Коледна история

   Студът щипеше скулите му. Той намести изкуствената брада и мустаци по-нагоре. Малко или много топлеха лицето му. Надолу широкият червен плюшен костюм върху топлия му пуловер вършеше същата работа. По опустелите софийски улици рядко се мяркаха закъснели минувачи. Свити в топлите си зимни дрехи, всички бързаха. Само той не бързаше. Таванската стаичка в която живееше, беше недалеч от Центъра. Искаше да повърви малко в нощта, да се порадва на празничните светлини и да подиша чист въздух. Имаше нужда. На късното парти, на което беше гост, се беше отпуснал и си беше пийнал малко повече. Всъщност това беше деветото или десетото парти за последната седмица, без да се броят дневните детски тържества. Беше последна година студент в Университета, ходеше на лекции и поработваше каквото изпадне. Когато прочете обявата, че се търсят студенти за ролята на Дядо Коледа по празниците, се записа без да се замисля. През деня обикаляше детски градини и училища, вечер беше на фирмени банкети. Не очакваше, че тази работата щеше да се окаже толкова тежка. Но парите му трябваха и той изпълняваше съвестно задълженията си на Дядо Коледа - раздаваше подаръци, снимаше се с малки и големи, друсваше по някое хоро, вдигаше наздравици.

   Макар и уморен, беше в приповдигнато настроение. Може би от алкохола, може би от стотиците празнични светлини по улиците и фасадите на сградите. Обичаше нощна София, особено в това време на годината, когато коледното настроение струеше отвсякъде. Спираше пред витрините на магазините, зяпаше украсата от мигащи лампички, тананикаше си коледни песни, познати още от детството...

   Тогава видя стареца. Почти се спъна в него, преди да го забележи. Лежеше пред витрината на един магазин върху мръсен картон, постлан на решетката на вентилационна шахта, от която се предполагаше, че излиза по-топъл въздух. Гледката беше странна. Вътре в самия магазин, на витрината, стоеше червендалест усмихнат изкуствен Дядо Коледа с човешки ръст. Беше осветен от няколко прожектора. А отвън лежеше неговото точно копие, но със закърпени вехти дрехи и значително по-блед. Старецът беше със снежнобели дълги коси и брада. Беше облечен в старо карирано червено палто с възкъси ръкави, под които се подаваха по-дългите ръкави на шлифер. Носеше плетени ръкавици с изрязани пръсти, на главата си беше надянал също плетена вълнена шапка. Около него бяха струпани няколко препълнени найлонови торби, навярно цялото му имущество на бездомник. Очите му бяха затворени, но устните му мърдаха, шептейки нещо несвързано. От време на време дълбока кашлица прекъсваше шепота му.

   Студентът се взираше втренчено в полегналия мъж. Приликата му с изкуствената кукла в магазина беше стряскаща. Огледа се настрани, дали някой го наблюдава и като не видя никого, клекна, протегна ръка към лицето на стареца и докосна бялата му брада. Изглежда май беше истинска. В този момент старецът се размърда и отвори очи. Бяха две светлосини очи, дълбоки като пролетно небе в ясен слънчев ден. И двамата се стреснаха едновременно, но всеки по различен начин.

   - Дядо Коледа! - възкликна старецът - Това си ти!

   - Аз .... ъъъ... не съм Дядо Коледа. Аз... - едва сега студентът осъзна, че е с костюма и дегизиран, а възрастният беше между съня и действителността и може би приемаше нещата не такива, каквито бяха.

   - Ти си!... Това си ти! Сънувах, че съм дете... и пак е Рождество... и мама меси коледната пита с паричката... - клошарят протегна ръка, вкопчи в ръката на студента и продължи да шепти - ... а аз и татко украсяваме елхата...и от време на време поглеждам през прозореца... в снежната нощ... и чакам да те зърна... с шейната... и хем искам да те видя, хем ме е страх... Ти дойде, дочаках те!... - старецът продължаваше да говори несвързано, а в очите му се появи странен блясък, идващ от миналото, от спомените и мечтите на едно дете, останало дете дори след толкова години. Младежът не смееше да го прекъсне, дори ръката си не дръпваше. Усещаше, как горещата ръка го стискаше силно. Мълчеше, защото това, за което шептеше в просъница беловласият мъж, му звучеше странно познато и защото не искаше да разваля илюзията му. Постепенно думите преминаха в неразбираемо бръщолевене и бездомникът затвори очи. Едва сега студентът разбра, че старецът бълнува. Докосна челото му. То гореше. Човекът върху картона изгаряше от висока температура, имаше спешна нужда от лекар. Младежът се изправи уплашено. Огледа опустялата улица, сякаш търсеше помощ, но в този късен среднощен час нямаше откъде да я получи. Поне телефонът му да беше у него, но от агенцията категорично му бяха забранили да носи мобилен телефон по време на мероприятие. Трябваше да направи нещо...

