***

    Денят се смрачаваше. Тъма обгръщаше селото, когато го наближиха. Скрито на запад, слънцето все още изпращаше светлина между облаците и ги обгаряше в пурпур. Големи, тежки, като кървави парцали, те сновяха по небето. Застудяваше. Вятърът режеше в гърбовете им, очите им сълзяха. Усещаха дрехите си изтънели. Лятото си беше отишло.
     Каруцата пълзеше като бавна сянка в мрака. Отпреде й стройна, уморена фигура подръпваше кончето. Отзад в колата се бяха свили двете премръзнали жени до загънатия в ямурлука Гунчо. На изток луната вече се подаде и хвърли мъртвешка светлина върху лицата. Издалече някъде се обади кукумявка. Глухо и напевно, като стар часовник, който отмерва нечии последни часове.
     Когато слънцето извървя пътя си и небето обърна черното си беззвездно дъно, те вече се бяха прибрали. Стояха около софрата в полутъмната одая, а синкавата светлина на кандилцето очертаваше изтънелите им силуети, хлътнали страни и ръбати скули. Нямаха сили дори да се хранят. Трудно преглъщаха сухите залъци. Малин погледна по-старата жена и гърбът му настръхна от предусещането за хлад. Суха, едва жива. Тия дни бяха оставили по лицето й остри бразди, като пукнатините в коритото на пресъхнала река. Очите й – уморени и тъмни! Беше спряла неподвижен поглед под кандилото, без да вижда. Само за няколко дни Малин потъна в мъката на това семейство. Бащата нямаше да го бъде дълго. Майката, подобно на безпътна сянка, се движеше сякаш в друг свят. Дъщерята – крехка и изнежена – само тя беше останала тук, на земята. Била болна. Разбра го от майка й, когато вървяха към каруцата, той – с Гунчо на ръце. Позна болестта в отпуснатите жълти очи на призрака, който ги чакаше. Това беше поглед на увяхнало цвете. Цвете, над което са треперили топли ръце и, въпреки това, жаждата го беше изсушила. Жажда по какво? Отпосле Нонка се промени. Като че ли друг някой влезе в нейната кожа. Нещастието ли, неволята ли й даде сила? Чертите се стегнаха, натежалите клепачи се повдигнаха, макар все така в сянка да оставаха очите й. Тичаше около болния си баща. Още щом се прибраха, взе цялата къща в ръцете си. Животът се беше върнал за нея. За дълго ли? Така, както често се случва с хората, когато трябва да се грижат за други. Тя забрави лятото и пътищата, из които бяха търсили бялата лястовичка и дори рядко си спомняше защо бяха тичали подире й. Сега по-голямо бреме легна на плещите й. Баща й береше душа. Майката се беше извърнала от тоя свят. Потъна в грижи по тях и съвсем загърби миналото. И да усещаше още тежест в гърдите си, дали беше от болестта или от заседналата в гърлото й топка, не се замисляше. Имаше нещо друго, което усещаше смътно с моминското си сърце. Тя беше млада. И макар да стигаше вече двайсе, мъжки очи досега не бяха я сподиряли. Не беше се потопила още в тая омая. Нонка се беше събудила – чиста, като цвете утрин при роса. И във всичките си грижи и притеснения, в цялата си мъка, под погледа на тъмния строен момък, в нея се разлистваше тихо светъл сладък трепет. През целият им път той беше единствената й опора. Не знаеше много за него. Само това, че е дошъл някъде от Родопите. Беше споменавал веднъж Райково. Дрехите му бяха овехтели, дълго носени. В извивките на елечето, в змиевидните тежки гайтани по него и по потурите му, тя усещаше различието на една чуждоземна душа, струваше й се дори чудатост. Мълчалив, с тежък поглед, отначало й изглеждаше мнителен, страшен. Отпосле усети нещо друго в неговото единачество. Неговата неприветливост се криеше в отдалечеността му от хората. Сключените вежди и правите устни не й се виждаха вече страшни, а бяха знак за някаква тъмна, недоизказана болка. Усещаше съчувствието в очите му и силата на мъжкото му присъствие. Това беше достатъчно, за да разтвори душата си. Малин още преди нея усети, че нещо плъзна в празнотата на сирашката му душа. То смекчи суровото му сърце. Нямаше дом, родители. И дори в нещастието усети как Нонка се опитва да задържи семейството си. Гунчо малко се пооправи, проговори, но остана все така неподвижен. Говореше малко и рядко, ала в думите му личеше трезвият ум, който беше изневерил на майката. На него може би приличаше Нонка.
    Дали нейната болест бе преминала или само затихнала? Търсеше в очите й отговор и сам не можа да разбере. Снагата й – все тъй тънка, лицето – изпито. Някаква светлина обаче премина по него. Като срещнеше погледа му, сянката в зениците й се отдръпваше и сторваше път на тихата, плаха светлина, която смекчаваше чертите на слабото й лице. Очите изсветляваха, придобиваха оня син цвят, с който в слънчев ден небето привлича погледите. Думите й бяха твърди, кога трябваше да вразуми старата, кога трябваше – топли и ласкави.
