Част Втора – Прах, олово и президенти

Под изгрева

Беше тъмно. Като в рог. Беше една от онези нощи, които те потискат, сякаш знаеш, че тази е нощта, в която нещо лошо ще се случи.

Беше изминал един месец от малката ни сбирка, а Леоне и МакАлистър току – що се бяха помирили. Във войната помежду им, ние успяхме да се вклиним. Сега притежавахме доста неща, за чиито истински цели бе добре полицията да не знае. Общо взето животът се бе превърнал в бял прах, олово и президенти.

Моторната лодка спря на кея. Да, онзи кей, собственост на Леоне. Същият, чиито документи за собственост се оказаха фалшиви (с наша лека намеса) и отприщиха огромен скандал в Артън Сити. За цяла седмица на кмета Леоне му се наложи да живее в хотел, защото останалите му имоти бяха ревизирани.  Накрая кеят се оказа наш

Владимир Гем. Човек с голо лице и главозамайваща гола глава, брутален характер и стъписващо въображение. Всъщност го харесвах, беше единственият човек в този проклет град, който не лъжеше.

• Здравствуйте. – каза той. – Стока здесь?

Кимнах и махнах на двете момчета. Единият от тях беше Мики Род, който се превърна в мой довереник. Те подадоха на руснаците два сака с бял прах. Владимир го провери. Кимна. Аз се втренчих в неговия човек. Той ми подаде куфар пълен с президенти. Мики го провери.

• Добър бизнес. – каза Владимир и аз потръпнах от акцента.

• Не толкова. – отвърнах. – Осъзнал ли си, че сред хората ти може да има доносници.

Забравих да спомена. Джак също беше с мен. Той отвори вратата и изрита един руснак оттам. След това излезе и отвори багажника. Вътре имаше един човек на МакАлистър. Джак махна на мен и руснака да се приближим. Сторихме го.

Нещата добиват странна перспектива на оранжевата мръсна светлина на уличните лампи. Сякаш сме изключително малки в сравнение със света. Ето защо се чувствах комфортно. Защото все пак правехме разликата.

• Господин Гем, набутани сме право в засада. – казах аз. – Истината, обаче е , че и вие, и ние имаме стрелци разположени по крановете и зад контейнерите. Можем да противостоим.

• Господин о’Брайън?

• М?

• Аз харесва ви. – усмихна ми се той и извади от дебрите на палтото си един автомат Томпсън. – ЗА РОДИНУ!

• Разбираш ли … - започна Джак, но беше заглушен от изригналите гърла на няколко огнестрелни оръжия.

Бях сбъркал в преценката си, че руснакът не знае за какво става въпрос. Знаеше. Така както знаеше и къде се крият ирландците.  Започнаха да падат тела, чуваха се и задавения пукот на няколко пистолета и британски автомати Стърлинг.

Нашите момчета също започнаха да стрелят. Зад Джак се появи един италианец. Гръмнах го някак пътьом.  Хванах саковете и ги подадох на Владимир, докато аз грабнах куфара и викнах на Джак да вади предателя от багажа.

След по – малко от минута Хъдзънът се изплъзваше от кръстосания огън.

Карах по  крайбрежната, докато слънцето изгряваше зад облаците, натрупани над океана. Щеше да има буря.

След половин час седях в „Червената перла”, отпивах уиски, пушех и слушах дъждът отвън. Том и тук се вживя като барман. Джак стоеше в ъгъла. Имаше и още някакви клиенти. Те не се притесняваха от дулото ми, поставено на бара и чакащо моята ръка. Така знаеха, че са защитени.

Беше унасящо. Топлината на камината и уискито, които ме сгряваха и отвън, и отвътре. Ритмичното барабанене на дъжда, сякаш налагащо ред в живота ни. Книгата „Исторически драми от Шекспир”, която четях. Музика за душата, наркотик за съзнанието и спокойствие на духа. Един от редките моменти, когато човек осъзнава, че е човек.

Бях осъзнал един изненадващ факт. Ако сега погледнеш встрани, ще видиш, че Джак чете „Ад” на Данте. Онзи ден видях Мики да чете Карлайл. Изобщо групата ни беше четяща. Харесваше ми факта, че въпреки заниманията, които бяхме избрали, не се бяхме отказали от себе си.

Джилиан нахлу в заведението. Махна на Том, махна на Мики и се намести до мен. Джак й обърна малко внимание и отново потъна в „Ад”.

• Том, уиски със сода, моля те. – каза тя.

