Беше около два след полунощ, когато на вратата се позвъни. Марая стана от леглото почти бодра – беше вече свикнала всяка нощ да я събуждат по този начин. Отвори вратата и инстинктивно погледна надолу. На изтривалката отново я чакаше поредната черна роза, на която беше завързана бележка, написана със странен почерк: „Не се страхувай от смъртта!” Марая вдигна розата и затвори вратата. Махна бележката от цветето и го потопи във вазата при останалите черни рози. Колкото и да е учудващо, тя беше съвсем спокойна и с нищо не показваше, че се страхува.

* * *

   Всичко започна преди около месец, когато се появи първата черна роза с онази бележка: „Здравей, скъпа! Мислех, че вече си мъртва!” странно – точно същия ден едва не я блъсна някакъв пияница с бракмата си. А след прочита на бележката тя потръпна и усети как паниката и яростта, че някой я преследва, се надигат у нея. Идеше й да закрещи, да си направи отдушник и да излее чувствата си, но не можеше. Знаеше, че онзи, който й е подхвърлил бележчицата, се крие някъде наоколо и очаква с луд трепет реакцията й. Но... е, може би това беше само еднодневна шега или... пък не? Не знаеше какво да прави, но тази нощ беше невъзможно да заспи отново. Трябваше да помисли.

   Е, да, но на другата сутрин мисленето изобщо не беше помогнало. Даже беше влошило нещата. Марая се чувстваше капнала от умора – беше готова да заспи, затвореше ли очи. Ала щом задремеше, се озоваваше на някакво непознато място. Тичаше към една врата, на която се звънеше. Тя отваряше и виждаше мъж в бял костюм, държащ в ръка черна роза, но не можеше да види лицето му – той беше с маска. Едната му ръка бавно се скриваше зад гърба и след броени мигове отново се показваше, но този път държейки пистолет. Насочваше го към нея, дърпаше спусъка и... Марая се събуждаше, обляна в студена пот, трепереща от уплаха. Никога не се беше случвало нещо толкова ужасно, било то и на сън. Никога!...

* * *

   Е, сега нещата бяха доста по-различни. Тя отдавна беше свикнала със странностите на „тайния си обожател”, докато не пристигна тридесет и първата черна роза. Този път на бележката пишеше: „Четвъртък, 31 Октомври, един след полунощ, депото на гара Биг Кросър. Бъди там!” Защо ли?!... отново първична и необуздана паника я облада както преди месец. Беше готова да си грабне куфарите и да замине далеч оттук. Например в Луизиана, или в Кентъки, или в Джорджия, или... няма значение! Само да е далеч оттук! Може би тогава щеше да се спаси, да избяга от лудия, който я преследваше и някой хубав ден да забрави за този период от живота си. Но нещо не й позволяваше – това, че бяга от проблемите си. Нещо, което никога не е правила. Инстинктът й за самосъхранение се обаждаше, но не достатъчно силно, за да заглуши ненарушимото й достойнство или вечната й гордост. И накрая тя реши – щеше да отиде на всяка цена и нямаше да покаже и за миг малодушие.

* * *

Гара Биг Кросър, 31 Октомври, 00.30 часа.

   Марая беше на мястото – неосветено, забулено в мистерия. Само от време -  на време тънка струя лунна светлина се процеждаше през някой малък отвор в облачния пух. Тъмнината като че ли подготвяше капана си, в който тя щеше да попадне.

   Часовникът на гарата оповести идването на първият час след полунощ. Това значеше само едно – времето за срещата настъпи. Зад Марая се чу шум. Тя инстинктивно се обърна назад – явно, „тайният й обожател” вече беше пристигнал. Но нищо не помръдваше в сенките на влаковете. Дали не си беше въобразила? Не, не беше възможно! Имаше само един начин да разбере, дали той вече беше тук – започна да говори тихо, но ясно:

 - Защо не се покажеш най-накрая? Или те е страх?! Да не се страхуваш от безобидно момиче като мен?!

 - Не! – гласът се чу толкова отблизо, че накара Марая да подскочи от уплаха.

   Но този глас звучеше толкова познато!...На кого ли всъщност принадлежеше?

 - А-а! Ето кой го е страх! – отново прозвуча гласът.

   Мъжът беше някъде наблизо, скрит в близките сенки. Явно, беше от хората, които се наслаждават от уплахата на другите.

 - А защо тогава ти не се покажеш, вместо страхливо да стоиш насигурно в сенките! – с леко треперещ глас улучи слабото му място тя.

 - Добре тогава! Щом така приемаш нещата...   

    Високата, стройна фигура на мъжа беше огряна от лунната светлина, която си беше проправила път през облачния пух. Но... не беше възможно! Тази маска, този бял костюм – същите точно като от съня й. Не, това беше просто съвпадение или... може би... не, това със сигурност беше съвпадение!

 - Какво? Да не би да се уплаши, Марая? – попита мъжът. – Да, виждам уплахата в очите ти. Ти се страхуваш. От мен ли... или от това...?

   Ръката му бавно се скри зад гърба и точно като в съня и се показа, държаща пистолет. Тя отстъпи крачка назад. Всичко беше свършило. Краят вече настъпи. Никога не би могла да се измъкне жива оттук. Имаше само две възможности – или да забави смъртта си, колкото можеше, или просто да я изчака, защото знаеше, че ще настъпи достатъчно бързо и това я задоволяваше. Да, бързата смърт!

   Но имаше едно нещо, което я човъркаше още от първия ден:

 - Кой си ти всъщност?

 - Аз ли? – мъжът беше вече насочил пистолета към нея. – Един стар познат.

   Изведнъж изстрел раздра нощната тишина. Марая падна на земята. Блузката й вече попиваше новите си кървавочервени нюанси. Момичето продължаваше да гледа мъжа, без да отрони нито дума. А той, сякаш поуспокоен, се реши да махне маската. Само учестеното дишане на Марая и озадаченият й поглед говореха за учудването й. Последна дума се изтръгна от гърдите й:

 - Ти?!

 - Да, аз съм, сестричке! – отвърна с лукава усмивка мъжът.

   Само по устните на Марая вече можеше да се прочете предсмъртното й желание. Да узнае само едно: защо? Собственият й брат!... никога не би го очаквала...

 - „Защо” ли? Просто така – за удоволствие.

   Нов изстрел наруши спокойствието на нощта. До топлия труп на Марая вече лежеше последната черна роза...