    Малин я гледаше сега, докато прибираше набързо софрата. Майка й беше приседнала до него с ясни очи, в един от малкото напоследък мигове, когато не губеше мисълта си. Спомнила си червените облаци, тя извърна глава към него и майчински му продума:
- Утре ще вали, остани да си починеш. Толкоз са те чакали, ще те почакат още един ден.
- Нямам аз дом, сам съм! – резки и сухи думите му прорязаха светлината в стаята.  

    Нонка се извърна и видя начумереното му лице. Между веждите се беше врязала дълбока бръчка, от която тръгваше линията, разделяща тъмната и светла половина на лика му. Проблясваше единствено осветеното му око. То не гледаше майката, не гледаше нея. Нонка се смути и се върна към работата си. Постилаше му къде да спи. Оправи възглавето му така, все едно го наместваше под главата на нелегналия още. Като свърши се извърна към тях. Малин вдигна поглед от ръцете й и срещна нейните очи. Мека светлина стопляше кафявите му очи, бръчката между веждите беше изчезнала, а ъгълчетата на устните му леко се повдигаха нагоре. Като да бе подпалена от огън, пламна цялата и сведе глава към земята.
     Малин се чудеше какво беше станало с него. Никой не беше се грижил досега за него. И макар да беше съвсем в реда на нещата това, което Нонка правеше, чинеше му се, че е магия. Тези пръсти нежно скътаха леглото му. На другия ден изпраха и наредиха дрехите му до огъня. Почувства се стоплен и успокоен. Кога стана на следващия ден, вече бяха го изпреварили. Хапнаха и излязоха навън. Малин остана сам с Гунчо, който също се беше събудил. Гледаше го, извил само главата си, без да може да помръдне повече. Малин улови погледа му и разбра, че старият иска да му каже нещо.
- Е, хайде, сбогом, байе! – приближи се към него. – Пък ти... да се оправяш!
     Гунчо премълча, преглътна начесто преди да събере сили, пък започна бавно със сух глас:
- Жив и здрав да си!... То, моето вече свърши. Какво съм видял, сам си знам... ама лошо, хубаво – стига ми. За щерка ми е мъка, че младо е още... - гласът му отмерваше бавно и трудно думите. Правеше начесто паузи, поемаше шумно въздух и из гърдите му се чуваше как трудно преминава въздушната струя. Ала запазваше мисълта си. Малин усети бащината тревога. Че толкова ли беше болна? Беше се пооправила. Гунчо преглътна, вдиша шумно и продължи - Много сме й треперили... мислехме – болно – пък то... най-удържа. Гледам... поживна малко. Пък ...  дано й помине!
     Малин стоеше изправен, хванал с ръце калпака си ниско над коленете и не смееше да погледне болния в очите. Колко неща се бяха струпали над тая къща! А кога старият си отидеше, какво щеше да стане с това само момиче и с тая болна жена? И той усети жал за Нонка. И тя оставаше сама, без никой. А той – къде ще върви, при кого? Къде беше тръгнал – сам не знаеше!
     На портата старата му стисна ръка, отмаляла, с влажни очи:
- Ха сбогом, синко! Добър си, дано добро видиш!
Нонка стискаше в една ръка вързоп в избеляла кърпа, с другата подпъхваше подалите се коси под забрадката си. Малин се изправи насреща й, по-висок с цяла глава, приведен, вперил очи в наведното й чело:
-Е, хайде, със здраве!
     Портичката изскърца тъничко. Гледаше подире му и изведнъж се усети слаба. Долната й устна затрепери, ръцете, останали празни, се отпуснаха немощно. Беше си отишъл! Наистина! Сега тя оставаше сама – баща да погребва, майка да гледа. Отведнъж сърцето й натежа.
     Вечерта майка й я гледаше как рони хляба посърнала.
- Е, хайде пък ти! Ще се върне. Я как те гледаше!
     Нонка се сепна и се засрами:
-Стига ма, мале! Що хортуваш тъй! – цялата се изчерви и се разтрепера. В ъгъла Гунчо ги чу и се нажали за чедото си. До два дни той отпадна съвсем. Хранеше се слабо, не му оставаха вече сили. Крепеше го единствено мъката за чедото му. Виждаше, че то се топи. Не беше вече пъргава и откак Малин замина, не се хранеше. Дали щеше да се върне чуждоземецът? Гунчо не вярваше.
     Вечерта, преди да издъхне, той повика щерка си и с пресъхнали устни едвам прошепна:
- Аз... да ти кажа, че онуй момче ме пита за теб... Да го чакаш!
     Нонка изхълца и се хръли да го прегръща. Защо беше мълчал толкова да не й каже!
/следва/