• Джил, ти пиеш? – повдигнах вежди. – Какъв е случаят?

• Ти. Ти си случаят.

Том ме изгледа многозначително. С крайчеца на окото си видях и Джак да се подсмихва, а знаех, че зад мен Мики едва се сдържа. Няколко други клиенти внезапно млъкнаха и се заслушаха. Бяха от редовните, та не се учудих.

• Един месец. Един месец се опитвам да ти подскажа нещо, да ти намекна, а ти не ме отразяваш дори! – тя отпи голяма глътка.

Спокойно си оставих книгата и се настроих на слушане. Като летен полъх сред зима, през ума мина остатъчният спомен как можех да бъда тежко прострелян и мисълта, че тогава бих се чувствал по – добре.

• That’s going to be a thing[1]. – промълвих.

• Не мога да разбера какъв ти е проблема. Гей ли си, евнух ли си, какво ти е?

Започна да засяга чувствителни места.

• Сигурно имаш някоя стара любов, някоя от вашите курви, която те е прецакала, защото е трябвало да работи.

• Джил! – каза предупредително Том.

• Някаква курва ли е проблемът? Да ходя да я посетя, накарахте ме да ги наставлявам всичките и да движа парите. Познавам ги до една.

Да. Познаваше Джозефин. Но тя не беше моята тръпка. И беше хубаво, че Джилиан не разбра, че Джозефин е леля й.

Загасих си бавно и подчертано цигарата. Видях ръката на Том, поставена близо до дулото ми, в случай, че реша да напълня Джил с олово. Погледнах го и той дръпна ръката си. Взех си книгата, цигарите и дулото. Не погледнах Картър. Излязох без да продумам. Навън беше изсветляло, макар и не за дълго.

По – късно разбрах, че Джак и Том са обяснили на Джил, че е доста сбъркала да ми крещи такива работи. След няколко дни, Джил дойде да ми се извини. Не проработи. Някои рани са твърде дълбоки, за да зараснат.

Казиното

„Казино Хол” беше пълно. В петъчен ден беше нормално. Пресрещна ме една аниматорка.

• В кабинета на управителя ви чакат двама господа от полицията. – каза тя. Кимнах.

Първо пих едно малко на бара и се разходих покрай масите, където имаше важни персони.

• Добър вечер, съдия Джорджсън. Вървят ли ви картите днес? – дебелият кучи син играеше Блек Джек.

• Дявол те взел, Антонио. Загубих хиляда долара днес.

• Отишли са на сигурно място, ваша чест. – отвърнах и се насочих към масата за покер. – Господин Еринджър, надявам се уискито ви е добро?

• Знаете, че е така, господин о’Брайън. – приближих се и му подадох един амбалажен плик.

• С поздрави от заведението, господин Еринджър. – прошепнах. – Надявам се новата жилищна сграда на булевард Риърдън, скоро ще бъде построена.

• Осъзнаваш, че в кабинета ти има две ченгета, нали? – попита ме той с усмивка.

• Аз правя услуга на обществото. – отвърнах и се отдалечих.

Продажни политици и съдии играеха в „Казино Хол”, най – богатото и оборотно казино в Артън Сити. Приближих се до една сервитьорка.

• Погрижи се Робърт Еринджър да не препива. Обикновено бълнува неща за подкупи и прочие. Не искаме репутацията му да се понижи. – казах й и тя кимна.

Изкачих стълбите и влязох в офиса на Робърт Даун, управителят на казиното. Вътре ме чакаха детектив Смоукър и поредната му униформена опашка. Смоукър изглеждаше малко по – съсухрен, малко по – оплешивял и малко по – дебел от последния път, в който го видях.

• Детектив Смоукър, на какво дължа честта?

• Антонио о’Брайън, момчето от улицата, който се превърна в бизнесмен за една нощ. – изправи се и ми подаде ръка.

• Малко пресилено „за една нощ”, ласкаете ме. – казах, докато стисках ръчището му. – С какво мога да помогна?

• Исках да ви задам няколко въпроса за някоя си Вирджиния Джеймс. Снощи е изчезнала от санаториума „Питърсън”. Получихме анонимен сигнал, че всъщност я познавате.

Изтръпнах. Бяхме я върнали в Санаториума преди пет дни. Глупаци!

Овладях се и съумях да облещя очи.

• Сериозно? Анонимен сигнал? – повдигнах вежди. – Съжалявам, детектив, но не разбирам…

• Доколкото разбрахме, всъщност тя ви е била много близка, мхъ? Искам да кажа, че на нея може би сте споделяли повечето си тайни, които…нека бъдем честни, не са най – хубавите тайни, които можете да пазите.

