By the setting sun illuminated

sea horizons shine red as fire

in a game of weather incapacitated

wrathful waves retire...

And the ship sails lightly, with a sway

with tail- winds so silent they're unclear

And you disappear in the mists so far away

you, shores of motherland held dear

The hour of our return trip

to hit it might not seem

water and land- unmeasurable strip

the world will only be our dream!

Vardar, Danube and Maritza- rivers clearest

The Balcans, Strandzha and Pirin

will shine upon us- to the tomb which is nearest

among the lone memory within

Destructors of a hundred-year oppression

sold out by a traitor pitiable

workers of a sons' dutiful procession

sentenced by an enemy miserable

And we could have, motherland so precious

we could've with everlasting zeal

kept on fighting- fate conscientious

near your altar holy, strong as steel

But the ship, alas, shan't drop

further and further away, almost airborne

flies, carries us, lays without a stop

its' wing the night, forlorn

Barely visible traces, no elation

on a sky as blue as the moon

giants deep in contemplation

of the famed Athos' commune

And we, with tears too torrid

look back for the last time

to the bounds of our land, the truth is horrid

hands in shackles spread out

towards paradise lost, manner superfluous

Hearts poisoned  by bitter grief, like a drought 

Homeland, forgive us!

Заточеници
 

От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни...

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко

вий, родни брегове.

И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша - необятен,

света ще бъде сън за нас!

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам - до гроб зарица

сред споменът един.

Рушители на гнет вековен,

продаде ни предател клет;

служители на дълг синовен,

осъди ни врага заклет..

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой - съдба завидна! -

край твоя свят олтар.

Но корабът, уви, не спира;

все по-далеч и по далеч

лети, отнася ни... Простира

нощта крилото си - и веч

едва се мяркат очертани

на тъмномодър небосклон

замислените великани

на чутният Атон.

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпи нам предели,

угаснал взор - за сетен път

простираме ръце в окови

към нашият изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови. -

Прощавай, роден край!

П. Яворов