Тихи стъпки оттекваха в огромната пещерна зала. Ехото им се разнасяше наоколо и плашеше прилепите, които бяха накацали по тавана. Огромните сталактити и сталагмити учудваха странника, влязъл в пещерата. Наоколо блестяха кристали, които примамваха погледа му и го караха да спира уверената си стъпка от време на време. Тогава той клякаше, отчупваше едно малко кристалче и вперваше поглед в него около десетина минути. След това го пъхаше в един джоб на дрехата си и продължаваше бавно напред. Изкачваше срутилите се камъни, заобикаляше затрупани коридори. Самото му облекло бе доста странно. Върху себе си имаше черна роба, която покриваше цялото му тяло, придавайки му страховит вид. Бе сложил на главата си качулка, и само острата му брадичка се подаваше, както и рижавата брада, която бе пораснала там. Устните му бяха малки и свити, а по малката част от носа му, която се подаваше, можеше да се определи, че носът му е орлов. Бе мургав, не много висок, подпираше се на жезъл, чийто край бе издялан във формата на череп. Тъмните му ботуши поскърцваха, докато се движеше из пещерата. Изведнъж той спря. Започна да става горещо, дочуваше се пращене на огън в далечните зали. Странникът спря за миг, поколеба се и продължи. Бе настъпила огромна тишина. Само горенето на нещо се долавяше, а горещината започваше да се увеличава. Пътят от равен, започна да се накланя. Вече нямаше камъни, които се бяха срутили при земетресение, или друг земен катаклизъм. Вместо тях имаше малки гейзерчета, от които изкачаше пара. От време на време странникът виждаше и малки дупчици, напълнени с лава, която клокочеше и от нея изкачаха малки огнени мехурчета. Странникът спря. Пред него имаше огромна желязна врата, вкована в пещерния свод. Той долови магията, която витаеше наоколо. Вратата бе използвана, за да затвори една от най-големите опасности на света. Всички магьосници бяха използвали магията си, за да направят вратата неразбиваема. Така опасността оставаше заключена завинаги вътре. Но портата бе открехната, веригите, които нявга я бяха придържали – скършени, а телата на безсмъртните Стражи стояха обгорени наоколо. “Явно не са напълно безсмъртни” – каза си странникът и влезе. Огромната зала бе гореща. Навсякъде имаше малки вулканчета и гейзерчета, лавата се бе разпростряла навсякъде. Освен по пътеката, която водеше до един огромен куп от злато и скъпоценности. Върху него бе легнало най-голямото същество, което странникът бе виждал през живота си. Високо почти колкото цялата зала, около двадесет метра, с огромни крила, които имаха разтег най-малко петнадесетина метра. Големите крайници завършваха с остри и огромни нокти, огромната, петметрова опашка завършваше с огромен шип. Цялото същество бе покрито с червени люспи, за които се говореше че са най-издръжливото нещо в целия свят. Но най-впечатляваща бе главата. Големи уши, над които имаше два големи рога, жълтите очи те принуждаваха да ги гледаш непрестанно, който ги бе видял, не можеше да отвърне поглед от тях. Над ноздрите също имаше рог, леко закривен и доста голям. Самите ноздри бяха като две огромни дупки за всеки нормален човек. От тях излизаше пушек, който се смесваше с този на малките вулканчета наоколо. Устата бе огромна, а острите закривени зъби бяха с размера на двуръчните мечове на мъжете от Торана, но далеч по опасни. Гласът на съществото бе едно от неговите оръжия. Благ и нежен, той караше всички слушатели да вярват безпрекословно нему. Това бе Фелдарис`а`Шалбо, последния Червен дракон, заключен в този затвор преди векове. Само легенди се носеха за него, приказки, с които се плашеха малките деца нощем, приказки на бардовете из кръчмите, на които никой не вярваше, приказки на амбулантите, които непрестанно твърдяха, че Фелдарис се е освободил, затова жителите трябвало да си купят от техните нови “мехлеми против дракони”. Приказки, легенди, митове. На тях никой не вярваше. Освен магьосниците от Гариатор, които обаче мислеха че драконът отдавна е мъртъв. Легендата гласеше че след Драконовата война, в която хората масово са избивали червените дракони, Фелдарис, техният господар, избил цяла армия благодарение на магическите си сили. Жалките опити на човеците да го убият само го вбесили, разгневен той започнал да търси мъст. След пет години смърт, всички магьосници се събрали и оковали дракона в пещерата. Заключили го благодарение на магията си и направили двадесет воина безсмъртни, които да го пазят. С течение на вековете, воините отслабили своите наблюдения, и по някакъв начин драконът се беше измъкнал. И сега стоеше пред странника.
