Едвам затвори вратата на шкафа. Почти с ритник. Когато преди четири години преобзаведоха спалнята, го поръчаха със специални отделения – с висока ниша, която да помести рибарските такъми и фотогафската раница на съпруга ѝ; с укрепени рафтове за книгите и речниците ѝ, както и за някои нейни писания, и с още едно отделение, отредено за нея, без специално предназначение.
Сега там имаше двадесетлитрова раница, в която държеше екипа за фитнес и малък сак, с който ходеше на плуване. Над сака беше подредила още една трек раница – комбинирана – за фотографска техника с малко принадлежности и за преходи. С почти детска радост и нетърпение подреди в нея фотоапарата си, филтрите, зарядно устройство, спусък, челник, фенер, дъждобран и сгъваем прибор, тип швейцарско ножче. Винаги в готовност!
Даже в гардероба си имаше специален рафт, на който не толкова прилежно бяха сгънати всякакви необходими дрехи за път. Притежаваше завидната способност за жена да стяга багаж за 15 минути, все едно дали е за двуседмична почивка на море, пътуване в чужбина, или двудневна разходка на някой фотопленер.
Ако, четейки тези редове, си представяте млада сексапилна мацка, на около двадесет и пет – тридесет години със стегнато и атлетично тяло, сте в твърде голяма заблуда. Ася беше четиридесет и пет годишна жена, в известна степен даже леко пухкава. Не чуваше с дясното си ухо и често, с присъщото си чувство за хумор и самоирония, казваше: „Аз не чувам, но за сметка на това не виждам“, защото 3,75-те диоптъра късогледство наскоро бяха започнали да набират скорост. Имаше черна коса, спускаща се малко под раменете, в която тънките нишки сребро ставаха вече все повече и по-плътни. Съпругът ѝ харесваше прошарените ѝ кичури и се надяваше да надвие над женската ѝ суета, убеждавайки я да не се боядисва. Накрая Ася отстъпи. Не заради съпруга си, обаче. Не че не взимаше под внимание мнението му, или пък че не го обичаше. Напротив! Двадесет и седемгодишният им съвместен живот, освен че бе осмислен и обогатен от двадесет и две годишна дъщеря, продължаваше да бъде изпълнен с любов и с неугасваща младежка тръпка. Просто Ася не можа да се противопостави на тежката дума на Томи.
Томи нахлу в живота ѝ преди две години и половина – бурно, дръзко и повелително. Общуването им трая около пет месеца – изпълнена с много перипетии връзка – и преди две години Ася положи неимоверни усилия да се раздели с него. И ако понякога го споменаваше, въпреки че на съпруга ѝ не му беше особено приятно, го правеше само и само, за да си напомня, че за да превъзмогнеш дадени отношения, трябва да си силен. При това много силен.
И ето че изневиделица, преди два месеца, Томи изникна отново, опитвайки се нагло да доминира и да я контролира за пореден път. За части от секундата, срещата им я изкара извън равновесие, даже усети как очите ѝ се замъглиха от напиращи сълзи и защитната стена, която Ася толкова старателно градеше, беше напът да рухне. Трябва да споменем, че това беше абсолютно нетипична за Ася реакция. Тя беше здраво стъпил на земята човек, понякога мечтател, често авантюрист, но много трудно позволяваше на препятствията и неволите да я съборят. Когато мимолетната вълна на паника беше потушена, Ася се изпълни с гняв. Толкова яростен и силен, че ако му дадеше карт бланш да изригне, то в сравнение с него Везувий щеше да е като стълб пара, изпуснат от тенджера под налягане.
Струва ми се, че не казах кой всъщност е Томи. Толкова съм разсеяна понякога!
Томи не беше неин любовник, ако на някого от вас му е хрумнала подобна мисъл. Томи беше онзи цирей в задните части, за чиято поява никой никога не е подготвен. Фактор, с който трябваше да се съобразява, и над когото с вродения си хъс и непокорен дух, бе намерила начин да се наложи. В същото време обаче, той се превърна и в основен двигател на всичките ѝ мечти, отприщвайки у нея неподозиран стремеж към нови и нови предизвикателства, постижения и върхове.
Томи беше тумор.
Доброкачествен тумор, дръзнал да се загнезди в мозъка ѝ и да прорасте на слуховия нерв. Или както научно и помпозно се наричаше „Неврином на слуховия нерв в десния понто-церебеларен ъгъл“, който се явяваше и причината за увредения ѝ слух.