• Мисля, че „повечето” е думата в случая, що се отнася до когото и да е. – отвърнах и налях уиски в две чаши. – А конкретно на вашия въпрос – не, не познавам Вирджиния Джеймс. Познавах Вайълет Джеймс, но последното, което знам за нея е, че замина за Калифорния преди три години. – подадох му едната чаша.

• Не, не пия, докато съм на смяна. – каза той. – И все пак да приемем, чисто теоретично разбира се, ако я познавахте и сте й споделяли мистерии за вас самия, какво бихте направили?

• Ако бях като по – голямата част от хората, които ловите, щях да я отвлека и да изцапам ръцете си с кръвта й, защото двама могат да пазят тайна, ако единият е мъртъв. – отговорих му. – Но ако бях като хората зад тези, които вие ловите, щях да я оставя там, да си купя някой от служителите там и да я държа под контрол. Така полицията няма да има за какво да се хване, а тя не би издала тайните ми пред никого.

Смоукър ме погледна празно.

• Имате престъпно съзнание, господин о’Брайън. – успя да каже.

• Може би. Обвинен ли съм в нещо?

• Не. – каза той. – Как бих могъл да ви обвиня тук, във вашата твърдина? Или си мислите, че съм сляп и не видях клиентите ви долу? Още преди да съм ви извел закопчан от казиното ще бъдете освободен, помилван и застрахован с дипломатически имунитет.

• Намеквате ли нещо?

• Не, разбира се. – каза Смоукър и тръгна да излиза.

Задържах го за лакътя, а той кимна на униформения.

• Има двама на този свят, които биха ви насочили към мен за такова нещо. – казах му. – Дарио Леоне и Рой МакАлистър.

• Кметът?

• Не се правете, че не знаете за тъмните му сделки, детектив. Това е неофициален разговор, невъзможно е да бъде освидетелстван. Бих започнал с МакАлистър. Все пак негов беше бардакът, където работи Джозефин Джеймс. Сестра на отвлечената. Не бих разпитвал Леоне, ако исках да си опазя работата. Но бих следял него и хората му изкъсо.

• Как точно очаквате да прокарам заповед за опашка на кмета, без комисарят да разбере?

• Заповедта е нужна за хората на Леоне. – отвърнах. – Вие сам, детектив, можете да следите кмета.

• А може би просто ме пращате за зелен хайвер, господин о’Брайън?

• Разбира се. Радвам се, че не всички копои са глупави. Изборът е ваш.

Той кимна и излезе. Седнах зад бюрото и запалих една цигара. Вдигнах телефона.

• Том? Намери ми Мики. Ви е изчезнала…Да…Не, Джил не бива да разбира…Благодаря…След половин час да е в казиното.

Ви наистина беше като черна кутия. Бях допуснал глупостта да ме обземе и бях споделял доста от работите си на нея. Да, ако бях Смоукър щях да започна с МакАлистър. Но съм себе си и знаех, че единственият способен да бръкне зад стените на санаториума „Питърсън” е Леоне.

След половин час на вратата се почука и Мики Род влезе.

• Разбрах. – каза той. – Откъде да започна?

• Намери Фил и отидете при Франк Дзапато. С подходящата сума и подходящото уиски той говори много. – налях му уиски. – Аз ще извъртя един телефон и ще отида в санаториума да разпитам.

• Голям ли е проблемът?

Изгледах го.

• Някога играл ли си покер, Мики? – попитах го и той поклати глава. – Чувството да въртиш такъв бизнес, или изобщо да живееш, е като да седнеш долу и да играеш покер. Шансовете да загубиш варират от това колко умело лъжеш, колко умело залагаш, колко умело контролираш реакциите си. Можеш да спечелиш много и да загубиш още повече само със ставането си от масата. Винаги трябва да се съобразяваш с това какви хора има около теб. Долу видях съдия и градски съветник. Единият може да те обере само с едно дело. Другият може да ти запорира парите по обществени поръчки. И двамата са хитри, злобни и не позволяват някой да ги мами. Но последният просяк на масата ти е този, от който трябва да се плашиш. Защото той няма какво да губи и навън, на улицата, ще те пребие до смърт и ще вземе парите ти. Вирджиния е последното асо, това което печели играта. Ако ние я имаме, продължаваме по план. Ако я нямаме нещата ще трябва да продължат по доста груб, опасен и кървав начин.

