друга страна, й отнема от височината, така че на моменти Исус трябва да се навежда, за да не си удря главата в скалите.

Може би възнамерява да се спре там, където пътеката рязко свършва като пред пропаст. Но, оглеждайки се, забелязва, че над възвишението има пещера, планински отвор по-скоро, и там слиза по пропадналите камъни. Влиза. Процеп в началото, но отвътре е обширна пещера, сякаш планината е била издълбана преди много време под ударите на кирки, не знам по каква причина. Отчетливо се виждат местата, където до естествените извивки на скалата се сливат тези, дело на хора, които в срещуположната страна на входния процеп, са отворили нещо като тесен коридор, от чието дъно идва ивица светлина, далечно явяване на гори, по които се съди, че коридорът навлиза от юг към изток, подкосявайки планинския склон.

Исус се промъква в тази полумрачна и тясна шахта и я преминава, докато не стига до отвора й отгоре на пътя, който бе изминал с апостолите, за да стигнат горе Ифтаил. Планините, които са заобиколили Галилейското езеро се откриват пред Него, също и долината, а в североизточна посока блести величественият Хермон в снежната си одежда. Примитивна стълбица е издълбана в планинската маса, която тук не е така вертикална ни при изкачване, ни при слизане, и тази стълбица води до каруцарския път, който е в долината, а също и към върха, където се намира Ифтаил.

Исус е доволен от находката си. Връща се обратно в широката пещера и намира място на завет, където трупа сухи листа, домъкнати от вятъра в бърлогата. Доста клета постеля е тази ‒ тънък слой сухи листа между тялото му и голия, леден под… Просва се там и застива така с ръце под главата, очи, втренчени в скалния свод, погледът му е унесен, залисан, като човек, претърпял натоварване или болка отвъд силите му.

Сетне бавни сълзи без хлипания взимат да се стичат от очите му и падат от двете страни на лицето му, като се губят в косата му при ушите му, и със сигурност се озовават на сухите листа… Плаче така. Дълго и без да говори или да помръдва… След това се изправя седнал и с глава между надигнатите колене, прегърнати с вплетени една в друга ръце, зове с цялата си душа далечната си Майка: „Мамо! Мамо! Мила мамо! Моя вечна сладост! Ох! Мамо! Ох! Мамо, как бих искал да си до мен! Защо те няма винаги с мен, единствена утеха на Бог?“

Само кухата пещера отговаря с несъвършено мърморене на екота на думите му, на хълцанията му, сякаш тя самата плаче и хълца с ръбовете си, с масивите си и с няколкото още малки сталактити, висящи в един ъгъл − може би най-изложеният на действието на вътрешните води.

Исусовият плач продължава макар и по-спокойно, сякаш само призоваването на Майка му го успокоява и бавно приема вид на монолог.

„Отидоха… И защо? За кого? Защо трябваше да причиня тази болка? И защо да си я причиня, предвид че светът вече ми пълни с горчивина деня?... Юда!...“

Кой знае сега къде хвърчи мисълта на Исус, който надига глава от коленете си и гледа пред Себе си с разширени зеници и напрегнато лице, като обзет от бъдещи духовни зрелища или от дълбока медитация. Не плаче вече. Ала видимо страда. Сетне изглежда, че отговаря на невидим събеседник. И за да го стори, се изправя на крака.

„Човек съм, Отче. Аз съм Човекът. Благодатта на риятелството, което е поразено и отскубнато от Мен, се гърчи и стене от болки…

Аз знам, че всичко трябва да изстрадам. Знам. Като Бог знам и като Бог го искам за доброто на света. И като човек знам, защото божественият ми дух го предава на човешката ми същност. И като човек го искам за доброто на света. Но каква болка само, Отче мой! Тази болка е много по-мъчна от изживяната с моя и твоя дух в пустинята. И е далеч по-голямо изкушението сега да взема да не обичам и да не търпя до себе си това хлъзгаво и заплетено същество на име Юда ‒ причината за многото болка, която ме напоява и насища, и измъчва душите, на които Аз бях дал мир. (Борба между двете естества на Христос. Като Бог можеше само да обича. Като Човек, не можеше да не изпита възмущение заради фалшивия ученик. При приближаването към целта на спасителната си мисия усеща подготвянето за бащиното изоставяне, което ще е пълно в часовете на Страстта. Големият Самотник и големият Непознат, каквото е било Словото, облечено в плът, живеещият между хората се е чувствал винаги „сам и непознат“. Само Майка му го е познала истински и е съвършената му другарка. При другите колкото повече приближава часът на Спасението, толкова повече расте неразбирането, омразата и изоставянето. Безкръвна Страст, но действителна Страст.)

