17.07.2007 г., 9:28 ч.
Изморих се... Сега ти гониш...
6 мин за четене
- Какво правиш?
- Пиша.
- Какво?
- Нещо.
- На кого?
- На теб.
- Ще ми дадеш ли да го прочета?
- Не.
- Защо?
- Защото съм сигурен, че като го прочетеш, ще си помислиш, че то не се отнася за теб.
- Кажи ми го тогава!
- Не ме бива да говоря. Може би малко повече ме бива да пиша. Затова ще напиша всичко, което искам да ти кажа, а не бих се осмелил. Ти така или иначе няма да знаеш, че е за теб. Тъй че не рискувам особено много да те загубя. Или поне онази част от теб, която може би вече имам. Това винаги трудно съм го понасял. Да губя... Да губя нещо, което не съм имал. Ако сега загубя теб, никога повече нищо няма да нямам.
- Но ти ме имаш.
- Така си мислиш ти.
- Това не е ли достатъчно?
- Не зная дали да се радвам, или да тъгувам, че си толкова пестелива. Премерена. Поддаваш ли се някога на импулса?
- Не знам.
- Не ти ли се иска да направиш нещо, без много да му мислиш?
- И това не знам.
- На мен ми се иска. Непрекъснато. Затова и сега се мъча да напиша нещо. Чудя се откъде да започна и какво точно да кажа. Всъщност аз май вече започнах, но все още нищо не съм казал. Трудно е. Знаеш го и ти, предполагам. Иначе нямаше да си толкова внимателна. А си мисля, че няма нужда от това. Едва ли можеш да кажеш или направиш нещо, което да ме наскърби... Всъщност можеш. Да прочетеш това, да се сетиш, че е адресирано до теб и да избягаш. Както много други преди теб направиха. Толкова ли съм странен? Или хората около мен са странни? Нямаш отговор. Все такива въпроси задавам. Въпроси без отговори. Нямам време да задавам въпроси. Не и ако ти не искаш да ми дадеш отговорите. Нямам време. Никакво време. Стоя на прага, между всички противоположности. Едната ми половина е от едната страна, а другата - от другата. Полудобър и полулош съм, полуумен и полуглупав, полуобичащ и полумразещ, полущастлив и полунещастен, полужив и полумъртъв, полубог и получовек. Да, при мен всичко е наполовина. Освен едно. Хаосът. Той е пълен. Никакъв ред, никакво спокойствие. Само безкрайно лутане между двете страни на милионите ми лица. Едва ли имам право да те моля да внесеш ред в съзнанието ми, но нямам сили да го направя сам... и време. За мен то вече спря. Около мен тече неумолимо бързо, но вътре в мен то вече не съществува...
- Продължавай! Защо спря? Интересно ми е.
- Знам. Ти винаги ме слушаш внимателно. Аз винаги съм бил по-големият, по-знаещият от двамата. Не знам защо. Може би сам си го избрах, а може би ти ме направи такъв.
- Моят по-голям брат.
- Да. Баткото, от когото имаш нужда. Една малка подвижна енциклопедия. Наръчник за всичко, което искаш да знаеш. Речник на чувствата.
- Да. Така е.
- Не. Не е така. Кога най-накрая ще разбереш истината? Не съм това и не мисля, че мога да нося отговорността да бъда. Аз съм просто едно уморено сърце, което има нужда от обич. От твоята обич. От обичта на своята по-малка сестричка, която никога не съм имал и винаги съм искал да имам.
- Ти ме имаш. Или поне моето приятелство.
- Не искам да ми бъдеш приятел. Искам да бъдеш нещо много повече. Въздуха, който да дишам, хляба, с който да се насищам, виното, с което да утолявам жаждата си и в което да потушавам огъня на страстите си, градината, в която да се скривам от света и да намирам утеха и нови сили за живот.
- Искаш прекалено много.
- Не повече, отколкото можеш да ми дадеш.
- Хайде да танцуваме!
- Да. Да танцуваме - за последен път. Винаги когато танцуваме, е за последен път. Не знам дали ще има следващ. И всеки последен танц е по-хубав и по-тъжен. Защото ни приближава до онзи танц, който ще бъде наистина последен. Краят на музиката, краят на песента, краят на красотата, която творят телата ни, краят на всичкото. Или може би краят на нищото. Защото нашият последен танц и без друго никога не е бил изигран. И дано никога не бъде. Дано онова, което застава между нас, изчезне. Дано да се стопи в мелодията и в сърцата ни. Дано остане само хармонията. Сладостта и спокойствието от усещането да си близо до мен. Да бъдеш по-красивата част от едно почти съвършено и пълно цяло.
