Като на шега

                                   Всяка прилика с конкретни лица е случайна

   След години го срещна отново. Беше в командировка и влезе в едно кафене във В. Търново. Попита може ли да седне на неговата маса, защото нямаше другаде къде. Насядалите бяха по двойки и по повече, а той беше сам. И когато той кимна приветливо, Цая изтръпна. Това беше човекът, който беше обичала през целия си живот. Човекът, с когото би отишла накрая на света. Но каква промяна. Животът беше го преобразил – красивите коси бяха посивели и оредели. Някогашната добре оформена брадичка също изглеждаше различно. Носеше я по същия начин, но имаше разлика в цвета ѝ. По лицето забеляза и кожни образувания. Те се явяваха най-често при белите хора. Чертите му и сега си бяха красиви, но времето хвърляше своя отпечатък. Тя беше 14 години по-млада и все още изглеждаше добре. В нея имаше нещо детско,  което въпреки годините, не позволяваше да остарее.

   Цая открито се загледа в него. Само очите му си бяха същите – толкова живи и красиви.

   –Познаваме ли се? – попита той, вглеждайки се в чертите ѝ.

   –Всъщност малко, преподавали сте ми в университета по втората специалност.

   –Радвам се! – той подаде ръка.

   –Вие сте ми били любимият преподавател. Всички колежки бяха влюбени във Вас.

   –А Вие? – небрежно попита той и се усмихна.

   –Ами, защо да правя изключение? Аз също.

   –О, защо чак сега ми го казвате?

   –Тогава се страхувах да Ви погледна – да не разберете.

   –А сега, бихте ли ме харесали?

   –Малко е късно и за мен, и за Вас, но то никога не се знае – Цая влезе в шеговития тон.

   –Ами, внимавайте тогава или по-скоро не внимавайте! – продължи да се шегува той някак непринудено –Може би имате семейство, а аз се шегувам. Извинете ме!

   –Не, нямам. Всъщност имах, но … не се получи!

   –Значи не Ви е заслужавал.

   –Бяхме много различни. Просто обстоятелствата ни бяха събрали погрешно. Пък и винаги го сравнявах с Вас – продължи Цая в шеговития тон.

   –Значи съм бил мярка за съвършенство? 

   –Така излиза. Тогава Ви мислех за полубог от гръцката митология. Считах, че баща Ви е Зевс, а майка Ви някоя красива българка. Надявам се при Вас всичко да е наред.

   –Много благодаря! Аз се разделих и с третата си жена. Живот – не винаги протича според желанията ни!

   –Ако ме бяхте забелязали, сега щяхте да сте щастливо женен.

   –Със сигурност! А защо смятате, че не съм Ви забелязал?

   –Защото не сте. Ако бяхте …, тогава щяхте да изживеете невероятната, невъзможната и най-истинската любов!

   Той се усмихна.

   –Приятно ми е да си говоря с Вас, ценителко на красотата, но трябва да тръгвам. Дъщеря ми ще идва у нас. Да си разменим телефоните. Когато Ви е скучно, може да ми звъните.

   Тя кимна утвърдително.

   Пожелаха си всичко най-хубаво и се разделиха – всеки забързан по своите задачи и планове. Но чувството на симпатия за половин час беше по-истинско от всичките им любови в живота. Кой знае, може Съдбата пак да ги срещне, тя също обича да се шегува.

                                                                          Мария Мустакерска