Светлана

”Не трябва да пия толкова, това трябва да го запомня някак. Много ми вреди. Като се напия и-и-и... здравейте, мъже! А се оказа, че е заразно. Я, Миа и Марко! Пак ще се пие, ще има сватба, браво, лошо нема. Но не трябва... Какво не трябва?! Цепи ме яко главата. И тая палма... как хубаво целува! Пияна съм и бълнувам... Дочувам някаква вълшебна дума. Водка... в дънките... 
- Маркоооооо!!! Какви ги вършиш?! Нали каза, че водката ти е в задния джоб? Леле, не се хили, че ще те удуша с два пръста!!! Миа, блазя ти!!! О, аз май изтрезнях... Кого виждам?! Грег, вие ми се свят, след малко ще припадна, знаеш какво да правиш, нали?! - "Прекаляваш, Светланке - заговаря другата в мен. - Та той е доста по-млад, как не те е срам?!" Срам ме е, ама даяним, а па да видим - коя ще победи? Пак забравих да си взема лекарството. А в комбинация с водка... Лошо правиш, Светле, да светнеш, та да ми гръмнеш! Злобарка, я аз по-добре да си припадна в тези силни мъжки ръце.
... Никога повече керосин!!! Грегори... Ей, това мъжете са... Видя по-млада и... айде-е-е-е...

Грег
       Светлана държеше някаква реч, която само тя си разбираше. Така се увлече, че изведнъж припадна. Въпреки че бях замаян от слънцето и неуспешния ми опит да стана третия космонавт на България, показах реакция на професионален спасител и успях да я хвана преди да направи опит да отсече палмата с главата си. Дотук добре, но обикновено, видех ли безпомощна жена, губех говор и картина, и гледах да се измъкна от ситуацията с бърз ход. Тук обаче нямаше накъде да се бяга и трябваше да покажа най-доброто от себе си.

         За миг си припомних всички серии от „Спасители на плажа”, които бях гледал. Не беше лесна работа, защото не знам как ставаше, но в повечето случаи пред очите ми се навираше гръдната обиколка на Памела Андерсън. Все пак, с пределна концентрация на йога учител, схванах какво трябва да правя. Идеята си я биваше. Наведох се и взех да оказвам първа помощ на Светлана. По едно време така се увлякох, че за малко да ù окажа и втора помощ, но ме спряха няколко члена от Наказателния кодекс. Явно съм бил добър в спасителната си мисия, защото по едно време Светлана отвори очи и каза:
-  Къде ми е гримът и другите тоалетни принадлежности? 
    В първия момент не зацепих веднага какво точно ме пита, но, след като се преборих с топенето на мисълта вследствие на високите температури, разбрах основната ù идея. Ей, тия жени! Ние сме на гъза на географията, а тя за грима се притеснила. Да не сме в телевизионно студио. Реших, че може нещо да е пострадала от удара и да не е наясно с действителното състояние на нещата, затова уклончиво казах:
- Тук някъде е. Споко. Ще го намерим. 
- Не. Аз си искам грима, иначе не мърдам от тук. Как ще се явя довечера на партито такава?
      „Хюстън, имаме голям, голям проблем” – казах си, но на Хюстън не му пукаше за мен, така че трябваше сам да спасявам нещата. Зачудих се дали да не ù забия един шамар. В някои филми това помагаше, но реших, че спрямо нея няма да е добър подход. Подозирах, че веднага щеше да ми отвърти два. Като за начало. Тук трябваше да се действа с точността на хирург и с вниманието на професионален психоаналитик. 
- Светле, да станем и да потърсим водка! – казах – В тази жега трябва да почнем с това, а после ще се гримираш. 
- Ей, и ти да кажеш нещо умно. Да тръгваме, че съвсем ожаднях, макар че, както е известно, аз не пия. 
- Така е. – успокоих я – Но аз пия. 
- Пияница си ти, Грег! Неспасяем при това. – констатира тя, но стана и тръгна, олюлявайки се, към близката тропическа гора. Последвах я покорно, като ученик своята учителка. Знаех, че има шесто чувство за водката и ако на шибания остров имаше и капка от тази живителна течност, тя щеше да я надуши като добро обучено куче следотърсач. Къде, по дяволите, беше Марко?

Миa

 -     Миа, длъжник съм ти, да знаеш! - каза Марко съвсем откровено.
-      Хей, Марко, ти си длъжник на мен, аз – на Топлофикация! Какво да се прави – парадокси!
-     Хайде да потърсим другите и да видим тези от ”Сървайвър” и „Изгубени” дали се преструват или наистина е трудно...
-     Марко, първо ми кажи - ще се ожениш ли за мен? - продумах съвсем искрено и аз.