Отче, аз чувствам. Ставаш строг към Сина си колкото повече се приближавам към края на това мое изкупление за човешкия род. Все повече се отдалечава от мен сладостта ти и ми се явява строгият ти лик на духа мой, който все повече бива оттласнат в дълбочина, там, където човечеството, ударено от твоето наказание, стене от хилядолетия. Беше ми мило да страдам, мило да вървя в началото на съществуванието си, мило също когато от син на дърводелец станах Учителя на света, откъсвайки се от едната си Майка, за да дам Тебе, Отче, на падналия човек. Пак ми бе мила спрямо сага битката срещу врага при изкушението в пустинята. Изправих се с увереността на герой с непокътнати сили… Ох! Отче мой!... сега силите ми са угнетени от липсата на любов и от знанието на много, твърде много неща…

Сатана, аз знаех, като свърши изкушението, ще си замине, и си замина, и ангелите дойдоха да утешат Сина твой, че човек е − обект на изкушение на демона. Но сега няма да спре, като премине този час, в който Приятелят страда заради пратените далече приятели и заради неверния приятел, който отблизо и отдалече му вреди. Не ще спре. Няма да дойдат ангелите ти да ме утешат в този час и след него. А светът ще дойде. С цялата си омраза, подигравка, неразбиране. И ще дойде все по-близо и по-хлъзгав и заплетен, неверникът, изменникът, продалият се на сатана. Отче!!...“

Истински вик на прискърбие, на уплаха, на зов и Исус се разтърсва. Напомня ми за часа в Гетсиманската градина.

„Отче! Аз знам. Аз виждам… Докато тук страдам и ще страдам, и ти принасям страданието си за обръщането на онези, които отскубнати ми бяха от ръцете и които се отдалечават с разбито сърце към съдбата си, той се продава, за да стане по-велик от мен. Синът човешки!

Аз съм, нали, Синът човешки? Да. Но не съм един единствен. Човечеството. Плодната Ева роди децата си и ако аз съм Авел, Невинният, не липсва Каин из челядта на Човечеството. И ако аз съм Първородният, защото съм такъв, какъвто трябваше да бъдат синовете човешки, без петно пред твоите очи, той, роденият в грях, е първият от това, в което се превърна, след като отхапаха от отровния плод. И сега, понеже не му стига, че носи в себе си отвратителни и богохулни тласъци на лъжата, нелюбов, жажда за кръв, глад за пари, надменност и похот, демонизира се, а можеше да стане ангел, за да бъде човекът, който превръща се в демон… (Виж Исая 14, 12-15) ‚И Луцифер искаше да бъде подобен на Бог, и затова бе прогонен от Рая, и като се превърна в демон, насели Ада.

Но Отче! Ох, Отче мой! Аз го обичам… още го обичам. Човек е… Един от тези е, за които аз те оставих… За моето унижение… спаси го… дай ми да го изкупя, Господи всевишен. Това разкаяние да е повече за него, отколкото за другите! Ох! Знам непоследователността на молитвата си, Аз, който знам всичко що е!... Но Отче мой, не виждай за миг в мен твоето Слово. Съзерцавай само човешкото ми същество на един Праведник… и нека за миг да бъда просто „Човекът“ по твоя благодат. Човекът, който не знае бъдещето, който може да се заблуждава… Човекът, който, понеже не знае необоримата съдба, може да се моли с тотална надежда, за да отскубне чудо от теб. Чудо! Едно чудо за Исус от Назарет, за Исус на Мария от Назарет, нашата вечна Възлюбена! Чудо, което да наруши предопределеното и да го изтрие! Спасението на Юда! Живя редом до мен, пи от думите ми, разчупи с Мен храната, спа на гърдите ми… Не той, не той да бъде моят сатана!...