- Господарю – каза той и приклекна. – Чест е за мен да ви служа.
 Драконът се размърда. Огромната глава бавно се завъртя към забулената фигура, приклекнала по средата на залата.
- А, Килтар, верният ми слуга – каза и лениво махна с ръка. – Можеш да се изправиш.
 Благият, нежен, красив глас, леко дрезгав, оттекваше в огромната зала и ехото го връщаше достатъчно силно, за да накара Килтар да настръхне. Той усещаше мощта в този глас. Очите му се приковаха върху драконовите, жълти очи, които го караха да изпада в умиление.
- Какви са заповедите ви, господарю? – попита той.
- Събери армията си! Нападни града – гласът мощно иззвуча в залата. – Вземи артефакта и се върни при мен. След това ще бъдеш възнаграден. Сега си върви – каза и махна с лапата си.
Ноктите заплашително блеснаха.
 - Да, господарю, разбира се – каза, поклони се леко, и бавно се отдалечи заднишком.
- А, и Килтар – каза драконът и странникът се спря. – Не бих искал провали този път.
- Да, господарю, разчитайте на мен – каза странникът и напусна залата.
Тъмнината обхващаше целия град. Малки улични лампи светеха, но едвам успяваха да осветят една две къщи. От местните кръчми се гуваше глъч и шум. Звездите осветяваха небосвода и осигуряваха леко осветление на земята. Луна нямаше. Наскоро беше пълнолуние и сега съвсем малък сърп се показваше на небето. Градът бе величествен. Огромни, десет метрови стени, с огромни каменни бойници върху тях. Зад стените се намираха мънички къщурки, занаятчийници, кръчми. По средата на града се намираше огромна, висока кула, за която се говореше, че стигала до самите богове. Е, до боговете не стигаше, но върхът и зееше в облаците. Това бе магьосническата кула на Торана, в която се обучаваха магьосници-воини. На огромната порта, желязна и обкована със злато, се потропа. Настоятелно. Една малка шпионка се открехна и се подаде лицето на недоволен страж.
 - К`во искате? – сърдито попита той.
 - Слушай червей ... – започна Фенар но бързо бе прекъснат от Велин.
 - Искаме просто да влеземе в града, човече. Позакъсахме по пътя, и затова идваме сега довечера – елфът помълча за миг.
 – Или вие, човеците сте загубили своето гостоприемство?
 Стражът помисли какво би станало, ако Началниците разберат, че не е пуснал елф в града. Елфите от Игления лес бяха съюзници на торанци от сума ти време. Той бавно преглътна.
 - А не – бавно каза той. – Влизайте....ъъ...моля... – очевидно за него показването на всякакъв вид вежливост бе непозната.
Шпионката се затръшна и миг по-късно се чу скърцане. Малката, желязна вратичка, вкована в огромната порта, бавно се отвори.
- Определено се нуждае от смазване – промърмори си джуджето и влезе вътре. Другите го последваха. Стражът побърза да затвори вратата.
- Ш`ме извинявате, елфе, но трябва да ви запиша кои сте – той се изхрачи. – Заповед на началството... - - Няма проблем, човече – весело каза елфът. – Аз съм Велин, елф от Игления лес. Това са моите приятели Фенар, от планината на Фромирите, това – той посочи човека – е Алодрик от Деарае, а това е нашият приятел Багдуш.
 - Багдуш? Боговете да ме прокълнат, ако това не е оркско име! – на лицето на стража се изписа съмнение. – Май не трябваше да ви пускам вътре....