      Марко ме погледна като пациент, който току-що излиза от анестезия:

 -    Mиа, а не трябва ли първо да проверим дали имаме съвместимост?

(Хм, за какво ли е евфемизъм тази дума?)

-     Имаш предвид съвместимост по кръвна група ли? Това да не кръвопреливане или органна трансплантация??? - недоумявах.

-      Имам предвид - съвместимост във всички аспекти! - Марко погледна  жадно към мократа ми тениска...

        Думичката "аспекти" направи асоциативни вълнички, които стигнаха до едни други крушения – житейски:

        "... Той беше доцент по квантова физика (IQ-157,5) и макар че нямаше трапчинки, почти щях да се влюбя в него, когато на първата среща го видях да сипва соев сос на салата от маруля! Боже Господи! На свежа, зелена салата да изплискаш  кафяв, противен, мазен соев сос – това може да потресе и закоравял главорез! Разбира се, че го отсвирих, но още потръпвам конвулсивно при мисълта!...

       ... A после  доцентът по история на изкуството (IQ-158,5) така облиза  лъжичката от кафето си, че естетическото ми чувство чак колабира от възмущение... Да-а-а-а-а-а! Прав е Марко! Трябва да проверим за съвместимост  – ами ако и той е някакъв отявлен почитател на соевия сос!?”

      Изтръпнах при тази мисъл и изстрелях от упор:

-     Марко! Ти можеш да бъдеш откровен с мен: какво ти е отношението към соевия сос?

       Марко пак ме погледна с жаден поглед и аз изстинах: ”Боже, той е един добре законспириран фен на соевия сос! А сигурно си облизва и лъжичката от кафето! (щом само споменаването на противния сос докарва такава жажда в погледа – ясно! По-добре наистина да поизчакаме с женитбата).

       Точно в този момент се чува кучешки лай – немският акцент в него ме подсети - това е Арчи! А кой ли е с него?

Нели:

Монолози (синдром на корабокрушенеца)

      „Мираж! Мислех, че само в Сахара има миражи... привиждат ми се хора: мъже и жени... Така ще си загина - сама на края на света. Причува ми се радостен лай, а Арчи просто лае. Може би от страх, а може би защото ужасно му се пие бира... И аз бих пийнала... една огромна, огромна, огромна  сода МММММ!! -  в огромна,  тънкостенна чаша за бира с няколко резенчета лимон и две-три бучки лед..."

       „А-а! Ха-а-а! Ле-е-ед”!  В представите ми оживя една истинска и примамливо заПОТена чаша, а всъщност  - ПОТТА от мен се лее... Тънки струйки се стичат по врата и деколтето ми, навсякъде... Горещо е, по-дяволите! Вървя преко сили, а онази представа за ледените кубчета ме ПОБЪРКВА-А-А!...

   „Ха-а-а! Кой сложи малката бучка лед върху горещото ми тяло?!...” - сетивата ми се изопнаха... Някаква-а-а  живителна сила  нахлу в долната част на корема ми и... и-и-и запърха, а после конвулсивно изстреля заряд - още по надолу... „Леле!! Аа-а-а-а-ууу!! - поне тук мога да си викам. Дори да крещя. - ХХХххххаа-а-а-а-а-а-а-а!! Х-а! А-у! Докъде стигнах! Срам ме е от мен самата! В тая жега! Само  една представа да ме докара до оргазъм!!! Ха-а! И таз добра!” - Забавих крачки и се спрях, за да помисля. Ужас! Наистина ме е срам  от себе си.

      Първо: Халюци-на-ции!

      Второ: Миражи!

      Трето: Оргазми!

      Четвърто: Екзистенциални кризи - (и хиляди малки червени точки срам по изпотените ни скули)

       ИЛИ ПМС?!?! Не-е-е-е! В Смокия има още много хляб! Не може да са горещи вълни или хормонални проблеми!

       Тогава - психически?!

       Звучи страшно!

       Засега все още съм сама. На остров. Търся другите. С мен е само Арчи...

Мда-а! Май не съм още за четвърти километър! В час съм!

      Хора! Арчи лае!... Добре ли съм?!

      На острова ли съм?!

      Страх ме е!! Полудявам! Мамка му!

       Мамка му, Миа и Марко! Ето ги!...

