Тази вечер ще пусна котва дълбоко в себе си. Дълго ще си приказкам с Луната. Ще изляза, ще се напия. Няма обаче да пия за теб. За себе си ще пия. Ще хулиганствам, после кротко ще мълча. Ще проронвам някоя сълза за тебе, само и само да мога да опитам удоволствието, което ще ми достави, докато изсъхва по устните ми. Вино вече няма да пия. Поне за сега. Поне докато усетя, че отново ще мога. Ще обърна няколко шота, ще напсувам някого. После тактично ще му се извиня и ще го почерпя питие. Ще седнем на бара и ще му разкажа за едно пристанище, на което се застоях повече отколкото трябва. Ще му разкажа за теб.

     Ще му обясня колко малък съм бил, когато съм се научил да плавам в открито море. Как и колко рано съм подгонил някой силен северняшки вятър и съм се пуснал по студените течения. Как, кога и къде съм се блъскал в айсберги, докато открия подслон на твоя бряг. После в мислите си ще те превърна отново в човек. В момиче. После пък в жена. Така както беше. Защото ти никога не беше човек. Вълна ли беше? Някое цунами? Тих бряг? Буря? Какво? Не успях да разбера.

     Помня само как след като ме разтърси, без да знам как ще срежеш след време въжето на тежката ми котва, спрях да бягам от дъждовете. Счупих всичките си чадъри, някои ги подарих на по-наивните на улицата. Тихите и спокойни води не ми харесваха вече. Все нещо ме теглеше към дълбоките, някъде навътре. Не ме беше страх от удавяне. Там където вълните са най-способни да ме удавят, да ме унищожат, най исках да ги опитам.

     Ще го почерпя отново. При нас ще седне някой друг, вероятно дочул отстрани разговора и пожелал да разбере повече. Ще им кажа, че беше нещо като русалка. Или сирена. Или някое друго подобно създание. На въпроса защо те свързвам винаги с морето, няма да знам как да отговоря. Ще подмина и ще обясня не за онази любов, която ме гори като огън в ада или на някоя клада, а за онази с вихрушките, бурите и ветровете. Онази любов, която най-силно вледенява всичко в мен, но и най-силно я желая. После ще се опитам да ги убедя как, макар и външно да не ми личи, нещо вътре в мен, дълбоко в сърцето ми наистина е възмъжало след това.

     После ще пусна още две-три сълзи. Този път първата ще бъде от лявото ми око. Преди да засъхнат по лицето ми, ще ги последват още. После ще си поръчам вино. Понеже няма да бъдеш наоколо, за да го отвориш, ще си го отворя сам. И сам ще го изпия. Ще се запозная с някоя изискана дама и само половин час по-късно с нея ще бъдем на път за апартамента ми.

     Ще се награбим още на стъпалата. Едва ли ще акостирам в нея. Този път ще духнат пасатите. Нали знаеш, когато духнат пасатите, времето обикновено е тихо, ясно и има малко валежи. Понякога даже не вали. Няма и вълнения. Нито течения. Било то топли и студени. Част от дрехите ще оставя във входа. Ще я любя със затворени очи. Тайно ще си мечтая за облаците, тъмните облаци. Ще поискам да завали. При всеки неин допир, ще изгарям. После ще се изпотя. И пак ще искам да ми бъде студено. Да треперя, да зъзна дори. Ще сравнявам устните й с устните ти, ще опъна платната, ще се опитам да вдигна котва, да избягам. И няма да успея.

     После ще свърша. Плувнал в пот, ще треперя от разтърстващо удоволствие и страст. Ще отворя третата за вечерта кутия цигари. Ще изпуша една, другите ще й ги дам на нея. После ще седна да напиша два-три реда за трагизма във всяка една раздяла, във всяко едно цунами и всеки самотен остров, на който съм се спирал. Ще се сетя, че трагедията е съдба и както се вика - там няма тъжно. После ще реша, че това са глупости и ще изтрия и изхвърля всичко. Ще я събудя и ще й предложа пак да си поплаваме. Ще се опитам да вдигна отново котва от себе си. Ще налея в чашката си усмивка и ще се пусна по течението. Ще търся твоите вълнения. Ще се помоля да завали. Ще се оглеждам за брегове. Очите ми ще търсят точно твоя и точно там, знам, че вече ще ме бъде страх да се спра. Ще осъзная, че няма смисъл да те търся и сред вълните, защото ти си ми била цялото море.

     Ще се почувствам отново като детенце и ще поискам да се прибера на топло вкъщи. Ще поискам, въпреки всичко, да си построя една колиба на брега, точно такава, в каквата живееха гейшата и нейната сестричка в книгата на Артър Голдън. Там ще си отгледам децата и ще им разказвам митове за морето. За морето. Не за вълните, за самотните острови, а за морето. Морето, в което се научих да плавам. Вълните, които нацелувах, ветровете, с които се награбихме на мачтата и дъждовете, които ще ме изкушават да те потърся отново.

     И така отново ще завали. Ще бъде нощ. Колиба и деца все още няма да имам. Ще си седя на брега. Сега вече ще си имам чадър. Ще ме бъде страх да тръгна. Просто ще почакам. Осъзнал, че котва в себе не съм пускал и не мога да пусна, ще разбера, че мога да потегля. И пак ще ме бъде страх. Чадъра си ще оставя на плажа. Но знае ли човек, може някой друг да иска да стигне до тебе. Тази мисъл ще ме ужаси. Ще отида и ще налея гняв и злоба в чашките и ще ги изпия до дъно. Когато се събудя ще бъда щастлив. Не защото вълните не са ме изхвърлили на погрешния бряг, а просто защото съм плавал. Може би веднъж, но ще знам, че съм плавал. Ако не открия себе си отначало, ще знам, че част от мен е все още при теб и ще се върна. Но върна ли се, знам, ще искам да остана, а вече ще ме бъде страх от студените течения.