"Един добър художник рисува най-добре реалните неща."- Така казваше учителят му по перспектива в училището по изкуства, където Гриша учеше от половин година. Съвсем скоро се беше преместил с родителите си в Букурещ и не очакваше много от живота. Беше с руско потекло и бе възпитан да бъде сдържан и приличен винаги. За жалост, бе в такава възраст, че се променяше със секунди и често противоречеше на родителите си. Е, явно вече ставаше истинска личност. Но на майка му това въобще не й се нравеше. За щастие, бащата се оказа по-толерантен към сина си и реши да му позволи някои волности като да излиза с приятели всеки петък и да си ляга в 10 часа вечер. От някакво чисто човешко разбиране или просто, защото се бе уморил от тези всекидневни разправии. Това вбесяваше госпожа Исаева. Но в момент на такова напрежение нито господин Исаев бе в състояние да й обърне някакво внимание, нито синът й бе способен да я разбере.
      Гриша мислеше много. Не вярваше на вялите приказки на господин Кубратов, който бе българин по народност. Словата му, леещи се с леко дрезгав и тих глас, звучаха налудничаво от напуканите му изсъхнали устни в ушите на момчето. Защото Гриша притежаваше неизмерим интелект и не гледаше света наоколо, а създаваше свой, по-реален и по-съвършен. Може би това го правеше толкова спокоен и уединен.
       В училище се справяше добре. Имаше талант, приличен на един преуспяващ бъдещ художник и го осъзнаваше. Май това го правеше различен от масата. Не гледаше в бъдещето, но имаше безпогрешна интуиция за нещата. Умееше да печели внимание и да влиза под кожата на този, който му бе изгоден по някакъв начин. Предаваше изумителни рисунки всеки път. Скоро започна да печели конкурси. Един бе недостатъкът на творбите му за онези "професионалисти" - изглеждаха съвсем нереални. Някакви причудливи неземни форми, които бяха заключили излъчването му върху перфектно гладкия лист. Толкова магнетично, така несдържано и лудо. Не беше и безизвестен необоримият му стремеж към извисяване. Личеше си отдалеч, че не е тукашен. Небрежно веещата му се коса и волният му светъл поглед, който се рееше в безбрежието... Цялата тази неистова нужда от небе и вълни, го правеха още по-отдаден на своето изкуство.
       Вдъхновението му беше портал за онези, които гледаха картините му, към нещо възвишено и необятно. Те бяха винаги различни, но имаха нещо общо и ако човек се вгледаше по-внимателно, можеше да открие един и същ елемент във всяка една - лице на момиче. Като вода - неуловимо, като течение - спокойно и бурно.
         Чудно. Образът бе така познат. Вливаше се в багрите наоколо. Разливаше се по листа. Попиваше власинките на четката с изумителните си черти. Така фини и така нежни. Образът беше голям колкото оризено зрънце, но толкова внимателно изваян. "Гриша... О, мили Гриша..." - сякаш чуруликаше момичето от картината. С леко притворени яркочервени устни и поглед на самодива...
           Наистина Гриша не говореше много. Един ден Анушка - негова съученичка, също рускиня - поиска да види проекта му за училищната изложба следващата седмица. Тя беше забелязала момичето от картините му и й беше любопитно да разбере коя е. Дали не беше някоя негова възлюбена... За никого не беше тайна, че тя изгаряше по него и може би именно той бе първата и любов. А тя беше пъргава и свежа като пролетна птичка, подскачаше около него и се смееше звънливо. Подпитваше го, а той просто сменяше темата или бе винаги зает в такъв момент. Гриша потвърждаваше една черта, характерна за един класически Дон Жуан - един мъж не е истински мъж, ако няма страст, по-голяма от жената. В крайна сметка личеше отдадеността в рисунките му. Дали наистина не я обичаше, дали наистина не обожаваше Лицето? Онова оризено зрънце - с яркочервени устни и поглед на самодива... Но изглеждаше толкова далеч от тези чисто човешки чувства.


След 5 години Гриша завърши училището по изкуства в Букурещ. Сега щеше да учи в някой елитен колеж в странство, по амбиции на бедната му майчица, госпожа Исаева, чиято гордост винаги е била единственото й синче. Синчето, което бе станало същински бог в очите на връстниците си - най-преуспелият, най-чаровният за момичетата, най-галантният. Най. Добре облечен, със стил, но все с онази волност в очите и онази небрежност в косите му. Зад гърба си имаше толкова много грамоти от европейски и световни конкурси, че овехтелите тапети в стаята му почти не се виждаха. Разбира се, госпожа Исаева не пропускаше да води там всеки по-особен и важен гост, та да да се представи като страхотна майка -възпитателка и изрядна домакиня. Защото перфектната подреденост и чистота се връзваха повече от идеално с трофеите. Ех, да, мъчно щеше да й бъде за милото й синче, когато той отлетеше от пределите на дома, но рано или късно трябваше да се примири. Той щеше да й праща всеки ден телеграми и писма. Щеше да й пише за живота там, за успехите си... Така се утешаваше. Почти 10 години никой не я разбираше - щеше да понесе и това.
          А Гриша сега бе нещо повече от самостоятелен. Обичаше родителите си, не пропускаше нито един семеен празник, но отдадеността му към себе си и работата бе по-висша. Работеше извъредно като архитект в една строителна компания до 3 пъти седмично и му плащаха добре. Парите от едномесечието му стигаха да се издържа още два. Живееше скромно и нямаше особени нужди. Най-често си купуваше платна и маслени бои, като не забравяше най-тънката четка... С нея рисуваше онова женско лице. Удивително! Сега се бе усъвършенствал до недостижимост.
