Водата никога не свършва. Нито мъглата. Те са тук, откакто съм се родила.

Ледено-пепелявият цвят на въздуха, мухълът в ъгъла, походката е в танц неопределен... пиянското хъркане... очи, които не виждат, очи потънали навътре, пуснали дебелите пердета...

Маската на самотно дете в голяма празна стая, а навън вали, вали силно и скоро няма да спре. Мразиш високите бели стени, студеният въздух по време на дъжд, музиката не те успокоява, поне не сега, малко по-късно може би, когато омразата не е толкова силна ще пуснеш нещо любимо. Нещо топло. Като надежда.

 Надежда, че дъждът ще спре. Надежда, че сиво- зеленият цвят на въздуха ще се прочисти и ще стане нещо светло - примерно жълт. Бледорозов или дори кристално чист. Нежно видим, леко видим, ще позволи да виждаш протегнатите към теб ръце, усмихнатите към теб лица.

 И дори пред теб да няма никой, да видиш пътя, или просто пейзажа. Да видиш, че светът съществува. Не е изчезнал само защото ти си пуснал завесите.

 Мокрите завеси.

 Водата, която никога не свършва. Водата в чашите.

 Водата, която не носи живот, а обезсърчава.

 Влагата, която никоя любов не може да изсуши...

 Аз обичам алкохолик, но това не е достатъчно!...

28.02.15 г.