Последният път, когато се прибирах от България, пристигнах в 6:30 вечерта на летището в Ню Йорк. Докато мина през митницата и се добера до метрото стана 7:30. Стигнах до автобусната спирка - Порт Ауторити - след единайсет часа. След ужасно дълъг полет от България с осем часа престой в Истанбул, заспаh в метрото и си изпуснах спирката. Слязох и взех метро наобратно, пак заспах и пак пропуснах спирката. Трети път се прекачих, решен да не подремвам и този път слязах  на правилната спирка. За жалост вече беше станало 11:30 часа вечерта. Вратите на Порт Ауторити бяха препречени от полицаи - влизаше се само с билет. Купих си такъв за 9 часа сутринта на следващата сутрин.

Реших, че няма да взимам хотелска стая за през нощта. Не ми се спеше и в задушната гара на някоя неудобна пейка. Реших, че би било по-интересно да се поразходя из Тайм Скуеър, който е на две крачки - на една пресечка от Порт Ауторити. 42-ра, която свързва автогарата с Тайм Скуеър беше осветена, както винаги, като коледна елха. Беше влажна, гореща нощ през Юли. Току що бе валяло и тротоарът бе мокър; лека мъгла се издигаше от асфалта на улицата. Хора ме подминаваха забързано отляво и отдясно.

Купих си пилешко шишче от сергия на пътя и започнах да кръстовавам Таймс Скуеър надлъж и нашир. Единственият ми багаж беше раницата на гърба ми, така, че бях мобилен. Разбира се по това време всички магазини бяха отворени и беше страхотен гмеж от хора. Намерих си място на маса на Тайм Скуеър - на малко площадче близо до 42-ра улица и извадих книга да чета, но бях много уморен, спеше ми се. Хора минаваха около мен, говореха високо и не можех да заспя на масата, още повече, че ме беше и страх, че някой ще ми открадне раницата, в която бяха парите и паспорта ми . Явно щях да бодувам до сутринта. 

Като в унес гледах как се сменят картините по огромните видеостени закачени по сградите наоколо. Научих ги наизуст - поне тези в зрителното ми поле - този срещу мен даваше реклами на Citizen - харесвах един от часовниците от филмчетата, но все не можех да запомня какъв модел е - многог бързо сменяха филмчето; по-нависоко на небостъргача в края на площада даваха реклама на Кока-Кола, под него на Мазда. 

Към два часа през нощта, тълпата намаля. Едно момче със шапка със зелени заешки уши и малък усилвател на гърдите, явно свързан с микрофона, който държеше в ръка се проближи до площадчето, където беше моята маса. Отвреме-навреме, когато край него минаваше закъснялка група, той пееше нещо неразбираемо и после крещеше “На-на-на”, удряйки с дейре по хълбока си. Не знам дали го правеше за пари или за шоуто - предаваше на живо по Инстаграм, защото постоянно обясняваше нещо по телефона си на свойте "последователи". От бъртвежите му към телефона и разговорите със случайни минувачи, разбрах, беше рожденият му ден. Седна на една маса по-надолу от мен и започна да се вайка нещо. Явно си беше пийнал, но може ли да знае човек. За известно време ме бе разсеял, и разбудил но след като спря да крещи ми стана безинтересен. По някое време видях, че плачеше, защото никой не му пожелаваше рожден ден по Инстаграм, но тогава на малкото площадче се появи чернокожо момче - към двайсетте, акробат, с приятелката си и той погълна вниманието ми. Приятелката  снимаше, а момчето се засилваше, прескачаше някоя от масите на площада или голяма саксия, или друго някакво препятствие, превърташе се във въздуха и като котка падаше на крака.  В продължение на половин час правеше всякакви най-чудати, опасни акробатични номера, пред скомната публика, състояща се от полузаспалите, подобно на мен, окъснели пътници или бездомници, оклюмали глави по масите, или излегнали се направо, кой-къде намери, наоколо на площада.

Двамата: момчето със заешките уши и акробатът се запознаха и си размениха Инстаграмите. Направиха си клип заедно, в които Зайчето пееше своето “На-на-на” и удряше дейрето,  а акробатът прескочи една стена зад него. След това и тримата - акробатът с приятелката си и момчето със заешките уши се разделиха и си тръгнаха в различни посоки. Тяхното място бе заето от чернокожа жена, която се появи отн някъде и започна да пее караоке с подвижен усилвател с тонколона на колелца. Рядко минаваше някой, който би могъл да я чуе и оцени, а тя пееше добре. Сякаш и тя като този с ушите или акробатът искаше да направи нещо “диво” на Тайм Скуеър, да запомни приключението, че се е престрашила да пее караоке тук, дори и да е в четири часа през нощта. По време на нейното изпълнение, което се състоеше от 3-4 песни, трима травестити - двама доста нисички и един много слаб и висок,  минаха покрай моето площадче, карайки се един с друг инаричайки се “Кучко”, но като видяха, че ги наблюдавам с интерес, пуснаха някакъв коментар по мой адрес и отминаха с кикотене.