Не те моля да не бъда предаден… Така трябва да стане и ще стане… заради болката ми на предаден да се заличат всички лъжи, както заради болката ми на продаден да се заличи всяка алчност, както заради прискърбието ми от хулите да се опростят всички хули и заради невярата в мен да се даде вяра на онези, които без вяра са и ще са, както заради моите мъчения, да се изчистят всички плътски грехове… Но моля те: не него, не него, Юда, приятелят мой, моят апостол!

Не бих искал никой да предава… Никой… Дори най-далечният човек из северните ледове или из огньовете на горещите места… Бих искал само Ти да си пренасящият Жертвата… както и друг път си правил, като възпламеняваш жертвеници с огньовете си… Ала, тъй като трябва да умра от ръката на човек, и по‘ палач от същинския такъв ще бъде палачът приятел-предател, зловонният, който ще носи в себе си смрадта на сатана, и вече се насища с нея, за да бъде подобен на Мен по мощ… така разсъждава в гордостта и в сластта си, тъй като от човешка ръка ще трябва да умра, Отче, дай да не е този, който наричах приятел и обичах като такъв, Предателят.

Умножи, Отче мой, мъченията ми, но дай ми душата на Юда… слагам тази молитва на олтара пред моята Личност-жертва… Приеми я, Отче!...

Небето е затворено и мълчи!... Това ли е ужасът, който ще Ме придружава до смъртта? Небето мълчи затворено!... Тава ли ще е тишината и затворът, в който ще издъхне духът мой? Небето е затворено и мълчи!... Това ли ще е сетното мъчение за Мъченика?...

Отче, да бъде твоята воля, а не моята… Но заради мъките ми, ох! Поне това! Заради мъките ми дай мир и заблуда на другия мъченик на Юда, на Йоан от Ендор, Отче мой… Той действително е по-добър от много други. Извървя път, който много малко могат и ще могат да извървят. За него вече всичко е сторено за Изкуплението. Затова въздай му пълнотата на мира си, за да го намеря в Славата си, когато и за мен всичко ще е сторено за твоя чест и послушание… Отче мой!...“

Исус се е свлякъл постепенно на колене и сега плаче с лице на пода и се моли, докато светлината на късия зимен ден замира преждевременно в тъмната бърлога и крясъкът на потока изглежда набира гласност, колкото повече се разстила мракът в долината.