(сетих се - от  глутеусите! винаги получавам оргазъм на пътеката във фитнеса. Йес!)

    Затичах се към моя спасителен мираж с надеждата и ясното съзнание, че съм в ред и този път нищо и никой няма да изчезне от погледа ми...

-         Миа! Марко! Как се радвам, че ви виждам!

 (тук няма да се впускам в подробности колко щастливи бяхме и тримата, пардон, четиримата - особено аз).

  Арчи лаеше вече наистина радостно, а лицата на Миа и  Марко излъчваха някаква особена светлина. Разказаха ми всичко.

     И аз на тях. (без да се впускам в подробности и да споменавам оргазма си).

     Гледам ги и се радвам: сякаш не бяха корабокрушенци на пустинен остров, а на меден месец на Хаваите! Сигурно много се радват, че ме виждат. Дори се прегръщат. Прегръщам ги и аз. Щастлива съм! Дори се целуват. И аз ги целувам. Смеят се. Смея се и аз. Пак се целуват! Е-е! Стига де!

        Времето мина неусетно в подобни радостни изблици. Падна мрак.

        Не знам дали сте виждали колко красива е нощта по тези места... пардон! Не бихте могли, защото не знаете къде сме. И аз не зная. Мисля, че Марко и Миа също не знаят... но май хич не им пука. Сигурно са се побъркали. Или просто посттравматични  мозъчни увреждания от катастрофата. Смеят се, шушнат, изглежда хич не им пука,  че сме корабокрушенци, че няма къде да спим, няма какво да ядем, нямаме подслон, а Грег и Лажова са в неизвестност.

       Как да се насладя на красотата на звездите и природата, как да увековеча престоя си тук с някое стихотворение, когато  в мислите ми щъкат като ужасни москитос, всички минали премеждия и всички неизвестни в уравнението... И  за да не се заблуждавате, москитос, или там каквото и да е, хапят гадно и отвратително.

       С падането на нощта красотата придоби  заплашителна  сила...

- Къде сме? Трябва да обсъдим положението!

     Марко и Миа никак не са в час. Гледат се странно, все едно никога не са се виждали, пият сок от един кокосов орех, ядат от един банан: първо тя, после той...

       Брей!  Аз ли не  съм добре?! Май пак ми се привиждат странности...  Дали не е ужасният Стокхолмски синдром, в който похитителите и похитените се привързват един към друг?! Но тук няма терористи и отвлечени. А със синдрома на корабокрушенеца или на изгубения... хич не съм запозната... Защо ли не гледах онези ужасни телевизионни серии  някога?! Привиждат ми се хора, причуват ми се моряшки песни... О! Даже не моряшки, а пиратски:

„Йо-хо-хо!

Сто мъртвеца и бутилка ром!

Йо-хо-хо!

В ковчега на мъртвеца...”

         Трябва да започна да си водя записки за поведенческите реакции на всички. Всъщност, ще стана откривател в психологията... Ей! Размечтах се! Почнах да си говоря сама и станах подозрителна, дори за себе си.

           Изведнъж песента наистина се усили и май не я чувах само аз... Миа и Марко захвърлиха банана и общия кокос и залегнаха. Залегнах и аз, скрита зад листата на банановото дърво. Спотаихме се и зачакахме. Шумът от песента и стъпките се засилиха.

-  Човек!

-  Кой ли е?

-   Не е Грег! Гласът е друг!

   Този човек пееше на английски и стъпките  завучаха уверено. Може би бяхме спасени  най-накрая! А може би не!? Кой обитаваше този, на пръв поглед пустинен и изоставен, остров сред океана...

      Взирахме се  тримата в неизвестното и в непознатия мъж, който изведнъж изникна от нищото. Всъщност беше въоръжен. Носеше на рамото си автомат или нещо подобно.  Пееше необезпокояван, което означаваше, че се чувства спокоен. Не очакваше да види някой тук.

      В този момент ръката ми изпусна Арчи. Той се втурна, лаейки победоносно. Непознатият се стресна, обърна се по посока на звука и  само след миг островната тишина отиде по дяволите... Чуха се истински изстрели и куршумите се  шмугнаха между банановите листа и изсвистяха покрай ухото ми...

     Изведнъж Арчи спря да лае и всички чухме кучешко скимтене... Боже! Какво ще кажем на Грег! Какво ще кажем на Каризма, когато се приберем у дома ?!

       Май не само аз си мислех това, защото  точно в този момент и тримата се втурнахме в същата посока, съвсем обезумели...