- Говориш така все едно ме няма.
- А има ли те? Вече броя секундите до следващата ни среща. Захвърлил съм всичко останало настрани и мисля само за това. Премислих около десет хиляди варианта на това, което ще ти кажа, и това, което ти ще ми отговориш. Имам всичко необходимо, за да не остана изненадан, но това едва ли ще стане. Изненадата може би ще бъде в това, че изобщо те виждам... Отново. Май само това остана.
- Това лошо ли е?
- Ами, лошо. Ще поседим пак един срещу друг. Първо ще говоря аз, а ти ще ме слушаш, после може би ще е обратното - ти ще ме слушаш, а аз ще говоря. Накрая ще стане време да си ходиш. Ще се отървеш от досадата на празнословията ми. А аз ще се прибера пеша вкъщи, плачейки, и ще се питам къде сбърках. До следващата ни среща. Защото среща ще има, дори и да няма танц.
- Не мога да те разбера. Досега ми говореше такива хубави неща, а сега сякаш ме обвиняваш за нещо, което още дори не съм направила.
- Не очаквам да ме разбереш. Но се надявам. Ако искаш, приемай всичко това като израз на върховно безсилие и незнание, то май е точно това. Това изглежда е единственото, на което съм способен. Да се оставя да ме водиш, ако смяташ, че ще имаш полза от това. Признавам, че целта ми е съвсем користна. Иначе не би имало смисъл и за мен самия.
- Сега вече правиш грешка.
- Може би. Но това е моят грях към теб - нуждата да те чувствам по-близо до себе си. Нуждата да усещам топлината на тялото ти. Нуждата да се разтапям пред проницателността на погледа ти. Нуждата да се страхувам, когато обръщаш внимание на някой друг. Нуждата да се спирам да направя нещо глупаво, с което бих могъл да те нараня. Нуждата да ти принадлежа изцяло и завинаги. Нуждата да ми позволяваш да те обичам, както мога, когато го поискаш.
- Стъмва се.
- Току-що преминах през огнения ад на поредната ревизия на живота си, а ти ми казваш, че се стъмва.
- Не знам какво да ти кажа. Тук съм. До теб.
- Да, до мен. А никога досега не съм чувствал по-силно липсата ти. Никога досега не съм изпитвал по-голяма нужда да ти дам любовта си. Искам да видя лицето ти, а дори нямам твоя снимка. Искам да чуя гласа ти, а дори нямам телефонния ти номер.
- Какво имаш всъщност?
- Споменът за една дълга нощ - нашата нощ. Споменът за един поглед - твоя. Болката от една надежда - моята. Лежаща на смъртен одър. Чакаща вирусът на моето безхаберие да я довърши. Чакаща мига, в който ще се отърве от мен, непрестанното ми мърморене и вечното ми недоволство. Чакаща да получи свободата си.
- А ти какво правиш, за да не е така?
- Нищо. Отказвам се от най-съкровената си мечта - от теб.
- Защо?
- Не е защото не мога да я достигна, а защото е недостижима.
- Откъде знаеш?
- Аз знам всичко. Забрави ли?
- Да, да... И все пак. Сериозно.
- Ти ми го каза.
- Кога?
- Онзи път. Помниш ли?
- Не.
- Няма нищо. И аз вече не си спомням.
- Лоша работа.
- Ти го каза.
- И сега какво?
- Сега? Нищо.
- Не може така. Не може да спреш сега.
- Може. Изморих се... Сега... ти гониш! ...
© Йоанна Маринова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
За определението наистина съжалявам,може би не трябваше да го добавям.Деси благодаря ти,за това което чувстваш и мога само да се радвам
Относно филмът -не съм го гледала,но с огромно удоволствие ще направя това.Благодаря на всички от все сърце -
Да, представите за грешното, неправилното, ужасното... Гледала ли си филма "мечателите"? Атмосферата на разказа ми напомня за тази от филма. Да си влюбен в сестра си... болка, копнеж, изгаряне, мълчание! Разказа е страхотен, наистина въздейства. Поздрави.
-
Дете....оставяш ме безмълвна...!!!
Браво..!!! Просто нямам думи, да изкажа колко ми въздействат творбите ти!!! Дерзай!!!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