• Ще я намерим, Тони. – отвърна Мики. Знаех, че ме е разбрал.

След като Мики излезе, Тони вдигна отново телефона.

• Феличе, изчезнала е една жена. Вирджиния Джеймс. Разбери нещо за мен и ще има облаги. – казах в слушалката.

Излязох и се качих в Хъдзъна. След час стигнах в полите на града, западно от хотелската част.

Още докато карах по Риърдън усетих, че нещо не е наред. Червената сграда зееше отворена, димяща, а от прозорците й огнени езици ближеха въздуха. Две пожарни коли се мъчеха да угасят пламъците. Полицията бе осигурила периметър, с жълти ленти от другата страна на улицата. Отклоняваха движението на улица „Томпсън”. Приближих се до едно от ченгетата.

• Антонио о’Брайън, шефовете ти ме познават, отговаряй бързо. – надвиках суматохата около себе си. - Какво се е случило?

• Става дума вероятно за гръмнал нагревател в баните, сър. – отвърна той леко побледнял. – Нямаме ясни данни за жертвите… - задави се.

• Нямате изнесени живи, нали? – той поклати глава.

Усетих, че е от съвестните. Тоест имаше шанс да ми каже малко повече.

• Поне нагревател ли е наистина?

Той поклати глава, разкъсан между лоялността и съвестта си. Накрая очевидно някаква верига в съзнанието му се заключи и той взе решение.

• Ще ме уволнят. – каза полицаят. – Някакъв мъж, италианец, дойде и плати на шефа на пожарната – той го посочи.  – да каже, че е гръмнал нагревател в банята в южното крило. Били близо до резервоарите с гориво за зимата. Но брат ми бачка в пожарната, сър. Той излезе преди малко. Каза, че нямало никакви бани в южното крило. Само мъртъвци…в леглата им.

Току – що легнали и нищо неподозиращи. Извадих една визитна картичка и я подадох на ченгето. Казах му да ми звънне ако изпадне в затруднение. Върнах се до колата си. Седнах и отворих жабката. Бях обещал на Джил да спра да пия в колата. Това беше от случаите, в които не можеш да си спазиш обещанието. Отпих здраво и запалих цигара. Подкарах обратно вкъщи. Трябваше да се наспя.

Бях заложил. И бях загубил повече от залога.

Завръщането

Играех козовете си един по един, но сега беше време да доведа злото куче в играта. Всеки истински владетел има нужда от някой, който да върши черната работа. За тази работа аз познавах Рики Пилц. С него израснахме заедно на улицата. Той беше лудото момче. На четиринайсет разбихме витрината на бижутерски магазин. По време на Сухия режим, той бе сред борещите се за монопол над нелегалното уиски. Тогава процъфтя, но реши да си пази парите. Веднага до него се бяха издигнали и Леоне, и МакАлистър. Пилц свали кепенците и замина за Лос Анджелис, където работеше дълго време с Бъгси Сийгъл, човекът изградил Лас Вегас.

Пилц беше преследван и за друго. Беше маниак на тема огнестрелни оръжия и бомби. Някак му доставяше удоволствие да сее смърт сред враговете си.

Най – хубавото? Дължеше ми услуга за сто бона.

Влакът пристигна в десет часа на гара „Ийстбридж”. Той слезе в 10:01, целият изтупан, целият елегантност. Като изключим обгорялото му лице. Прегърнахме се, казахме си няколко мили думи  и отидохме да пием кафе.

• Повикал съм и Джак Маккой. – казах му.

• Малкото наркоманче?

• Измъкна се. Трябва да го видиш. Бляскав рицар на бял кон.

• По същината, Тони. – каза той. – Какво правя тук при хората, които биха дали мило и драго да ме видят обесен с главата надолу? Заради теб ми се налага да пътувам под чуждо име.

• Как така?

• Ами с тоя сладур дето си го имате за кмет, как очакваш от мен да пътувам с истинското име, та цял Артън Сити да разбере, че съм у дома?

• Good point. – отвърнах. – Сигурно си разбрал, че тук силите се разклатиха.

• Да, разбрах, че и ти си се изтупал и си станал „бизнесмен”. – той се ухили. – Искаш помощта ми, а?

• Помогнах ти навремето, Рики. – казах аз. – Време е да си поискам услугата обратно.

• Да. – Рики постави дясната си ръка на левия хълбок. Лицето ми се стегна. Посягаше към Лугера си. – Мога просто да те застрелям.

