А как искам да бъда звездица...

        Тази вечер отидох на любимото си място, най-възвишеното, най-скъпото, най-свидното за мен. Винаги отивам там, когато съм объркана, подтисната или просто търся малко утеха в самотата, в тишината, в цялата хармония, която витаеше из въздуха, но когато бях сред другите - просто не я усещах, беше твърде недостижима, твърде незабележима, скрита от хорските неволи... и днес бях такава - ненужна, незнайна, неискана... Именно поради тази причина това кътче е толкова специално за мен, защото там оставам насаме с чувствата си, с мислите, с желанията, с мъките, дори със сълзите си... макар че не обичам да плача... никой не знае къде съм, когато съм там и никой не може да ме намери... защото това късче от някой друг свят  е високо, много, много високо за човешките погледи, за човешките мечти, дори и сърца... Прекалено високо, дори недостижимо... Как го открих? По същия повод, по който ходех там всеки път, когато съм тъжна... Защото исках да намеря себе си, а може би да се преодолея?...

        Днес също бях объркана, поради хилядите проблеми между които се намирах и които ме затискаха като две стени, бавно приближаващи се една към друга... Чувствах, че няма да мога да преживея поредния кризисен период, но ето, че съм жива... Колко трагично, нали... хах... И пак исках да избягам... и го направих... Излязох рано от вкъщи, взех раничката си и тръгнах по пътя, който водеше към моя естествен наркотик... който природата ми бе дала... Но аз не го споделях с никого, пазех го като нещо свръх сакрално за мен, а и то беше точно такова! Божествено!

         Стъмни се. Луната се показа, отново забулена в своя бял воал... Призрачно бледа, тя ме гледаше, сивите облаци я закриваха, после пак разкриваха ослепителното и сияние, а аз седях смаяна и гледах този театър... Закачливият вятър си играеше с косите ми, докато аз говорех със звездите, които току-що се бяха появили... децата на тази приказна царица на нощта... И те блещукаха, живееха за нея, радваха й се, танцуваха своя танц, преплели се в най-хаотичните форми...

          Забравих... наистина забравих всичко, което изпиваше до болка ума ми, сърцето ми, което ме караше да хапя до кръв устните си, да впивам нокти в кожата си...

         Легнах по гръб на чистата трева, някъде около мен пееше щурче, пригласяше на всички нощни артисти, може би им благодареше за представлението със своята песен и ликуваше... Загледах се още повече и сякаш главата ми се замая, изведнъж небето се завъртя, а може би целия свят... Но аз бях твърде съсредоточена... Наслаждавах се на поредния танц на звездите, когато... Господи!?... Какво беше това?! Много добре знаех какво е, но сякаш не можех да повярвам на очите си... Дали не бе фантазия или последствие от поредния транс... Не! Падаща звезда?!... За части от секундата всички тези хаотични въпроси минаха през главата ми и бързо си пожелах нещо. Но това не бе толкова важно, защото за миг се зарадвах, но после не свалих поглед от небосвода, замислена...

          За пръв път виждах падаща звезда и се молех на Бог това да не е последния... Нали казват, че всеки заслужава да е щастлив... Но тази звездичка... Тя дали беше щастлива?... Ако видиш падаща звезда, значи си видял смъртта и... Как и тя отива някъде другаде, където ще грее още по-силно, още по-ярко и ще носи още повече радост със себе си... Може би другите звездици, нейните красиви сестри, не са харесали нейния танц, била е твърде мъничка, никога не могла да бъде една от тях, затова е плакала толкова много, че... или пък е била прекалено красива, ярка и прелестна, та другите са й завидели и са пожелали смъртта й... Не знаех... Тази звездичка имаше хиляди истории в главата ми, но пред мен все още се въртеше, сякаш един и същи кадър... Как тя губи живота си... Появява се от нищото, разпръсква с последни сили малкото и останала светлинка и застива отново в... нищото... Защо?... За да подари някому радост, някой, който се нуждае, някой, който заслужава една усмивка, малко щастие... Господи, колко си добра, Звездичке, аз знам - не можеш да ме чуеш, но ти ми дари това, което може би никой не може да ми даде... Благодаря ти, мила Звездичке, благодаря ти, че пожертва живота си за мен, че пожела смъртта, заради усмивката на едно тъжно момиче с насълзени очи... Благодаря ти, знай, това твое добро никога не ще забравя и винаги ще те помня, Звездичке, мила моя Звездичке...

        За първи път виждах падаща звезда... Сега тя бе моята звездичка, която грееше някъде, където аз не виждам, но винаги топлеше сърцето ми, винаги!

       Искаше ми се аз да съм на мястото на тази звездичка... Да даря щастие... Да дам последната си светлинка за една красива и толкова чакана усмивка, да дам сила за живот и онази увереност и смелост да мечтаеш... Да пожелая смъртта си и да застина на чистото и невинно сърце на някое малко, тъжно момиче, което винаги ще ме помни и ще се усмихва, когато грея в чистата му душа - душа на ангел...

          Този небесен, нощен театър се разиграва и тук - на Земята, но с други актьори. Ролите са същите... Малките танцьорки и голямата приказна царица... Закачливият вятър и сивите облаци... А аз - онази малка звездичка, която загуби живота си, за да подари щастие някому...

                                                 ***Vampire_Blood_Kiss***

17.07.2007г.