Камината
Не ще! Не ще и не ще!
Защо се подлъгах по тоя моя… Камина, вика, като по филмите… И аз – добре, купувай!
Е, нямаше как да зидаме в апартамента, ама купи той печка от тоя тип. Метална камина. На дърва. Чисти, зарежда, пали… Той – нали затова го взех. И аз – с чаша червено, върху дебелите възглавници… Наистина – като на кино.
Само че се наложи да пътува мъжът ми и аз трябваше да се оправям сама. Е, добре – изчистих пепелта. То дървата малко оставят, лесно се маха. После сложих нови дърва,от ония, дебелите цепеници, които така хубаво изглеждат на снимките, и драснах клечката кибрит.
Не ще!!!
Не гори…
Пуснах си климатика, с него проблеми нямам. Дистанционните ги владея като майстор.
Прибра се той и взе да се смее. Камината не се палела с едно дърво, ами трябвало малко хартия, трески, подпалки, чак после дебелия дънер се слагал…
Бре! Той ще ми каже! Аз колко филми съм гледала… Тя и той… Замък… Зала… Той драсва нещо, поднася към дърветата в камината и всичко лумва. Без хартии, без подпалки…
А тоя… Тоя ме ядосва. „Като на кино“, вика и пак се смее…
Все знаел той…
Аз не съм от село - де да съм се занимавала с печки и дърва… Ние сме от града, цивилизовани хора. Все с електричество сме се отоплявали. И добре съм научена – щрак с ключа, токът тръгва, реотаните се зачервяват, става топло.
Защо пък в камината да е другояче?
Оня ден ми стана топло, затворих разните дупки по печката – да не грее толкова. Тя пък – напук на мен! – угаснала? Как така? Мъжът ми обяснява глупости – нещо кислород трябвало за горенето, да не съм прекъсвала достъпа му, така съм угасявала…
Да, бе… А на електрическата печка кислород не й ли трябва? Тя защо гори – даже когато съм затворила вратата на стаята?
Не може така – аз едно си представям, пък то друго става. Напук на мен го правят… И той, и камината…
Но ще ме ядосат те. И той ще го отнесе. Заслужено. Защото много взе да знае. Оня ден отива на пазар. Давам му 20 лева и му напомням – искам ресто после. Носи разни неща, ресто не дава. Проверявам както обикновено касовите бележки – даже повече похарчил, отколкото му дадох. Отде тия пари? Ми… Имал малко… Така – за джоб-парасъ, за мъжки нужди, едно кафе да изпие…
Кафе ли? Ще дава пари в разни кръчми, а може тук да си го направи и пие у дома ми. Даже приятелките ми се възмутиха, когато им го разказах в нашата пицария. Та дори по още едно вино викнахме – за успокоение…
Ей, не разбра тоя – всички ни пари са общи, трябва да зная за какво отиват. А нашите пари са мои. И не е негова работа да си пести. Щото на залъка ми посяга…
Ух…
Пак стана топло… Ще взема да затворя тия дупки на печката. Ще потрае малко тоя огън, като ми потрябва – ще натисна ключа и ще го пусна пак…
Аз един мъж дресирах, та огънят ли ще ме опари…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