   Решението дойде бързо. Реши, че най-важното нещо е, да прибере стареца на топло. Студът можеше да го убие за няколко часа. Квартирата на студента беше съвсем наблизо. Щеше да го занесе вкъщи и там да му мисли. Без много да се двоуми, той се наведе и повдигна отпуснатото тяло. Очакваше да е по-тежко. Понеже изглеждаше по-едро, но може би беше заради дългата брада и няколкото ката дрехи. Изправи бездомника на крака и го подхвана отстрани.

   - Хайде, старче, да вървим у дома! - хвърли поглед към найлоновите торби с багажа му, но беше невъзможно да ги вземе. Едва ли имаше нещо ценно в тях, сигурно само стари парцали. - Хайде, старче, размърдай тези крака! Ще повървим малко и скоро ще бъдем на топло - потеглиха бавно с малки крачки. Отстрани сигурно изглеждаха доста комично, двама прегърнати дядоколедовци, които се клатушкаха по празната улица...

   - Само не заспивай! Леви, десни! - не спираше да говори младежът - Леви, десни! Ще се приберем сега вкъщи, ще напарим краката ти с гореща вода, ще пиеш два аспирина и утре ще бъдеш като нов. Я се погледни с тази бяла брада, с бялата коса и вежди си същински Дядо Коледа! Аз се правя на него, а ти изглеждаш досущ като него! Утре обличаш костюма и отиваме на купон. Ще видиш, как мацките харесват добрия старец. Сигурен съм, че поне няколко ще ти се лепнат, без да си даваш особен зор... Хайде, старче, малко остана, зад ъгъла е нашата врата... А от утре почваш нов живот! Ще си живеем заедно. И без това съквартирантът ми забягна в Германия. Тесничко е, но на сърце да е широко! Ще се оправим някак си. Ти ще си Дядо Коледа, аз ще съм... ако трябва и Снежанка ще бъда - усещаше, че говори глупости, но просто не биваше да спират. Бяха стигнали до старата олющена кооперация, на чийто тавански живееше студентът. Предстоеше им тежко изкачване по вмирисаното от години на манджи стълбище. Старецът отново се закашля дълбоко...

* * *

   Час по-късно бездомникът лежеше на едното легло в малката стаичка. Беше завит с всички налични завивки в квартирата. Когато дойдоха, беше кучи студ, но малката печка с два открити реотана бързо затопли тясното пространство. Студентът тъкмо беше направил чай и седнал на стара дървена табуретка, се опитваше да изправи гостенина си, за да му го даде заедно с два аналгина.

   - Хайде, старче, изправи се малко! Не можах да намеря аспирин, но аналгинът сваля температурата. Хайде, пийни си чай, докато е топъл...- старецът изпълняваше машинално разпорежданията - Браво! След малко ще се почувстваш по-добре. Скоро и лекарят ще дойде. От Бърза помощ казаха, че до час ще са тук, имат много повиквания...

   - Благодаря... - това май беше първата му смислена дума.

   - Ето, старче! Вече си по-добре! Може да се запознаем. Аз съм Момчил.

   - Горан ми е името, синко. Как се озовах тук?

   - И аз това се питам, бай Горане! Как стигна до тук? Какво правиш посред зима на улицата?

   - Дълга е тя моята, синко. Не е за разправяне...

   - Нищо, старче, имаме време, докато дойде лекарят...

Горан отново изпадна в дълбока кашлица. Когато пристъпът отшумя, той започна историята си. Говореше бавно, без особено желание, като от време на време кашлицата прекъсваше разказа му.

   Беше се родил и живял цял живот в центъра на града. Преди да се пенсионира, работил като учител. Овдовял преди десетина години. Имал дъщеря, която от години живеела със семейството си в Канада. Преди няколко месеца решил да пусне наематели  в апартамента в центъра, а той щял да се изнесе също под наем в по-краен квартал. Така щял да увеличи скромния си доход, състоящ се само от учителската пенсия. Странно защо наемателите поискали нотариалния акт, за да впишат договора в нотариата. Два месеца по-късно спрели да плащат наема. Когато отишъл да ги потърси в апартамента, му отворили непознати хора, които твърдели, че са новите собственици на жилището. След оплакване в полицията и кратко разследване, се установило, че е подписал договор за продажба. Сделката била перфектна, а апартаментът бил препродаден вече няколко пъти...

   Тук старецът замълча продължително. Настъпи неловка тишина.

   - Нямаш ли други близки, освен дъщеря ти?

