1.10.2005 г., 15:49 ч.

Кони 

  Проза
1051 0 2
6 мин за четене

Кони
 

Кони беше младо и красиво момиче,твърде доверчиво за да изкара повече от три месеца на една служба. Твърде наивно за същото, твърдо вярваща, че доброто е заложено в хората. Работеше като сервитьорка в квартална, софийска кръчма, нямаше приятели и приятелки, живееше сама, плачеше сама и се радваше сама. Имаше чувството, че е сама от самото си раждане, а да се родиш и израснеш сам е тъжно, или така го представят медиите. Тя беше осиновено дете. Осиновили я, когато била на около пет години, но след като разбрала каква е работата избягала от семейството и никога не се върнала там. Започнала да се движи с разни пропаднали типове - всякакви наркомани и алкохолици, а когато и дошло до гуша от тях, просто ги изпсувала и се прибрала в квартирата си. Още живееше в същата квартира, четеше и пишеше поезия, когато имаше време, слушаше радио, когато й се плачеше и не можеше да се отърве от глупавите подхвърляния на онези глупаци, които я смятаха за курва, за отрепка и почти всеки от тях беше получавал шамар заедно с един тон псувни от Кони. Не, тя не беше такава. Тя беше дете, с което животът си бе поиграл, несъзнавайки, че й причинява убийствена болка. Болка.

 Запознах се с Кони една мъртвешка поетична вечер.

Беше септември, навън валеше, а вътре миришеше на водка, бира и всичко останало – поетите пияни, поезията глупава и дяволски трезва. Кони седеше на масата, отпиваше от бирата си и пушеше. От време на време хвърляше по един поглед към масата.Хвърляше по един груб поглед към масата, където нейните приятели, хората, които я бяха поканили на четенето се наливаха, потупваха се по раменете и пишеха стихове по салфетки...

- Може ли да седна при теб? - попитах я.

- Давай.

- Изглеждаш ми самотна. - Взех бирата си. – Тия типове с теб ли са?

- Погледни ги как се наливат и ще разбереш.

 Замълчах.

- А ти, какво правиш тук?

- Не съм сигурен. Дойдох с един пияница, той се запиля, реших да пия още една бира преди да си тръгна. Тогава видях теб и реших да те заговоря.

- Не ти се случва често, нали?

- Кое?

- Да заговаряш жени.

- По принцип никога не го правя. - усмихнах се.

- А защо реши да заговориш мен?

- Ами, не знам. Струваше ми се хубаво да ти кажа здрасти.

- Мислиш ме за курва?

- Не, не, по дяволите, защо мислиш, че съм те помислил за такава?

- Защото всички мислят, че съм курва. Вече и аз започвам да си го мисля.

 Допих бирата си и станах.

- Не си мисли такива неща.-казах й и си тръгнах.

  Есента беше жалка. Дъждът й беше жалък. Светът беше тъжен. Градовете се пълнеха с хора. Хора.

След ден-два Кони ме потърси. Намерила телефона ми чрез някакъв тип, чието име не ми говореше нищо.

- Още ли искаш да ме заговориш? - засмя се тя.

- Защо не?!

 Говорихме в някакво непознато за мен тъмно заведение в центъра на града. Кони познаваше бармана, но не седнахме на бара, а на скрита от пиянските погледи маса. Кони си поръча джин с тоник, аз отново бях на бира. Тя изглеждаше прелестно и не мисля, че го съзнаваше, нито мисля, че преди да излезе за срещатата ни се бе подготвяла дълго пред огледалото. Не беше сложила и капчица грим и така лицето й беше по някакъв начин детско, а Кони беше вече на двадесет и девет.

- Ей, донеси по още едно питие – провикна се Кони към бармана.Той се усмихна, забърса една чаша и кимна. - Донеси и бира за моето момче - засмя се тя.

В този момент някакъв се провикна, че на Кони момчетата нямат край.

- Педераст! – викна му тя.

Онзи не отговори.

 Колкото ми бяха познати подобни хорски взаимоотношения, толкова и ми бяха далечни. Този бар бе кофти за срещи, но това беше среща от друг тип. А Кони беше толкова хубава, че и за миг не си помислих за безсмислената работа, която имах да върша, но която би ме измъкнала от всичко това.