317. Isolamento e preghiera di Gesu per la salvezza di Giuda Iscariota. 

Gesu e di nuovo ai piedi del massiccio sul quale e costruita Jiftael. Ma non sulla via maestra (diciamo cosi) o 
mulattiera fatta prima col carretto. Bensi e su un sentieruolo da stambecchi, tanto e ripido, tutto scheggiosi, 
tutto crepe profonde, appiccicato al monte, direi inciso nella parete verticale del monte come questo fosse 
stato rigato da una enorme unghiata, limitato da un orrido che si apre a picco sulle nuove profondita, nel 
fondo delle quali spuma rabbioso un torrente. 
Mettere un piede in fallo, li, vuol dire precipitare senza speranza, rimbalzando da cespuglio a cespuglio di 
rovi e altre piante selvatiche, nate non so come fra le fessure del masso e non aventi la linea verticale propria 
delle piante, ma quella obliqua o addirittura orizzontale alle quali le costringe la loro dimora. Mettere un 
piede in fallo, li, vuol dire farsi lacerare da tutti i pettini spinosi di queste piante o essere spezzato nelle reni 
dalle percosse dei tronchi rigidi sporti sull’abisso. Mettere un piede in fallo, li, vuol dire essere straziato dalle 
pietre aguzze che sporgono dalle pareti dell’orrido. Mettere un piede in fallo, li, vuol dire giungere 
sanguinante e spezzato nelle acque spumose del rabbioso torrente ed affogarvi, giacendo sommersi su un 
letto di scogli pontuti, schiaffeggiati dalle acque violente. 
Eppure Gesu percorre questo sentiero, questo sgraffio nella roccia, reso ancora piu pericoloso dall’umidore 
che sale fumando dal torrente, che cola dalla parete soprastante, che goccia dalle piante nate su questa 
soprastante parete a picco, direi quasi lievemente concava. 
Va lento, cauto, studiando il passo sulle pietre aguzze, talune smosse, obbligato talora a schiacciarsi contro la 
parete, tanto il sentiero si restringe; e per superare punti oltremodo pericolosi deve aggrapparsi ai rami 
penduli dalla parete. Gira cosi il lato ovest e giunge al lato sud, proprio il lato sul quale il monte, dopo essere 
sceso a perpendicolo dalla vetta, si fa concavo piu che altrove, dando piu respiro in larghezza al sentiero, ma 
in compenso levandoglielo in altezza, tanto che in certi punti Gesu deve andare a capo chino per non battere 
la testa nelle rocce. 
Forse ha l’intenzione di fermarsi li, dove il sentiero finisce bruscamente come per frana. Ma, osservando, 
vede che sotto il balzo c’e una caverna, una fessura nel monte piu che caverna, e vi si cala per le pietre 
franate. Vi entra. Una fessura all’inizio, ma una vasta grotta all’interno, quasi che il monte fosse stato 
scavato molto tempo addietro e a colpi di piccone per non so quale scopo. Si vede nitidamente dove alle 
curve naturali della roccia si sono associate quelle prodotte dall’uomo, il quale, nel lato opposto alla fessura 
d’entrata, ha aperto come uno stretto corridoio, in fondo al quale e una striscia di luce, un lontano apparire di 
boschi, che indicano come il corridoio si addentra da sud ad est tagliando lo sperone del monte. 
Gesu si infila per quel cunicolo semibuio e stretto e lo percorre finche giunge alla sua apertura, che e al 
disopra della strada fatta da Lui con gli apostoli e il carro per salire a Jiftael. I monti che contornano il lago di 
Galilea sono si fronte a Lui, oltre la valle, e in direzione nord-est splende il grande Ermon nella sua veste di 
neve. Una primordiale scaletta e scavata nel fianco del monte, che qui non e cosi verticale ne nel salire ne 
nello scendere, e questa scaletta conduce alla via mulattiera che e nella valle e anche alla vetta dove e Jiftael. 
Gesu e soddisfatto della sua esplorazione. Torna indietro, nell’ampia caverna, e cerca un posto riparato, dove 
accumula fogliame secco spinto dai venti nell’antro. Un ben misero giaciglio, un velo di foglie secche messo 
fra il suo corpo e il suolo nudo e gelido… Vi si lascia cadere sopra rimanendo inerte, steso, con le mani sotto 
il capo, gli occhi fissi alla volta rocciosa, assorto, direi sbalordito, come uno che ha subito uno sforzo o un 
dolore superiore alle sue forze. 
Poi lacrime lente, senza singhiozzi, cominciano a scendere dai suoi occhi e cadono ai due lati del viso 
perdendosi nei capelli verso le orecchie, finendo certo fra il fogliame secco… Piange cosi. A lungo, e senza 