   - Имам... братовчеди. Не искам да ги безпокоя - старецът затвори очи и продължи задъхвайки се - А  и живеят далече от тук. А аз трябва да съм тук за Коледа... Дъщеря ми се връща. Дадох последните си пари, за да я чуя по телефона... Точно на Коледа... имаме среща. Пред театъра.... Народния... Мария... дъщеря ми... - с мъка извади някъде от пазвата си омачкана снимка на млада жена и я приближи до устните си. Губеше сили. От лицето му струеше топлина.

   Момчил стана да намокри кърпа с вода, а когато се върна, да я сложи на челото на гостенина си, той беше изпаднал в несвяст. Младият мъж се вгледа в лицето на стареца. Какво го беше накарало да спре там на пустата улица до този човек?... Какво го бе накарало да го прибере вкъщи?... Почти всеки ден срещаше бездомници в големия град, някои изглеждаха много зле, но ги подминаваше, без да ги забележи... Дали когато го видя да лежи там, върху вентилационната решетка, не му напомни за баща му?... Неусетно мислите му се пренесоха към собствения му баща. И по-точно към онзи фатален ден преди две години и половина. Беше се прибрал за лятната ваканция. Баща му беше получил билет от горското да отсече няколко маркирани болни дървета. Момчил отиде да му помогне. Баща му беше работил дълги години в горското. Имаше опит. Беше отсякъл стотици вековни дървета. Но като имаше да става белята... Едно от дърветата тръгна да пада право срещу Момчил. Той го гледаше като хипнотизиран и не мърдаше. Баща му отстрани ръкомахаше и крещеше. Сякаш всичко ставаше на забавен каданс. Времето беше забавило своя ход. И нямаше звук!... Момчил виждаше, как баща му крещеше, но не го чуваше. Гледаше го странно и не мърдаше. Тогава баща му се хвърли и го изблъска. В тоя миг времето сякаш за компенсация тръгна бясно напред и звукът се върна... Огромният смърч с раздиращ трясък се стовари на земята, затискайки с няколко от големите си клони баща му... После дойдоха онези мъчителни няколко минути, в които баща му издъхваше в ръцете му, а Момчил държеше главата му в скута си и не можеше да направи нищо... Не можеше да му помогне с нищо...

   Горан се размърда и отвори очи:

   - Къде е багажът ми?

   Момчил се стресна. Не от въпроса, а от начина по който го извадиха от спомените му.

   - Остана навън. За какво ти са стари дрехи?

   - Какви дрехи? Там са писмата... - старецът се надигна от леглото - Писмата на дъщеря ми... Снимките на жена ми... Там е миналото ми... Целият ми живот! Какво си сторил, синко?...

   Момчил изтръпна. Едва сега осъзна, че може да има нещо по-ценно в найлоновите торби, освен стари дрехи. Скочи на крака и хукна навън. След секунди беше на улицата. Бягаше така, сякаш спасяваше човешки живот. И май наистина беше така. Горан беше казал, че целият му живот е в тези няколко торби... И Момчил бягаше, бягаше така, както не беше бягал към селото, когато беше станало нещастието с баща му... Дано торбите бяха там! Едва ли някой щеше да мине в мразовитата нощ и да ги вземе, но знае ли човек?...

   Зави след последния ъгъл и видя разпръснатия багаж. Някой беше го изпреварил и беше проверил съдържанието на торбите. Но не беше проявил особен интерес към писмата и снимките. Те лежаха пръснати по тротоара. Момчил ги събра, както и малкото останали дрехи и се забърза за вкъщи.

   Когато стигна, линейката вече бе дошла. Сваляха Горан с носилка по стълбите. Лекарят не бе особено разговорлив. Каза му само, че има двустранна пневмония и името на болницата, в която го откарваха. Не му разрешиха, да се качи с тях. Момчил изгледа мълчаливо потеглящата линейка и бавно пое към таванската си стая. Вече горе видя падналата на пода снимка. Вдигна я. От нея го гледаше усмихната млада жена. Погледна разхвърляното легло, на което до скоро лежеше един непознат старец. После се взря в малката икона на стената. Самотна сълза се търкулна по бузата му.

* * *

   Няколко дни по-късно, в деня на Рождество Христово, Момчил пристъпяше от крак на крак пред Народния театър. За пръв път в живота си, в този ден той не беше в родния си дом. Беше далеч от майка си и сестрите си. Но имаше по-важна задача. В джоба си стискаше омачкана снимка. Вглеждаше се в лицата на малкото минувачи. Не знаеше точния час на срещата, такъв просто нямаше. Но въпреки това не бързаше и не усещаше хапещия студ. Важното беше, че носи добри новини. Бай Горан се оправяше. Най-лошото беше минало... Преди две години не беше успял да помогне на баща си. Сега беше друго...

   Забеляза озъртащата се млада жена отдалеч. Не беше се променила, изглеждаше същата като на снимката, само малко по-сериозна. Момчил се усмихна и тръгна към нея.

   Плахото зимно слънце срамежливо надзърташе иззад облаците.

25.12.2006.