 - Слушай, лигав червей такъв – изрева джуджето и измъкна чука си. – Ще размажа грозното ти, пъпчиво лице на улицата, ако не ни пуснеш да минем! Цял ден съм пътувал, умирам за една бира и студено месо. Стражът потръпна.
 - Вли`айте, н`еа проблем за мен – той отново се изхрачи. – Но напоследък не се храня добре, жена ми... - Ти, к`во, подкуп ли ми искаш?!? – вбеси се джуджето но Багдуш го спря.
 - Ето, човече, вземи тези жълтици – няколко монети тупнаха в шепата на стража. – Надявам се, че няма да си имаме повече проблеми, нали?
 - О, не, господарю орк – усмивка се появи на лицето му. Мазна усмивка. – Никак няма да си имаме проблеми. Четиримата продължиха, оставяйки стража да се наслаждава на монетите. Улиците на града бяха пусти, ако се изключат жените, които искаха пари за ... удоволствия и крадците, които сновяха наоколо. А, нека не забравяме и убийците. Въобще, според Алодрик, това беше напълно нормален град. Град като всички други. Воинът се спря. Посочи една табела, на която пишеше “Орелът и змията”, очевидно най-престижното ханче наоколо, тъй като от там се чуваше най-големия шум. Групата спря пред вратата. Изведнъж тя рязко се отвори и двама едри мъжаги, мускулести с мечове на кръста, изхвърлиха един човек навън.
 - Не щем пияници тука! – изкрещяха те и се върнаха обратно.
 Споглеждайки се, групата бавно влезе в кръчмата. Един от мъжете бе застанал на входа. Той ги огледа.
 - Да си нямаме проблеми, нали? – каза той с дълбок, басов глас и след като Велин кимна, той ги пусна да минат.
 Кръчмаря беше дебел, мазен човек, с къдрава, кестенява коса и малки мустачки, които той извиваше. Когато четиримата пътници застанаха пред него, на лицето му се изписа мазна усмивка.
 - Добре дошли, добре дошли, скъпи гости! – ухили се той. - Адрун на вашите услуги. Добре дошли в “Орелът и змията”! Какво ще желаете?
 - Като за начало малко храна и място където да преспим – каза Алодрик.
 - За десет жълтици бих направил всичко за вас – елфът бръкна в джоба си и даде парите. – Вашите стаи са на втория етаж. Какво бихте желали за ядене?
 След час и нещо, около една маса в ъгъла стояха четирима странници, преляли, без способност да мръднат. Около тях, въпреки късния час, имаше доста посетители, предимно мъже, които подсвикваха на жените, които танцуваха на малкия подиум. Шумът очевидно се бе отразил не много добре на елфа, защото той каза : - Аз ще отида малко да се поразходя. Тъкмо ще разгледам града. Велин излезе от топлия, шумен хан. Навън бе доста студено и той се уви с плаща си. “Защо да не поогледам местността наоколо от крепостната стена?” – запита се той и тръгна натам. До високата стена се изкачи по едни стълби, които бяха врязани в една висока кула. Озовавайки се на кулата, той огледа красивата местност наоколо. Изведнъж забеляза до себе си човешка сянка. На постови, който се беше облегнал на стената. - Красива вечер, нали? – попита елфът и сложи ръката си на рамото на постовия, но миг след това уплашено си я отдръпна. Цялата беше в кръв. Велин се огледа. Ча сега забеляза, че всички постови се бяха облегнали на стените. Стражът, който ги бе вкарал в града липсваше. “Предателство!” – каза си елфът. Изведнъж едни светлинки приковаха вниманието му. Бяха не много далеч на север, множество светлинки, които бавно се движеха към града. Изведнъж и от запад се появиха светлинки. “Противникова армия!” – елфът се ужаси. Трябваше по някакъв начин да предупреди градската войска. Взе в ръка рога на единия страж и го наду с всички сили. Беше среднощ, всички спяха, но един час по-късно на градския площад се бе събрала огромна армия от хора, с огромни двуръчни оръжия, сложени в ножници на гърбовете им. Торана се готвеше да се защити. Велин, Фенар, Алодрик и Багдуш също се приготвяха. Щеше да бъде забавно, поне така си мислеха те.