• Можеш. Но дали ще ти даде сърце?

• Знаеш, че не ми пука…

• За теб самия и за мен, знам, че не ти пука. – отвърнах и се усмихнах. – Допусна грешка, Рики, имаш дете, за което вече ти пука.

Усмивката му изчезна. Мразеше да бъде манипулиран. Но му се наложи да се помири.

• Да, дължа ти услуга. – каза Рики. – Навремето, когато всички търгувахме с алкохол, дрога и жени, ти раздаваше услуги. Дългосрочни кредити на доверие. Джак Маккой, Том Ейвъри, дори младият талант – Мики Род, са получили по някоя услуга от теб. Отърва ирландчето от кокаина и хероина и го направи човек, на Том му спаси кожата и купи бара, който той винаги е искал. За Мики не мога да твърдя, но както изглежда е станал твоето вярно кученце. Помня, че като малък обираше лелките по гарите. Ти раздаде услуги на всички нас и сега си по – богат от всички ни. Защото не знаем кога ще отидеш при ченгетата с всички наши тайни.

• Да търгуваш с добро е зло само по себе си. – казах аз.

• Сега и на проповедник ли ще се правиш?

• Не. – отвърнах. – Просто всеки си плаща цената, рано или късно.

Тогава не знаех какво пророчество правех.

Припомнихме си добрите стари времена, след което го разведох из града. Рики отбеляза, че градът се е уголемил, но е останал същата дупка, която е напуснал. Накрая го закарах в „Червената перла”.

• Рики! – възкликна Том. – Стари приятелю!

• Здрасти, Том. Джак. – кимна социопатът.

• Рики. – кимна бившият наркоман.

• Сядай и разказвай. Как е в града на залеза? – Том се разшета зад бара, а Джак се доближи до мен.

• Сигурен ли си, че е добра идея? – попита ме той. – С Вирджиния и всичко?

• Държа го под контрол с детето му. – отвърнах. – Не ми харесва по този начин, но няма как. Новини за Ви?

• Мики звъня. – отговори Джак и ми подаде листче с телефонен номер. – Каза да му се обадиш.

• Ало? Шефе? Да. Открих я, държат я в Елоиз Хаусес, Даниъл Стрийт, номер 87, ще чакам отпред. – Мики наистина беше млад талант.

Затворих телефона и се приближих на бара.

• И казва – говореше Том. – „моля ви, господин барман, нямам пари, но тези обувки струват десет долара”. Къде, моля ти се, ще продам такива обувки. Егати ненормалниците.

• Готов ли си? – попитах Рики.

• За?

• Ще ти обясня в колата.

Подивя. Щях да загубя управлението и едва се разминах с един камион. Накрая ме накара да отбием и да си сменим местата. Пет минути по – късно краката ми трепереха и още усещах стомаха си, залепен за гръбначния стълб.

Паркира зад колата на Мики и момчето излезе да ни посрещне. Излязох от колата и коленичих, подпрян на вратата. Махнах с ръка към Рики.

• Кажи му само етаж и апартамент. – каза му ги.

Беше на втория етаж, а ние бяхме паркирали в страничната уличка. След точно минута се чуха пет последователни изстрела, два писъка и няколко влажни, отвратителни звуци. След още минута, Рики дойде вдигнал един вързоп с одеяла на ръце. Беше Вирджиния.

• Мики ще кара! – казах аз твърдо. Рики метна ключовете и влезе отзад.

• А моята кола? – попита той.

• По – късно ще дойдем. – отвърнах и влязох.

Да. Това беше Рики. Мълчалива машина за убиване.

Дипломация

                Скрихме Вирджиния извън Артън и й пратихме охрана. Намерихме някакъв психотерапевт и една гледачка, които да се грижат за нея. Джак се погрижи за това. Джилиан така и нищо не разбра.

                Една нощ седях в офиса си, докато отвън в „Перлата” се вихреше поредната забава. Пишех. Бях зарязал хрониките си от известно време, а и сега вече имах по – ясен поглед върху миналото.

                В един момент ръката ми замръзна и се вгледах в страницата. Една самотна хроника. Така и не допуснах никого до себе си. Когато бяхме по – млади доста хора си вадеха грешни впечатления за мен. Самият Том ми бе споделял, че в началото ме мислел за жесток, двуличен, лицемерен курвар, който е нямал граници заяде ли се с някого. Може и такъв да съм бил, вече не мога да кажа. Никога обаче не го бях искал. Факт е, че останах почти сам.

