- Каква птица?
- Една шарена. Не си ли я виждал? Когато си сам в парка и вали. И усещаш всички капчици да се забиват в плътта ти? Не си ли? Понякога дори боли... и те пробождат, кръвта ти се слива с водата и се стича по вкочаненото ти тяло, по мъртвите листа и раздробения асфалт?
-Каква птица?
-А после се отмива и очертанията й бавно се губят...
-Престани.
-И наново. И е красиво. И те боли. И се радваш, а после птицата идва и ти казва нещо важно, но ти забравяш, не обръщаш внимание... защото те боли и не те интересува. Поглеждаш към небето и виждаш отражението си в него... очите ти са празни. Забелязваш единствено гниеща купчина останала там от саморазрушението ти. Искаш да умреш сам. Да те няма, да не усещаш... но почти осезаемата реалност те връща към света ти и към този околко теб. А птицата си стои до теб на пейката и те гледа с престорено снизхождение. Чете вестник и играе шах. Неспособен си да мислиш. Дори въздухът с мъка се опитва да влезе в теб и да раздере гърлото ти. Стопяваш се бавно, а захарта, вече втечнена, също потича бавно по останките ти. Образите и представите се сливат, след това изчезват. Сетивата са притъпени. Кожата ти е пропита със студ и се опитваш да се свиеш на кълбо, но пейката е тясна и падаш на земята. На малките, пръснати хаотично като думите ти, камъчета. Мирис на мокро и празно. Птицата си седи и вече едва доловима усмивка се таи някъде. Птицата е там и чака, чака да спреш да дишаш и да забие закривения си клюн във вледененото ти тяло, а ти си безсилен да се противопоставиш. Защото си празен, защото вече си дупка пълна с разлагаща се мърша и смрадта от нея.
Няма ли да кажеш нещо?