Ангелът кротко седеше, облегнат на парапета в небесния дворец и спокойно пушеше лула (да... странно, но пушеше). Черната му коса, която все едно имаше собствено мнение за всичко, като всеки един косъм се бореше за независимостта си, се беше разпиляла на всички страни. Кичурите, които падаха на челото му, почти закриваха зелените му очи, сякаш живи в желанието си да почувстват топлината на слънцето...  Гледаше как огнените и пурпурните отблясъци на залеза се гонеха с вятъра и не си мислеше за нищо конкретно. Просто зяпаше небето и сънливо се усмихваше. Тия дни имаше нужда от малко почивка и уединение. „Все пак и ние душа носим...", помисли си той и уморено раздвижи крилата си. Изведнъж до ушите му достигна плач. Далечен и печален стон. Естествено, първото място, за което се сети да провери, беше долу. Никой не плачеше, когато беше в рая. Просто нямаше за какво. Остави димящата лула на перваза до него и се спусна към земята.

Дълго обикаля, преди да намери мястото, откъдето идваше плачът. Първо си помисли, че е от бедяшките квартали в покрайнините на града, но после осъзна, че е сбъркал. Плачът идваше от голяма, богаташка къща в края на горичката до широкия парк, изпъстрен с цветята, които някои граждани така грижливо бяха засадили. Тихомълком се промъкна и влезе на пръсти в просторния хол. Първо не видя никого. Вниманието му бе привлечено от скъпата кожена гарнитура, картините, автентичните персийски килими по пода. Но после забеляза тъмна сянка в ъгъла на стаята, сгушена в уютното червено канапе, долепено до стената.

   - Защо плачеш, нещастни човече?

   - Прав си. Нещастен съм. Мислех, че съм щастлив, но съм сгрешил...

Ангелът наведе глава и бавно седна до него.

   - Знаеш какво съм. Знаеш откъде съм. Какво те мъчи? Няма да мога да ти дам нещо, което нямаш, но ще ти помогна доколкото мога. Все пак неслучайно такива като мен са горе, а вие - хората - си стоите тук в тоя мрачен и забравен отдавна свят.- усмихна се крилатият, но в усмивката му сякаш се долавяше тъга.

Младият мъж седна, избърса сълзите си и започна своята история. Втренчен в една точка, той сякаш се пренесе някъде другаде, далеч от това време:

   - Всичко започна преди... не знам колко време. Години ли минаха? Сигурно... Преди... да кажем, че преди не вярвах много в хората. В това, че не всички са враждебни и дребнави душици. Не вярвах в любовта. Докато не се влюбих, естествено. Влюбих се толкова дълбоко, а тя не ме поглеждаше дори. Казваше, че съм просто надут богаташ без душа. Тогава разбрах, че така или иначе душата не ми трябва. И я заключих. Да... Един ден просто взех малкото позлатено ковчеже, което стоеше под леглото ми и я заключих вътре. А ключа скрих толкова добре, че и аз самият забравих къде е... Не чувствах вече нищо. Нищичко. Нито топлината на слънчевите лъчи... нито вятъра... гледам залеза, но той вече не е огнен, лазурен и осеян с безброй облаци, гонещи се с вятъра, а сив и безцветен като умиращия ни свят... Не обичах, не усещах, не се радвах, не можех да плача... Всичко е толкова безцветно, дори есента, която би трябвало да е огнена, жълта, златна... вместо това сега ми изглежда сива, черна, скръбна... Какво стана с мен... Кажи ми, ангеле! Нали ти си от Горе? Виждаш всичко. Какво стана с мен?

Ангелът бавно се изправи и извади от бялата си мантия малката луличка, която незнайно как беше попаднала в джоба му. Той имаше слабост към хората - за него те бяха изключителни създания, с крехки души и нежни сърца, но попаднали в такава сред а- станали жестоки и егоистични дребнави същества. Ангелът въпреки всичко вярваше в тях. И реши да му помогне. Да. И му помогна. Три години го напътства и изведнъж младият мъж осъзна, че крилатото създание е станало нещо повече от приказен вестител за него.

Една сутрин ангелът го поведе по тясната пътечка, която водеше към гората извън града. Вървяха доста, докато изведнъж крилатият не спря и не му даде знак да седне. Беше малко преди изгрев.

   - Извърни глава, а когато ти кажа, се обърни и погледни точно пред теб... Сега! Погледни какво имам да ти показвам.

         Младият мъж се обърна и се усмихна... Слънцето тържествено обявяваше появата си с взрив от пурпурни и златисти отблясъци. Ето го! Огнено! Изригващо сияйна топлина и червена пепел от искри и светлина. По лицето на човека потекоха сълзи.

   - Виждаш ли, приятелю. Душата ти е била заключена, но ти винаги си знаел къде е ключът. Просто си имал нужда от верните напътствия, за да се сетиш къде си го скрил.

         Ангелът се усмихна, разпери криле и полетя към огненото кълбо в небето. А младежът продължаваше да стои все така вперил поглед в небето. Стоя толкова дълго време, така замечтан и унесен, че се превърна в мраморна статуя. Красив, бял мрамор - неподвижна фигура с очи, отправени към небето. Към света. Към онзи толкова отдавна забравен човешки свят...

******************************************************************************************************

А тя приказката не беше съвсем приказка (макар че има и доста измислица), ами съвсем реална. Ангелът беше един приятел, едно слънце, което ми помогна да повярвам в хората, а аз си мислех, че в малкото позлатено ковчеже бе заключена моята душа...