                На вратата се почука и влезе Джил. Разположи се на стола пред мен.

• Какъв ти е планът за Дарио Леоне?

• Да го поомачкам и да го оставя сам да гние в собствен сос. Защо?

• А каква беше целта на това да ме излъжеш?

• Моля?

• Чу ме.

Поех дълбоко въздух. Усетих как гневът се надигна в мен, като цунами. Я, сега да видим, аз като японец ли строя в душата си[2].

• За майка ти ли става въпрос? – попитах с овладян глас.

• Да! – прокънтя нейният.

• В крайна сметка всичко е наред.

• Освен че сега не знам къде е и изобщо жива ли е.

• Сигурно си разбрала, че е добре и е  в безопасност извън града?

• Не мога да ти повярвам. – отвърна тя. – На никого не мога да вярвам. Искам да ми кажеш къде е майка ми.

• Само ако обещаеш, че ще заминете далеч оттук.

Не знам защо, обаче сякаш я ударих с парен чук в челото. Кръстоса очи за момент и се опита да фокусира.

• Не мога да дам такова обещание…

• Тогава аз не мога да ти кажа къде е майка ти. Ако Леоне разбере…край. С нея, с теб и с всички нас. Не мога да рискувам чак толкова.

Джил наведе глава. Кимна. Излезе, а след нея влезе един сервитьор.

• Сър, кметът иска да ви види. – каза той.

• Предай му, че веднага щом се освободя ще се срещна с него. – отвърнах.

Той кимна и излезе.

След половин час реших, че е минало достатъчно време и оставих писалката. Запалих си цигара и излязох от офиса. Заведението беше доста натъпкано. Открих Джак с очи. Той ме погледна и след това плъзна поглед по „Перлата”. Забелязах какво гледаше. Горилите се бяха разположили по всеки ъгъл. Те и шефът им явно не подозираха, че близко – стоящите са наши момчета.

Не бяха намерили маса за кмета. Дарио Леоне стоеше като обикновен човек, изправен на бара, с пура в уста и поглед вперен в една девойка с къса пола.

• Виж ти. – казах. – Самият кмет ми идва на крака. Добър вечер, господин Леоне. – поздравих го.

Той ме изгледа с погледа на гладна невестулка и кимна.

• Тук съм не като кмет, а като човек с интереси, също като теб.

• И какво желаете, господин Леоне?

• Не знам. – поклати глава той. – Но знам какви са твоите интереси. Да зарежеш казиното, двата клуба, които взе от мен и още няколко…помещения.

• Така ли? Защо това да е в мой интерес? – попитах.

• Животите на теб и твоите хора са по – важни мисля. – отвърна той.

Усмихнах му се. Придвижих ръката си в права траектория. Счупих му носа. Нашите момчета спряха горилите, които май бяха тръгнали да се самоубиват. Джак се бе озовал до този, който бе зад мен.

• Топките или чучура, приятел? – изсъска така, че и аз го чух.

Хванах кмета за посивялата коса и го издърпах така че да ме чува.

• Мислиш си, че можеш да идваш на моя територия и да ме заплашваш? – казах. – Имаше шанс да се спасиш. Допусна две грешки. Дойде в „Перлата” и не се извини, а биваш нагъл. Сега ме слушай внимателно. Имаш двайсет и четири часа да подадеш оставка, като кмет и да си разпродадеш бизнеса. Иначе… - ударих го още веднъж, но сега в слънчевия сплит. - …схващаш идеята.

Пуснах го и той се строполи. Никой не го забеляза.

• Едно уиски. – поръчах си от бара.

Президенти

Бюрокрация. Това липсваше на улицата. Затова можехме да се прецакваме в очите, трудно се подкупвахме и не забравяхме своите. Появата на кмета доведе бюрокрацията и при нас. Цялата администрация на Артън Сити беше негова. Затова бях изненадан, когато на вратата ми се почука.

Погледнах празните бутилки на масата и образите на отдавна забравено щастие и вечно – настояща мъка. Бях достатъчно пиян…или не.

Залитайки се озовах на вратата и я отворих бавно. Оттам ме погледна познато лице. Бях го виждал на снимка. В Артън Дейли.

• Губернатор Кели?! – възкликнах. – Ако беше малко по – приемлив видът на дома ми, щях да ви поканя.

• Няма нужда. – махна с ръка.