Когато преди две години и половина след десетчасова операция туморът бе отстранен, Ася си обеща, борейки се с неистовите болки в главата (бе отказала обезболяващи), че няма да отлага осъществяването на нито една своя мечта, на нищо, на което бе сложила етикет „по-нататък“, и че трябва, например, да събере написаните до момента стихове в стихосбирка и да я представи на първата годишнина от операцията. Така и стана, естествено, при това проектът се разшири, съчетавайки и фотоизложба.
На следващата година дойде ред на друг проект, съвместно с приятели и съпруга ѝ: Полярно сияние, изложба, пътепис…
Мечтите идваха една след друга, целите ставаха все по-дръзки и Ася се стараеше (даже и успяваше) да ги постига и отмята с методична точност.
И тъкмо, когато поривът и всичките ѝ стремления беше на крачка от апогея си, Томи се появи повторно. Направеният контролен ядрено-магнитен резонанс показа, че туморът рецидивира. Препоръчаха ѝ радиохирургично лечение.
Подготвяйки се физически и психически за тази интервенция (медицински прегледи, изследвания и пр.), Ася не спря да преследва стремежите си: ново фотографско приключение, нов пътепис, нови откриващи се хоризонти.
Денят на радиотерапевтичната процедура настъпи. Линейният ускорител, едно от последните достижения на медицинската наука, позволяваше безкръвни операции, в това число и мозъчни, с висока доза лъчение, като радиоактивният сигнал се насочва към целевата област с точност до части от милиметъра, подавайки летална за тумора доза, без да се засягат здравите околни тъкани.
На една крачка от научната фантастика!
Ася влезе в помещението. Легна на апаратната маса, около която уредът щеше да се завърти и насочва лъчението си. Обвиха лицето ѝ с предварително отлята по него маска и я притиснаха плътно и силно. За миг се почувства като нещо средно между Желязната маска и Човекът-паяк. Поставиха краката ѝ в специално гнездо, а с ръцете си обхвана лостове, разположени от двете страни на тялото ѝ. Точно така Ася си беше представяла тренажора за космонавти.
Изпълни я необяснимо чувство на лекота и безтегловност. В следващите петнадесет минути, в които трябваше да остане абсолютно неподвижно, без да позволи да трепне и мускул, без дори да преглъща, Ася затвори очи и се понесе…
Докато усещаше въртящото се тяло на апарата около себе си, излъчваната топлина и синкаво-лилавата светлина, която се процеждаше през затворените ѝ клепачи, Ася сякаш полетя отвъд стратосферата. В последните минути преди Томи да си отиде веднъж завинаги, той ѝ направи последен безценен подарък – показа ѝ как да размаха крила и да лети толкова високо и надалеч, че да се доближи до Космоса – с цялата необят на Вселената и всички чудеса, които тя крие.
Дълбоко в себе си Ася приемаше Томи като ръка на Провидението. Той я научи да гледа на заобикалящия я свят с друго око; да вижда отвъд зримото, да усеща скритото, да чувства и диша въздуха и да улавя красотата на живота във всичките ѝ измерения.
Лекарите казаха, че в следващите няколко месеца, вследствие на облъчването, туморът постепенно ще се смалява и накрая ще се превърне в кистозна торбичка. Това щеше да е торбичката със съкровища на Ася: с извлечените поуки, научените уроци, натрупаната сила и новите мечти.
Днес, няколко дни след процедурата, Ася ги написа на един лист под формата на списък, чиито точки и редове непрекъснато набъбваха, и го залепи на вътрешната страна на вратата на шкафа. Сигурно затова положи толкова усилия да го затвори. Когато най-после успя, потри доволно ръце и се усмихна – запъхтяно и победоносно. Беше ѝ предписана почивка и щадящ режим, но спазването му със сигурност щеше да бъде за Ася най-тежкото предизвикателство.
Казват, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. А Ася казва: „Човек е толкова силен, колкото са големи препятствията, които преодолява по пътя си. Ако ме накарате да се опиша с една дума, тя ще бъде Сила!“
Пишейки този разказ, се сещам за едно интересно съвпадение. В ученическите и юношеските си години често ползвах името Ася, когато бях „под прикритие“. Ако някой симпатичен младеж ме спреше с думите: „Бих искал да се запозная с Вас. Как се казвате?“, аз му отвръщах: „Ася“.
Тук е, може би, моментът да вмъкна клаузата за ограничаване на отговорността, че „Всяка прилика с действително случили се събития и реално съществуващи лица е напълно случайна“.
От друга страна, винаги съм вярвала и съм се придържала към максимата, че нищо в този живот не е случайно. Зад всичко, което ни се случва, се крие определена причина.
Дали това е така, оставям на теб, читателю, да избереш.
© Анахид Чальовска Всички права запазени
Произведението е участник в конкурса:
Никога няма да станеш повече, ако правиш само това, което можеш! »