Много рядко минаваше някой закъснял купонджия, излязъл от бар или някъде другаде, поклащайки се несигурно. Един от тях се спря да послуша жената с караокито, после отиде под плакат-реклама на някакъв сериен филм със Сара Джесика Паркър и се изпика във един от входовете на сградата, върху която бе опънат плакатът. И аз трябваше да използвам тоалетната, но не се престраших да се изпикая във вход на сграда на Тайм Скуеър - наоколо имаше полицаи. Станах от удобната си маса и се върнах по пътя, откъдето бях дошъл  - по 42-ра улица, търсейки отворено кафене. На 8-мо авеню намерих сладкарница. Използвах тоалетната, след което си купих крем-карамел. Не бих, но не ми дадоха ключа от тоалетната, докато не си поръчам нещо. Крем-карамелът се оказа, не дотам вкусен, колкото изглеждаше.

Върнах се на масата на Тайм Скуеър. Видях как мина боклуджийски камион, който изпразни контейнерите със смет, няколко полицаи минаха покрай мен и ме изгледаха подозрително, сякаш искаха да ме заговорят, но в крайна сметка ме отминаха, без да ме задяват. Двама-трима просяка се промъкнаха между масите, опитвайки се да изкарат някой долар от оклюмалите клиенти на кафене: "В унес", но когато стигнеха до моята, аз бързо ги отклонявах с отрицателно поклащане на глава. Все пак имаше един по-настоятелен. Седна срещу мен и започна дълга тирада затова, какво му се е случило, за да я докара дотук, в този час, на това място - бе ужасяваща история. Най-накрая ме попита дали имам да отделя да му дам пари, за да си купи храна.

- Имам, но извинявай, не давам пари на хора по улицата. Много рядко може би. Съжалявам. - отвърнах.

Просякът ме погледна странно, след като ми рече:

- Аз не бих държал раницата си, закачена на облегалката на стола. Някой може да ти я открадне.

После рязко стана от мястото си и се изгуби нанякъде, преди да мога да го попитам дали това е предупреждение или заплаха и все пак да му се отблагодаря, за каквото и да беше, с някой долар. Сложих раницата на масата пред мен и подпрях глава на нея. 

Към 5 часа на изток се просветля. Магазините започнаха да се подготвят да отварят. Работници от дневната смяна отключваха витрините  и влизаха, като че лентата на филм се завърташе назад - бях наблюдавал преди 3-4 часа, как нощната смяна затваря магазините и си тръгва. 

Започнаха да се появяват все повече случайни минувачи. Към 7 часа потокът от хора се засили значително и слънцето решително гонеше нощта с весела, жълта боя която нанасяше с размах по върховете на по-високите небостъргачи.    

Станах от мястото си и тръгнах към 42-ра улица. Чувствах, че със себе си отнасях някаква тайна, за определена скрита дотогава от мен същност на площада-сърце на Ню Йорк. Той бе загубил магията си, но не по лош начин. Бях разбрал нещо различно за това място и по някакъв странен начин го бях направил "свое". Повечето хора минават в тълпата и тълпата, и ярките видеостени са всичко, което виждат. Аз бях видял отвъд това, бях разбрал механизма, вътрешността на часовника, който движи стрелките, който виждаме, механизъм иначе скрит от очите. Мислех си, че Тайм Скуеър, както и подобава на сърцето на Ню Йорк никога не спи, но стрелките са забавят през нощта. Или по-скоро променят ритъма си, движат се странно - тази за часовете се движи икато минутната, минутната наместо секундната. Случваше се нещо сюрейлистично и настъпваше време на безвремие - между 2 и 5 часа сутринта, когато странни хора се появяват, изплуват от бляскавите светлини и сами блясват, като светулки и оставят своята диря в мрака ввъв време измервано със смянха на рекламите по неоновите видеостени. В колорита и тъпканицата на площадът през деня те са невидими, но през този късен час в унеса ми те изпъкнаха, със нелепост, толкова живи, но и понякога самотни хора, съществуващи всред пустиня от неонови светлини, които са и прожектор осветяващ тяхната оригиналност, самотност...талант. 

С това усещане за странна фамилиарност с Тайм Скуеър, го напуснах; купих си кроасан и кафе от улична сергия на 42-ра улица и бавно се повлякох към Порт Ауторити.