parlare o far moto… Poi si mette seduto e, col capo fra i ginocchi sollevati e abbracciati dalle mani 
intrecciate, chiama, con tutta la sua anima, la Madre lontana: « Mamma! Mamma! Mamma mia! Mia eterna 
dolcezza! Oh! Mamma! Oh! Mamma, come ti vorrei vicina! Perche non ti ho sempre, solo conforto di Dio?». 
Solo la grotta cava risponde con un mormorio d’eco imperfetto alle sue parole, ai suoi singhiozzi, e pare 
pianga e singhiozzi essa pure coi suoi spigoli, i suoi massi e le poche ed ancor piccole stalattiti che pendono 
in un angolo, forse il piu soggetto al lavorio d’acque interne. 
Il pianto di Gesu continua, benche piu calmo, quasi che solo l’invocare la Madre lo avesse confortato, e 
lentamente si muta in un monologo. 
«Sono andati… E perche? E per chi? Perche ho dovuto dare questo dolore? E perche darmelo, posto che il 
mondo gia me ne fa piena la giornata?… Giuda! »… 
Chissa mai dove vola ora il pensiero di Gesu, che alza il capo dai ginocchi e guarda davanti a Se con occhi 
dilatati e il viso teso di chi e assorbito da spettacoli spirituali futuri o da grande meditazione. Non piange piu. 
Ma soffre visibilmente. Poi sembra rispondere ad un interlocutore invisibile. E per farlo si drizza in piedi. 
«Sono uomo, Padre. Sono l’Uomo. La virtu dell’amicizia, ferita e strappata in Me, si torce e lamenta 
dolorosamente… 
Io so che devo tutto soffrire. Lo so. Come Dio lo so e come Dio lo voglio per il bene del mondo. Anche 
come uomo lo so, perche il mio spirito divino lo comunica alla mia umanita. E anche come uomo lo voglio, 
per il bene del mondo. Ma che dolore, o Padre mio! Quest’ora e molto piu penosa di quella che vissi col tuo 
e col mio spirito nel deserto…(Vedi Vol 1 Cap 46) Ed e ben piu forte la tentazione presente di non amare e 
di non sopportare al mio fianco l’essere viscido e tortuoso che ha nome Giuda, la causa del molto dolore che 
mi abbevera e satolla, e che tortura le anime alle quali Io avevo dato pace. (Lotta tra le due nature unite nel 
Cristo. Come Dio non poteva che amare. Come Uomo non poteva non sentire sdegno per il falso discepolo. 
Nel procedere verso il fine della sua missione redentivi, avvertiva la preparazione all’abbandono paterno che 
sarebbe stato totale nelle ore della Passione. Il grande Solitario e grande Sconosciuto, quale era il Verbo 
incarnato, vivente tra gli uomini, si senti sempre “solo e sconosciuto”. Solo la Madre lo conobbe veramente e 
fu la sua perfetta compagna. Negli altri, piu si avvicinava l’ora redentivi, piu cresceva l’incomprensione, 
l’odio o l’abbandono. La passione incruenta, ma sempre passione.) 
Padre, Io lo sento. Tu severo ti fai col Figlio tuo mano a mano che Io mi avvicino al termine di questa mia 
espiazione per l’umano genere. Sempre piu si allontana da Me la tua dolcezza, ed appare severo il tuo volto 
allo spirito mio che viene sempre piu respinto nel profondo, la dove l’umanita, percossa dal tuo castigo, 
geme da millenni. Mi era dolce il soffrire, dolce il cammino all’inizio della esistenza, dolce anche quando da 
figlio del legnaiolo divenni il Maestro del mondo, strappandomi da una Madre per dare Te, Padre, all’uomo 
caduto. Mi era dolce ancora, rispetto ad ora, la lotta col nemico, nella tentazione del deserto. L’ho affrontata 
con baldanza dell’eroe dalle forze integre… Oh! Padre mio!… che ora le mie forze sono gravate dal 
disamore e dalla conoscenza di troppi e di troppe cose… 
Satana, Io lo sapevo, a tentazione finita se ne sarebbe andato, e se ne ando, e gli angeli vennero a consolare il 
Figlio tuo di essere uomo, oggetto della tentazione del demonio. Ma adesso non cessera, passata quest’ora in 
cui l’Amico soffre per gli amici mandati lontano e per l’amico spergiuro che gli nuoce da vicino e da 
lontano. Non cessera. Non verranno i tuoi angeli a consolarmi di quest’ora e dopo quest’ora. Ma verra il 
mondo. Con tutto il suo odio, la sua derisione, la sua incomprensione. Ma verra e sara sempre piu presso e 
piu tortuoso e viscido, lo spergiuro, il traditore, il venduto a satana. Padre!!… ». 
E veramente un grido di strazio, di spavento, di invocazione, e Gesu si agita, riportandomi alla mente l’ora 
del Getsemani. 
« Padre! Io lo so. Io lo vedo… Mentre Io qui soffro e soffriro, e ti offro il mio soffrire per la sua conversione 