Робърт Донован Кели Младши беше достолепен осемдесет – годишен мъж с чисто и открито лице и дълбок спокоен глас. Никой не би се усъмнил в избора си ако изборът беше Кели.Поне до момента, в който Кели не проявеше интересния си навик да извършва биологичните си нужди без да се безпокои за дреболии като тоалетни, писоари, тоалетни хартии. В момента се опитвах да осъзная факта, че в момента Кели нямаше проблем с отделителната си функция.

• Дойдох да ви кажа за една среща. – продължи да говори. – Съвсем кратък брифинг. – той ми подаде една папка. – Вътре ще откриете подробностите. Привлякохте вниманието с борбата си срещу Дарио Леоне и Макалистър. Нека ви го поставя по този начин. Имам нужда от вас. Леоне се е замесил в доста по – сериозни неща от трафика на хероин и кокаин. Ако ми помогнете да го премахна, получавате чадър. Естествено срещу процент. В папката ще откриете и контакта с мен.

Това беше. Нямаше нищо друго. Нямаше дори едно „Довиждане”.

Прегледах папката в оставащите часове от нощта. За целта ми се наложи да си направя няколко кафета. След втората страница осъзнах, че ми се налага да бъда трезвен.

Леоне не просто беше открил златните мини на деня. Той ги беше експлоатирал в продължение на години. Изписаните на машина страници уличаваха италианеца в трафик на оръжие, печалбата от който бе вложил в предизборните си кампании и подкупването на държавни служители. Разказваха за раздадени под чиновническите маси подкупи, пакети с дрога, куфари пълни с плащания и обещания.

Но имаше едно докладвано, опасно обещание.

Налях си ново уиски. Налях си още няколко, докато не стана време за сутрешните новини и пуснах радиото.

• …опитите на определени граждани на Артън с тъмно минало да ме сплашат ще останат неуспешни и докато имам и последна капка дъх в изтерзаното си тяло, аз ще се боря срещу тях! – говореше Леоне с превъзбуден глас.

Изключих радиото и вдигнах телефона.

• Ало, Мики, чу ли? – попитах.

• Да.

• Взимате торбите и започвате.

…

                Малко по – късно на площад „Либърти” летяха долари, вадени с шепи от Мики Род и Джак, които се бяха качили на две бъчви и викаха.

• Вашият благодетел, Антонио О’Брайън мисли за своите съграждани.

• Той мисли, че вие отдавна е трябвало да получите тази помощ от Дарио Леоне. – допълваше Мики.

• А вместо това той злоупотребява с вашите пари! – викна Джаки.

Аз стоях скрит в един от ъглите заедно с Джил и усмихнати наблюдавахме сценката.

• Трябвало е да работят в „Глобал”. Актьорството им отива. – каза тя.

• Мхм… - издърпах усмивката си към лявото ухо и запалих цигара.

В този момент една лимузина прехвърча покрай нас. Чуха се изстрели, хората се разпищяха и тогава…

Видях как Джак пада на земята.

Извадих дулото и пуснах няколко изстрела към бягащата кола. Тичах колкото ми държаха краката към Джак. Беше лошо. Той умираше.

• Джак, не! – проплаках.

Той обърна студен взор към мен и целият в кръв и прах от земята се усмихна тежко.

• Ха, ти все пак си можел да плачеш…

• Няма да умираш! Забранявам!

• Тонио, дори ти не можеш да ограничаваш смъртта. – той отново ми се усмихна. – Поне умирам в компанията на мъртвите президенти.

Светлината от очите на бившия наркоман изчезна така, както се бе възродила. Този път завинаги.

Мики ме задърпа. За разлика от мен той чуваше сирените. Накрая успяха, заедно с Джил, да ме качат в колата. Колата, в която трябваше да ни чака Том Ейвъри. Том Ейвъри ни чакаше. Чакаше с дупка в главата.

Разкрещях се. Всяка жила по тялото ми била изпъкнала, очите ми щели да изскочат от орбитите. Крещял съм толкова много време, че накрая гласът ми станал хрипкав.  Изпълнен с ярост съм бил главата си в стъклото, докато Джил не е успяла да ме издърпа, а Мики да ме удари с приклада на оръжието си.

…

Събудих се пред бара. Излязохме от колата и влязохме в бара в мрачно мълчание. Барът бе някак по – празен. Да, нямаше хора заради почивката, но все пак беше по – празен. Мики наля уискита.

• Какво правим?

• Леоне иска война. – прошепнах. – Ще срина Артън, но Дарио няма да е жив. – зарекох се. Обади се на руснаците и на твоите хора.

Станах и си тръгнах.

