Годеникът на Смъртта
Птицата кацна на дясното му рамо. Беше бяла и красива. Казваше се Смърт. Той ù благодари и тръгна. Вече се чувстваше готов да намери Живота.
Смъртта на рамото му беше тиха, кротка и мила. Не му досаждаше. Само от време на време се обаждаше - „Живей, живей” с пискливия си глас. На моменти му досаждаше. Не очакваше, че смъртта е това. Скелетът с косата е по-внушителен.
Смъртта на рамото е ценен спътник. Никой не може да я уплаши, страхът е другото ù име. Тя е вечен двигател, перпетуум мобиле. Да носиш Смърт на рамото си е привилегия и той го чувстваше. Почувства се окрилен. Годеникът на Смъртта. Звучеше божествено, дори повече. Епично. А той беше само на дванайсет. Имаше си и своите минуси. Смъртта на рамото е вечна, досадна аларма. Често му се искаше да я разкара, но знаеше, че това би било грешка. Кога пак би имал тази възможност? Смъртта сякаш вечно повтаряше „Тук съм, тук съм” и не му даваше да бъде мързелив или деструктивен. Подобно поведение водеше към нея, а тя вече си беше там. Задължаващо.
И така, той се влюби в своята птица. Чувството беше свято, а и тя беше много красива. Ожени се за нея и заживяха щастливо. Той и Смъртта. Беше красиво, златно, ценно. Да си годеник на Смъртта е привилегия, но да си неин съпруг е божествена тръпка. Всеки миг е ценен, всяка секунда е вечност. Знаеш, че Смърт няма, а пък тя е вечно на рамото ти и писка. Божествено.
Смъртта беше мъдра. Даваше отговори на всички въпроси. Най-често мълчеше. Най-честният отговор.
- Кога ще умра?
- Вече съм при теб.
- Кога ще умра истински?
- Никога.
- Кога ще спра да дишам, сърцето ми да бие и т.н.?
- Искаш ли това?
- Не, но ми е любопитно.
- Когато спре да ти е любопитно.
Ясно. Освен това, Смъртта беше божествено толерантна. Не го обсебваше, не го искаше само за себе си. Някои дни въобще не се обаждаше оставяше го да живе нормалния си живот. Всъщност, в свят на страх и ужаси, той живееше извън стандарта. Беше щастлив, усмихнат, доволен. Забогатя, ожени се, създаде дом и деца, изпита всичко най-ценно от Живота и не спираше да граби с пълни шепи. Вземаше и даваше, обичаше и бе обичан. Ежедневен, ежечасов физически и душевен оргазъм. Животът беше с големи цици, а той - вечно еректирал.
Вече на преклонна възраст, той се обърна към Смъртта:
- Време ли е?
- Да.
- Живях прекрасно.
- Да.
- Кажи ми, защо избра мен?
- Ти имаше всичко, освен едно. Ти обичаше живота, но не обичаше Смъртта. Когато обикна и мен, Животът те пожела толкова, колкото и аз.
- Значи...
- Да, аз имам още едно име. Казвам се Живот. Ти ме избра и бе благословен. Сега е време за последното пътуване. Бъди вечен!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нико Ников Всички права запазени
