На жена ми - майка на двама сина, баба на четири внука...
В малкото кафене е задимено. Привечер е, само компанията е вътре, събота е, проверяващите са минали още в сряда, за да си получат таксата – така че всички са спокойни. Чашките дори не са порцеланови – стъклените по-добре отразяват светлината на мътната лампа при надигане.
Атмосферата е свежа, позната, ежевечерна. Киро се кани да вдига тост, Пешо налива, Моньо забърсва червената капка под носа си. Щото отново не се е харесал на петте ракии на Кирето и пак е отнесъл як тупаник. Затова пък отпреде му е ново… почти ново, прашясало шише. Ежевечерното извинение от нервния побойник. Но събитието вече е почти забравено – първо, минали са пет минути от удара, второ, това е всяка вечер, трето, Киро не е лош човек, ама редовно му избива някаква незатегната шайба в главата, четвърто, всички знаят репертоара му, а Моньо дори с нетърпение очаква взрива в ченето си и предварително се радва, че и тая вечер кърка на аванта…
Влиза Кольо. Ама че е ...