14.04.2007 г., 2:00 ч.

Кратка красота 

  Проза
1123 0 3
2 мин за четене
Песента "Make me feel". Една песен, която го пренасяше в неговият свят. Музиката, която олицетворяваше неговите желания, неговите чувства. Алек беше необикновенно момче. Не беше велик, не беше известен. Просто беше по-различен от другите. Мислеше по друг начин, гледаше на света със удивление и се радваше на детайлите, който другите не забелязваха, че са там, че ги има. Най-много харесваше мъглата. Мистерия. Хаос... а в същото време така подредена. Миризмата го опияняваше.
Обичаше да е сам. Може би това е една от причините да харесва мъглата, хората се прибираха щом паднеше.
Същата тази вечер нямаше никой по улиците. Светеха само уличните лампи, хората вече си бяха легнали. Алек се бе запътил към
апартамента си. Замислен за всичко онова, което го караше да се чувства различен, и това му харесваше. Не обичаше да се
слива с тълпата, да е един от всичките. Харесваше му че е уникален. И изведнъж се разля навсякаде ярка светлина за момент. След
като Алек се свести и светлината угасна, сякаш с нея угасна и животът. Всички звуци, който се чуваха от насекомите, жуженето на
уличните лампи и течащата вода в канализацията, затихнаха. Сякаш времето спря. Ужасяващо чувство се нанесе в корема на Алек и
той се почувства слаб. Единственото, което чуваше беше един постоянен писък в ушите му и ритъмът на сърцето си. След миг и
писъкът изчезна и Алек чу някакво ръмжене, едва-едва доловимо, в далечината.
Ръмженето започна да се усилва и Алек знаеше, че нещо приближава, но каквото и да беше то, не беше на добре. Трябваше да се скрие,
да избяга от заплахата, която усети, която застрашаваше живота му. Той побягна към близката зграда, но всички входове бяха
заключени. Огледа се, но не видя други згради, в който да се скрие. По това време навсякаде беше заключено. Тогава се обърна и го
видя. Видя страха, видя смъртта, погледна право в очите й. Огромна вълна, която приближаваше с всяка изминала секунда, погубваща
всичко по пътя си. Нито дърветата, нито сградите устояваха на натиска на неестествената и сила. Вълната мъкнеше със себе си
разруха, отломки от цивилизацията, но изглеждаше красиво. Симетрията, начинът по който се разпространяваше. Но колкото красива
беше, толкова и унищожително действаше. Алек си спомни песента, спомни си мелодията в главата му, която не го напускаше. Заедно
с вълната, пораждаха у него странни чувства. Едновременно екстаз, удоволствие, радост от красотата на тази комбинация и тъга,
безпокойство и страх. Той просто стоеше неподвижен и гледаше прииждащата вълна, радваше се на този уникален момент. Не искаше
никога да свършва, но и беше уплашен от смъртта. Не искаше да умре.
Чувството за безпокойство се засили. За момент прерастна в паника. Очите му се насълзиха и премрежиха погледа му. Вече не можеше
да мисли, трябваше да избяга, трябваше да се отдаде на този инстинкт за самосъхранение, но беше скован, неподвижен от паниката.
Вълната беше само на метри от него и той усети как смъртта беше неизбежна. Тук и сега свършваше всичко. И точно преди да го
връхлети... тишина. Той отвори очи, облян от студена пот, за да срещне тавана на стаята си. Всичко бе просто един кошмар. Ужасяващ
и красив по свой собствен начин.
Алек се завъртя към стената, затвори очи и заспа отново.

© Венцислав Месечков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Мерси,мерси ще се опитам да продължавам в същият дух,въпреки че напоследък ми идват повече идеи за филми и комп. игри...
  • Разказа е страхотен, както и всичките ти останали.
  • Разказ изпълнен с многа чувства,динамика и напрежение.Браво бива си те в разказването.6 от мен!
Предложения
: ??:??