- Давай, разказвай за себе си. - отпи Кони.

- Да разказвам за себе си?

- Ами да, какво работиш, такива неща.

- Пиша. Засега не особено успешно, но с това се занимавам.

- Изкарваш ли нещо от писането?

- Не.

- Какво ядеш?

- Рядко се случва да ям. - усмихнах се.

- И какво пишеш?

- Много въпроси задаваш.

- Има ли нещо лошо в това? Просто искам да се запознаем. - намуси се Кони.

- Извинявай. Пиша предимно прози. Пиша разкази, имам няколко пиеси...

- Пиеси ли?

- Да.

- Сигурно е много трудно да се напише пиеса.

- Вероятно ти сама знаеш, пишеш поезия.

- Не е вярно.

- Така разбрах.

- Това не е поезия, която искам да издам. Аз пиша още от дома, когато бях на тринайсет и лесбийките искаха да пиша за техните... Нали се сещаш?

- Израсла си в дом?

- Не знаеше ли?

- Откъде да знам?

- Мислех, че все някой ти е казал.-погледна ме Кони.

- Не, не знаех. 

- Е, понякога светофарите са мили.-усмихна се тя.

- Да, понякога са.

- Ако знаеши, щеше ли да се съгласиш да се видим?

- И питаш!

- Ти си извратен тип, Оливър - харесвам хора като теб.

- Откъде знаеш какъв чочек съм?

- Повярвай ми, че знам.

- Вярвам. - отпих от бирата си.

- Когато пиша, често стигам до онези крайни мисли. Знаеш за какво говоря. Просто прекалено много хора свършиха пред очите ми, а тези лица се забравят трудно. Знам, че пишеш за весници. Сигурно е прекрасно да се занимаваш с журналистика?

- От вчера пиша само за себе си. -казах аз. - Уволниха ме. Казаха ми, че рубриката западала, казаха, че и без мен ще се справят.

- Глупаци!

- Не смея да ги съдя, не съм преценил нещата.

- Уволнили са човек като теб, това значи, че са пълни мръсни светофари!

- Знаеш ли, също често говоря за светофарите, ти също ли ги опричличаваш на нещо?

- На какво?

- Аз не казвам политици, не казвам богаташи, не казвам много мръсни, тлъсти задници, които разрешават и позволяват да отидеш отсреща в петнайсетминутната си обедна почивка и да си вземеш закуска и да платиш за нея - казвам светофари. Светофарите са всъщност тези, които стоят и над тези копелета. Светофарите са винаги най-високо.

- Всъщност прочетох книгата ти и това ми допадна много.

- Светофарите.

- Идеята за светофарите. Винаги съм искала да знам нещо повече за нещата, които се случват. Винаги съм искала да знам много повече от това, което ми казват по скапаното радио и винаги, винаги съм знаела, че зад тези радио думи стои някой. Някой мръсен,издокаран педал, от чиито думи зависят милиони...

- Светофарите?

- Точно така.

- Ей, къде се запиля? - викна тя към бармана.

   Не виждах есента. Виждах устните на едно красиво момиче без грим,без предрадасъдаци. Чувах гласа на един красив ангел. Не знаех какво ще се случи нататък, но бях влюбен.

- Искаш ли после да отидем да поговорим с клошарите? - попита ме Кони. Четох онова стихотворение за лабиринтовия мозък.

- Не си го спомням, но защо после да не поговорим с клошарите? Това е страхотна идея – прегърнах я, а тя не се отдръпна, сгуши се в мен и почувствах топлината на един прекрасен човек, уморен човек, истински човек. Бях щастлив, а есента... забравих за нея! Тя ми напомняше за грозни неща, за грозни пиянски сбивания, за грозни пиянски раздели... Тази нощ не срещнахме нито един светофар, все едно, че светофарените нощи и дни бяха лош сън.

 Разказах ви за Кони, радвам се, че го сторих, защото струва ми се, именно хора като Кони могат да те измъкнат от лабиринта. Кони може да те измъкне от всеки лабиринт - просто, защото хора като нея ги познават до един!

© Ясен Крумов- Хенри Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??