Последните ни дни

Погребахме Джак и Том тихо. Три дни по – късно започна метежът. Първо сринахме „При Доджърс”. Рики взриви личната лимузина на Дарио, за жалост той не бе вътре. На два пъти Дарио се бе опитал да ме убие, но така и не успя. Взривихме два негови кораба. Той пък ни го върна, като изгори къщата на Мики. Целият град бе лумнал под престрелки и взривове. Доста магазини по централните улици бяха унищожени. Доста витражи бяха направени на прах. Колите профучаваха в гонитба или заставаха една до друга, като прикрития. И много хора измряха.

Знаех, че днес идва Гвардията. В Артън бе обявено военно положение и днес беше последният ден, в който щях да имам възможността.

Бях с Мики и Рики. Въоръжени до зъби влязохме в Кметството. Кабинетът на Дарио бе на втория етаж. Охраната се опита да ни спре. Двама бащи и съпрузи си отидоха.

По стълбите заслизаха гардовете на Леоне, които откриха огън по нас. Казах, че Рики Пилц е луд. Пусна им граната.

Пътят беше свободен.

• Тръгвайте, сам ще го направя. – промълвих тихо.

Отворих вратата. Не си губих времето да си троша краката, като ритам вратата. Културно и човешки просто натиснах проклетата дръжка. Та нали затова са я сложили. Дарио Леоне бе изправен до големия прозорец обърнат към низините на Артън. До коженото кресло изправен стоеше Феличе. Кимнах на момчето. То не ми отвърна.

• Не го ли намираш за учудващ? – каза Дарио. – Този град е преживял повече, отколкото аз и ти някога ще познаем. Можем да водим малките си препирни, но ние сме временни лидери – бълхи по тялото на Артън и ще изчезнем, а градът ще се лекува от раните си. И ще оцелее въпреки нас.

• Затова не изпитвам угризения в начините на това да те догоня. Толкова години и вече сме тук. Само не мога да разбера защо се кри толкова време, а долу охраната бе така смешна.

• Уморих се. Антонио, знаеш, че аз съм човек на идеята, на доктрината. Толкова години не предадох своята идея, а тя предаде мен, когато имах нужда. Понякога се чудех дали не е по – добре да ти се предам, но все пазех надежда. Но сега вижда, че толкова години съм се самозалъгвал, че вече не знам кой съм.

• Знаеш какво ще стане нали? – попитах го,  а той се обърна и кимна.

Отдръпнах се от вратата и дадох път на пазителите на държавата. С тях бе детектив Смоукър.

• Дарио Леоне, арестуван сте в името на закона по обвинение в държавна измама, трафик на хора, наркотици, алкохол и цигари, организиране на престъпна група и ред други престъпления. Всичко, което кажете може да бъде използвано срещу вас в Съда. Разбирате ли правата си?

• Да. – тихо каза Дарио. Когато мина покрай мен се спря. – Благодаря ти, че бе такъв честен враг.

• Не! – Феличе бе вдигнал пистолета си и го бе насочил към мен и Дарио. – Ти, Антонио, ми обеща отмъщение!

• А! – възкликна Леоне. – Бях прав, че малкият ми е познат. Все пак ме заблуди, браво!

• Феличе, свали оръжието. – казах твърдо.

• Не. Обеща ми отмъщение. И ще го имам.

Нещата се развиха по – бързо, отколкото можех да схвана. Чуха се два изстрела. Смоукър бе стрелял пръв и бе успял да спаси Дарио по този начин. Феличе падна мъртъв на земята.

• КОПЕЛЕТА!!! – изревах.

• Дарио…

• МЛЪКНИ, СМОУКЪР! ТИ И ТВОЕТО БЛАГОЧЕСТИЕ!

Той вдигна рамене. Изведоха бившия кмет и ме оставиха сам с тялото на момчето.

Дарио бе прав. Ние щяхме да си отидем. Градът щеше да оцелее и без нас.

Послеслов

Така завършва тази история. Пиша тези редове на борда на „Принцеса Вирджиния”, докато плавам за Плимът.  Отивам да търся старите земи, за които съм чел. Защо отивам? Защото вече не издържам да живея в лъжа, лицемерие и безскрупулност. Вие си тънете. Това мен не ме интересува. Животите, които ме интересуваха са в безопасност или ги няма.

Но помнете едно нещо. Не съжалявайте и за един миг за това, което правите. Съжалявахте за това, което ще направите. Защото още имате шанс да го промените.

Стефан Момеров

26.05.2014г.