e per quelli che mi sono stati svelti dalle braccia e che stanno andando col cuore trafitto al loro destino, egli 
si vende per divenire piu grande di Me. Il Figlio dell’uomo! 
Sono Io, non e vero, il Figlio dell’uomo? Si. Ma non sono solo ad esserlo. L’Umanita, l’Eva prolifica ha 
generato i suoi figli, e se Io sono Abele, l’Innocente, non manca Caino nella prole dell’Umanita. E se il 
Primogenito sono, perche sono quale avrebbero dovuto essere i figli dell’uomo, senza macchia agli occhi 
tuoi, egli, il generato in peccato, e il primo di cio che sono divenuti dopo che ebbero morso al frutto 
avvelenato. Ed ora, non sazio di avere in se i fomiti ripugnanti e blasfemi della menzogna, anticarita, sete di 
sangue, cupidigia di denaro, superbia e lussuria, si insatanassa per essere, uomo che poteva divenire angelo, 
per essere l’uomo che diviene demone… (Vedi Isaia 14,12-15) “E lucifero volle essere simile a Dio, e percio 
fu cacciato dal Paradiso e, mutato in demonio, abito l’Inferno”. 
Ma Padre! Oh Padre mio! Io lo amo… lo amo ancora. E un uomo… E uno di quelli per i quali Io ti ho 
lasciato… Per la mia umiliazione, salvalo… dammi di redimerlo, Signore altissimo! Questa penitenza piu 
per lui che per gli altri! Oh! so l’incongruenza di cio che chiedo, Io che so tutto quanto e!… Ma, Padre mio, 
non vedere per un attimo in Me il tuo Verbo. Contempla solo la mia umanita di Giusto… e lascia che Io per 
un attimo possa essere solo “l’Uomo” in grazia tua, l’Uomo che non conosce il futuro, che puo illudersi… 
l’Uomo che, non sapendo l’ineluttabile fato, puo pregare, con speranza assoluta, per strapparti il miracolo. 
Un miracolo! Un miracolo a Gesu di Nazaret, a Gesu di Maria di Nazaret, la nostra eterna Amata! Un 
miracolo che violi il segnato e lo annulli! La salvezza di Giuda! Mi e vissuto al fianco, ha bevuto le mie 
parole, ha spartito con Me il cibo, ha dormito sul mio petto… Non lui, non lui sia il mio satana!… 
Non ti chiedo di non essere tradito… Cio deve essere, e sara,… perche siano per il mio dolore di tradito 
annullate tutte le menzogne, come per il mio dolore di venduto espiate tutte le avarizie, come per il mio 
strazio di bestemmiato riparate tutte le bestemmie, e per quello di non creduto data fede a coloro che senza 
fede sono e saranno, come per la mia tortura mondate tutte le colpe della carne… Ma ti prego: non lui, non 
lui, Giuda, l’amico mio, il mio apostolo! 
Nessuno vorrei che tradisse… Nessuno… Neppure il piu lontano fra i ghiacci iperborei o fuochi della zona 
torrida… Vorrei che il sacrificatore fossi Tu solo… come altre volte lo sei stato incendiando gli olocausti coi 
tuoi fuochi…(Vedi Levitino 9,24; Giudici 6,21; 1Re 18,38; 1Cronache 21,26; 2Cronache 7,1) Ma, posto che 
morire devo per mano dell’uomo – e piu del carnefice reale sara carnefice l’amico traditore, il putrido che 
avra in se il fetore di satana, e gia lo aspira in se, per essere simile a Me nella potenza… cosi pensa nel suo 
orgoglio e nella sua libidine – posto che per mano dell’uomo devo morire, Padre, concedi che non sia colui 
che ho chiamato amico e amato per tale, ad essere il Traditore. 
Moltiplica, Padre mio, le mie torture, ma dammi l’anima di Giuda… Metto questa preghiera sull’altare della 
mia Persona vittima… Padre, accoglila!… 
Il cielo e chiuso e muto!… E’ dunque questo l’orrore che avro con Me sino alla morte? Il cielo e muto e 
chiuso!… Sara dunque questo il silenzio e la carcere in cui spirera lo spirito mio? Il cielo e chiuso e muto!… 
Questa sara dunque la suprema tortura del Martire?… 
Padre, sia fatta la tua volonta e non la mia… Ma per le mie pene – oh! questo almeno! - per le mie pene dai 
pace e illusione all’altro martire di Giuda, a Giovanni di Endor, Padre mio… Egli realmente e migliore di 
molti. Ha percorso un cammino quale pochi sanno e sapranno. Per lui gia tutto e compiuto della Redenzione. 
Dagli dunque la tua pace piena e completa, perche Io l’abbia nella mia Gloria quando anche per Me tutto 
sara compiuto a tuo onore e ubbidienza… Padre mio!… ». 
Gesu e scivolato piano piano in ginocchio e ora piange col volto al suolo e prega, mentre la luce del breve 
giorno invernale muore precocemente nell’antro oscuro e l’urlo del torrente pare acquistare voce quanto piu 
forte si fa l’ombra nella valle…