КИВОТЪТ

Това можеше да значи само едно! Куетенако впери поглед в затихващото синкаво сияние, а сърцето му заби учестено. Боговете се бяха върнали! Младият мъж захвърли калния плетен кош, подпря несръчно греблото на близкото дърво и се спусна по пътеката. В далечината пред него се издигаше каменната планина, а множеството бързо изпълваше пространството пред нея. „Дали жреците са готови?”, зачуди се Куетенако и си спомни първите пъти, когато боговете посетиха неговата долина. Облечени в течно сребро, носещи се по въздуха като птици. Появяваха се рядко и безмълвно наблюдаваха селото. После започнаха да строят. Огромни каменни късове, безшумно струпвани един върху друг, изграждайки път към небето и слънцето. Стъпала, по-високи от всичко, сътворявано от неговите събратя. Никой от тях не знаеше за какво служат скалните хълмове. Жреците извиваха тела на върховете им и молеха боговете за тяхната благосклонност. Бе пролята много кръв, но отговор не последва. След това спряха да идват. Две лета и две зими никой не видя нито едно божество.

*************

Обувката на Томсън се плъзна по влажния камък, а острата болка го накара да изохка на глас.

- По дяволите, Рамирес! Освободи другия край, не виждаш ли, че се е заклещил? И внимавай да не се отвори проклетият капак!

Двамата мъже повдигнаха с усилие богато украсения хромиран сандък и продължиха по павираната улица. Очакваха всеки момент да излязат на площада пред пирамидата. Долитащият глъч им подсказа, че вече се бе събрала тълпа.

- Добре де, Томсън, обясни ми защо не можем да вземем левитатора, а мъкнем тази проклетия на ръка. Скафандрите ни са достатъчно странни за индианците. Няма да се впечатлят толкова от машината.

Спътникът му мълчаливо го погледна. Това сякаш вдъхнови Рамирес.

- И никога ли не ти се е приисквало да се занимаваш с нещо друго? Да, пътуването във времето изглеждаше вдъхновяващо в началото, но не и когато започнаха да ни връчват тези сандъци. Нелепо е, че след Вавилон са нарекли един от тях кивот.

- Нелепо е, че въобще има оцелели да разказват! Явно някой не си е свършил работата. – Укорителният поглед на Рамирес го накара да продължи. – О, стига, водихме този разговор след Атлантида! Нямам намерение да подновявам дискусията.

- Добре, не допускаш ли, че сигурно има и друг начин? Достатъчно ли изучавахме? Ами ако можем да тласнем развитието им в различна посока?.

- Няма друг начин! Какво ти става!? Отговори ми едно - харесва ли ти живота, който водиш?

- Е, по принцип да, но ...

- Би ли променил нещо в миналото? – настърви се на свой ред Томсън - Историята трябва да се повтори и ти го знаеш. До най-малката подробност!И ние трябва да го осигурим. Знаеш какво ще се случи ако не се намесим. Ти видя сам, ако оставим маите да достигнат своя апогей, те ще владеят Америките с хилядолетия! Западният алианс, нашата родина, никога нямаше да съществува, ние самите нямаше да съществуваме!

- Но това се случва отново и отново! Шумери, минойци, египтяни, кхмери набатейци, атланти... Всяка цивилизация, която надигне глава ...

- Трябва да изчезне! – прекъсна го Томсън – Така, както го помни историята.

- Но до 22-ри век дори не сме знаели причината! Било е мистерия!

- Няма значение. Сега силата и съдбата ни е в наши ръце. Помисли малко и за себе си, за близките ти.

- Ние май само това правим, мислим за себе си...- промълви тихо Рамирес

- Престани, това не е егоизъм, а инстинкт за оцеляване!

Томсън погледна екрана на китката си и притеснено се огледа.

- Давай да побързаме, след осемнадесет минути трябва да сме обратно в капсулата! Шелдън и Бацони сигурно вече са стигнали южната пирамида. Пет от останалите екипи са се регистрирали като приключили. Само ние се мотаем! Оставяме „кивота“, вдигаме предпазителя на капака и се махаме.

*************

            Куетенако с нетърпение изчакваше главният жрец да привърши ритуала. Разбута с лакти мъжете до себе си и се опита да се приближи с няколко крачки напред. Хиляди погледи следяха всяко действие на своя религиозен водач. Той бавно обиколи искрящия на слънцето ковчег, дарен им току що от боговете. Те отново си бяха тръгнали, възседнали сноп светлина. Най-сетне жрецът тържествено повдигна капака. Множеството затихна. Ослепителният блясък накара Куетенако да извърне глава. Така и не разбра с какво бяха разгневили боговете. Огънят обгърна тялото му. Присвит на земята, той усещаше как изгаря всяка негова клетка.

            Само вятърът наруши всепоглъщащата тишина. Подхвана пепелта и я понесе над джунглата, покрай каменната планина, останала единствен спомен за загадъчно изчезнала цивилизация.