            В интерес на истината, през всичките тези години, не допускаше момиче близо до себе си. Или поне никой не знаеше нищо за личния му живот. Вярно, много красавици му се точеха като муха на мед, но той нехаеше. Като че ли онази мнима дама от картините му бе повече от достатъчна. Само един единствен път бе целувал момиче и това беше Анушка. Не че я обичаше, но се случи като на шега. Не беше нищо особено за него. И май наистина... Нищо не можеше да се сравни с трепета и вълнението му, онази лудост и страст в очите му, когато завършваше всяка картина и за финал извайваше Лицето.
         Гриша продължи все така. Излизаше с колегите си, изглеждаше щастлив. Някои май го взимаха за чудак, задето нямаше любима, но скоро осъзнаваха, че е прекрасен човек. И това оставаше на заден план. Наистина знаеше как да прави добро впечатление, когато бе в компания. 
           След няколко години Гриша завърши Кралския колеж по изкуства в Лондон с отлична диплома. Започна да се специализира. Преуспяваше във всяко нещо, с което се захванеше. И още не му липсваше онази женска ласка. Живееше скромно. Пращаше телеграми на майка си веднъж на 3 месеца, колкото да й каже, че е добре и че времето е чудесно, а не се беше прибирал в Букурещ от 3 години. Бедната госпожа Исаева...
           Беше настъпила лондонската зима и Гриша получи писмо от родителите си. Госпожа Исаева не беше добре със здравето и нервите. С първия самолет за Румъния той излетя от Лондон и след ден беше в дома си. Наистина положението не бе никак розово. Стомахът го пристягаше и усещаше натрапчива тежест в гърдите. Едва сега за пръв път разбираше майка си. Искаше да й каже колко много я обича и колко и благодари за всичките години, в които е виждал усмивката й. Онези ежедневни разправии, лягането рано вечер, постоянната грижа, която му се струваше натрапчива преди, сякаш му липсваха... Но бе късно, а на нея не й оставаше много, лекарите не даваха надежди. За пръв път Гриша се срещаше с истинската реалност, колкото й да бягаше през всичките тези години. На 2-рата седмица госпожа Исаева издъхна. Устроиха скромно погребение. Господин Исаев бе съкрушен. За Гриша това бе първият сблъсък с околния свят. А просто - смърт. Звучеше просто. Но под думата се криеше неприемлива липса и празнота.
           Наложи се да замине отново за Лондон след седмица. Всичко си бе по старому - трафикът, мръсотията по крайните квартали, накичените лондончанки, английският хумор... А той беше като че ли в несвяст. И смъртта на майка му бе само една от причините. Сякаш някой му бе отнел таланта и онзи хъс. Вдъхновението бе само една холограма, която той виждаше, но не бе способен да докосне. Така след 2 месеца той се отчая напълно. Какво щеше да се случи с работата му? Директорът не харесваше новите му проекти. Животът му сякаш рухна. Опита се да изгради отново онзи свой свят, но беше повече от невъзможно. Едно нещо го връщаше към миналото му... Лицето.
            Беше дъждовен ден и Гриша се разхождаше в парка, където повечето от колегите му ходеха след работа, за да се разтоварят. Но в този ден нямаше никой. Той се почувства спокоен. Поседна под една стряха и мислеше за нея. Момичето от картините му. С яркочервените устни и самодивския поглед. Поиска му се да я докосне. Коя беше тя? Виждал я бе веднъж в съня си. Но само толкова, а бе живяла дълго време в него и го пареше. Като че ли тя бе родила всяко негово желание, нужда, волност... Да. Беше я забравил и може би това бе най-голямата му грешка. Сега бе готов на всичко, за да си я върне. Когато се прибра в квартирата си, мокър и измръзнал, се опита да я нарисува, но на цяло платно. Образът на оризеното зрънце не го насищаше. Ала ръката му трепереше и образът й не бе същия. Не бе онази дива, която го тласкаше към върха. Това го сломи повече от очакваното. Все пак не се предаваше и я рисуваше всеки ден!
           С времето тя придоби желаното излъчване, а той отново започна да се усмихва. Сега осъзнаваше какво е значела за него. Не просто веществено лице на някоя жена, а цяла душа на... богиня. Направи самостоятелна изложба с картини, в които бе рисувал само нея. Продадоха се почти всички от творбите му и директорът на компанията, където работеше, бе повече от доволен. Гриша не се ласкаеше от това, защото го бе постигал и преди. Животът му зависеше от нея. Години наред. Сякаш така щеше да е винаги. И беше повече от очевидно. Сега си спомни думите на първия си учител по перспектива, господин Кубратов: "Един добър художник рисува най-добре реалните неща." Подсмихваше се и се чудеше как тези хора са обсебени от света наоколо и мислят, че успехът е заложен само там, в реалното. Той никога не бе рисувал реални образи и именно затова бе толкова ценен. Жена все още не бе допускал в живота си, но Тя му стигаше и му беше повече от достатъчна. Богинята от картините му... Срещаха се в сънищата. Той я наблюдаваше, а тя бе притворила яркочервените си устни и чуруликаше: "Гриша... О, мили Гриша..."
          След година той започна да преподава на първокурсници по перспектива в Кралския колеж по изкуства и учеше своите ученици на фантазия. Душите им летяха във времето, в което Гриша говореше. Често им разказваше за господин Кубратов, за вдъхновението, за сънищата, за своята богиня... А всички те осъзнаха, че е ненужно за един добър художник да рисува най-добре единствено реалните неща!

Фантазирано.